Интервю на Михаил Груев и Ангел Джонев с Никола Китанов, Кюстендил, 07.03.2011 г

ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ГРУЕВ И АНГЕЛ ДЖОНЕВ С НИКОЛА КИТАНОВ[1], КЮСТЕНДИЛ, 07.03.2011 Г.

-  Казвам се Никола Борисов Китанов, строителен инженер „пътно строителство” съм. Роден съм 1941 година. Това е по време на войната, от това поколение съм, което сме изкарали всичката гладия, следвоенните години, мизерстването. Обаче пък бяхме едно ученолюбиво поколение.

-  Разкажете нещо за рода си?

-  Ами рода, като повечето кюстендилци, сме преселници от Македония. Преселили са се веднага след освобождението на Кюстендил. Знаете историята, оттука пълчищата турски тръгват по пътищата, а българите от Македония обратно, но през планините.

-  А от коя част на Македония?

-  От Царево село е дедо ми на баща ми - Иван Китанов. От село Очипале е баба му на баща ми – баба Стоянка. Баба ми е дъщеря на Стаменко Очипалец, той е хайдутин от четата на дядо Ильо. Веднага след Освобождението семейството му и даже цялото село и всички очипалци са се страхували именно заради моя прадедо, те са били близки роднини, селото не е било голямо, планинско село, бедно село и тези, сега, които са от Неделкова гращица, то е било чифлик там, и там са се заселили цяла махала. Аз не знаех, че имам толкова роднини.

-  А в Македония останали ли са?

-  Останали са, заради земята, за да пазят, но малко братовчеди има. По време на войната баща ми е ходил да види къде е селото Очипале и казва, че първо са го приели с една боязън, да не би да иска наследство и след като е казал, че няма никакви такива намерения, са се успокоили. После са идвали тук по време на войната.

Баща ми е бил банков чиновник и Девети септември го заварва като директор на Търговската банка в Кюстендил. И тогава е имало няколко банки – Народната, Земеделската, а Търговската банка е била банката на кюстендилските търговци и индустриалци. Той е започнал като служител в Популярната банка, даже се хвалеше, че е изнесъл тухлите отначало по етажите. Той е завършил задочно, имало е Свободен университет като банков чиновник.

-  Къде, в Свищов ли?

-  Не, в София. Бил е добър спортист, футболист. И така, Девети септември го заварва като директор на банката и вече има черното петно. Вкаран е като всички интелигенти от новата власт в затвора. Там са били в една килия с Караманов и там той пише за най-младия сред нас, директора на банката Борис Китанов. Но това е друга история. Щели са да го ликвидират, не да го съдят. Като другите са ги изкарвали нощно време по Черна нива, а голяма част от тях в Народния съд са...просто са им оформени документите. И по една щастлива случайност баща ми е останал жив, защото един се е похвалил от тия, убийците, дето са били, Чернев се казва, той е бил печатарски работник. Похвалил се е на Сугаревите, печатарите, че „тази вечер, че ликвидираме и Боре Китанов.” Сега баща ми е вкаран в затвора, обвиненията са били тогава, че той е от малкото, които са си позволили и си е купил кола. И тогава е имал ДКВ. И на Девети септември още на другия ден, на десети разбиват гаража местните партизани и взимат колата. А гаражът е бил на Пазови и него го национализират, заради колата на баща ми. И беше гараж на Околийския комитет на партията. Вкарваха неколко волги там. После го ползваше Гергинов.

-  Фактически как се спасява баща Ви?

-  Баща ми се спасява...те са били няколко младежи, известни в Кюстендил като убийци. Не толкова криминални, колкото садистични. Единият е Чернев, Боре Запасов, третият е един Атанас Миленков, с мен работеше, плановик в пътното. Другият е Павле Смъртта. Такива комсомолци, които на осми са излезнали...Та един от тия се похвалва на неговия ... той бил чирак в книговезницата на Сугареви, известно семейство. Те пък, за добро, са комшии с баба ми, на майка ми, майка й и баща й. И веднага след като е научил това, старият Сугарев е казал: „Недейте, ще направите голяма грешка”. Той изтичва при баба ми и дядо ми, който е известен земеделец - Петър Пулев, даже и бил заместник-кмет по времето на Стамболийски, бил е в Аржентина, но се е върнал и т. н. И когато Сугарев обажда, че ще убият баща ми, цялата рода се хвърля да търси как да го отърве. Затова ви казвам, че то е било случайност, просто един късмет. Вечерта са щели да го натоварят и да го разстрелят и ги хвърлят на Черна нива, това е на превала на дупнишкия път. Другите са в Осоговската планина на няколко места, но те се знаят, разкрити са. И се разтичват всеки от тази голяма фамилия да търси - кой с каквото може да помогне. И просто са отложили, може би дядо ми Любен, нали, защото тогава е имало Околийски комитет, но това са дните вече октомври.

-  Да, по едно време идва разпореждане да спрат убийствата.

-  Е, не е спряно, щото след това идва разпореждането да се спрат убийствата, но просто са отложили да го качат в камионетката. Сега причината да се настоява толкова да го убият, защото той не се е занимавал с политика...а забравих да кажа, че негов съученик е бил - Околийски го назначават управител, един от първите партизани от село Горановци – Драган Кортенски. Бил е съученик на баща ми и даже са седели на един чин. А баща ми е бил добър футболист, това са първите стъпки на футбола, някъде двайсет и някоя година, той баща ми е роден 1906 година. Драган Кортенски не е завършил гимназията, просто изпаднал. Но той беше интерниран, аз като завърших и вече работих в пътното и правихме пътят от Горановци за Олтоманци, за митницата и всеки ден беше там, и той просто беше интерниран. Това е първият партизанин на кюстендилския отряд, не го отричат, бил е командир и той не признава, че е имало друг командир. Той, Чуков и Богословеца, тримата правят чета, е сега колко е верно...Но той е бил по грамотен от тех...

-  А след това защо е интерниран?

-  Ами, от Тодор Живков режима, като сталинист. Той е бил известно време нещо като заместник-министър на Военното министерство. И тогава имаше... даже си беше купил една лада, но трябваше да се подписва при кмета, ако ходи на София. И така и почина. Това са 1972-3 година. Та се връщам към разказа за баща ми. Тогава той остава и не го качват в колата. Но тогава ги бързо сменяват околийските управители, просто с дни, слагат земеделци и комунисти. И тогава го пращат Драган Кортенски и става Околийски управител. И майка ми иска среща при Драган Кортенски в околийското и му казва и той много учуден защо Борката е бил в затвора. Сега версиите са най-различни, баща ми не говореше за това, на мен нищо не ми е казвал, не знам какво е преживял. Даже имаше един стар часовник, който го е написал „на Кольо”, може би да ми го остави на мене. Аз тогава съм бил 3-годишен. Та мъки са били в затвора. И Драган Кортенски действително взима мерки... и след три месеца и нещо, чак след Нова Година, го освободиха баща ми.

-  Ама не е съден от Народния съд?

-  Не е съден. Не попаднал в това шоу. Сега. Имаше един Васев се казваше, цял живот продаваше лотарийни билети, у фоайето на ГУМ, един стар човек на възрастта на баща ми. Той е бил амбулантен търговец и баща ми като директор на банката му е дал кредит, нали, за да започне търговия. Тогава е било така. И понеже той и не е можал да си намери [поръчител] и баща ми му е станал и поръчител. И той, за да не си върне кредита, го наклеветва, че баща ми не е разрешил да вземе цигари, които е трябвало да даде на партизаните. А баща ми, като директор на банката, е бил и член на Управителния съвет на „Пауталия”, цигарената фабрика. И действително, тогава може би е имал някакви права да ходатайства на еди кой си да му се дадат цигари или да не му се дадат, защото си е било война. И после вече пред мене, д-р Василиев се майтапеше с баща ми: „Боре, ти сега ако кажеш, че си знаял, че цигари ще се дадат на партизаните, сега щеше да си „активен борец”, помагач”(смее се). Но баща ми никога не е говорил за това, мълчал е. Той почина през 1977 година. След затвора не е влизал въобще в банката, веднага се назначи друг човек. Баща ми работеше после като счетоводител. Тогава нямаше много грамотни хора в Кюстендил и баща ми до пенсионирането си работеше като счетоводител, а като главен счетоводител му се назначаваха хора със средно образование. И той трябваше да върши и неговата работа. Но вече последните години беше счетоводител на ОТП „Търговия” и после баща ми стана главен счетоводител на „Топливо”, вече след доста време като някаква реабилитация. Обаче пък директор на „Топливо” беше един от шефовете на Държавна сигурност.

-  А колко деца бяхте?

-  Имам сестра, тя е 34-та година, седем години е по-голяма от мене, и аз.

-  А историята с баща Ви отразили се по някакъв начин на Вас?

-  Да, това беше черно петно. И аз не можех да стана член на партията.

-  А кога тръгнахте на училище?

-  Еми, аз като всяко дете... от братовчедите бях най-младия и аз се равнявах по тях. Братовчед ми е Петър Пипонов и той беше идолът за мене, четири години ни е разликата. Иначе как съм живял...аз например ми купиха нови дрехи, когато у гимназията влезнах. А всичко се шиеше от майка ми, баба ми, като се преправяха костюмите на по-големите. Нали, от баща ми костюмите се шиеха за някои от братовчедите, пък от него, ако не е доизносено, съм го износвал аз. Макар, че баща ми е бил чиновник, счетоводител е бил. А баща ми все е обучавал хора, на нотариуса Симеонов, баща му, Бог да го прости, беше с трети клас и беше дълги години главен счетоводител на баща ми. Баща ми с висшето образование беше счетоводител. И доста рационализации...беше патентовал едно...той го е използвал - идеите за копирно счетоводство. От немски апарати просто да не се преписва и самите документи се прищипват с индиго и остават копия от различните бланки. Водеше се рационализатор, ходеше лектор по курсове за счетоводители и сметкоплани.

-  А за политика в къщи говореше ли се?

-  Не, баща ми никога не се е занимавал с политика. Но вижте какво, в къщи се говореше едно, но ние децата бяхме предупреждавани и учени: това, което в къщи се говори, вънка да не се изнася. Просто сме възпитани в двойствен живот. И даже, когато възрастните се събират и някой каже: „а, ама тука пред децата говориме” и баща ми или майка ми: „а, те знаят, те няма да кажат”. Така че, това, което в къщи се е говорило...радио Лондон и радио Свободна Европа се слушаше от край до край. И те си отидоха с отворени очи, че няма са се случи промяна.

-  А вие коя година сте бил гимназист?

-  Ами сега...през 1959 г. съм завършил гимназия и като върнете четири години. Като...айде тогава пионерчета, не знам що... ама унижението беше примерно, когато всички ги приемат в Комсомола, нали, трябва някой комунист да гарантира за мене, за да ме приемат член на ДСНМ. И имах един от чичовците, близки приятели на баща ми – артист – Георги Попов и Кирил Попов, и двамата комунисти, заслужили артисти. Единият играеше в нашия театър с Васа Секуличка. Та чичо Кире, той много ме обичаше и обикновено ми беше гарант, за да не се унижаваме в махалата от тия. Например сестра ми – тя седем години [беше по-голяма], ако не й се подпишеше - не можеше да следва. И то не можеше да следва, даже при подписването...тя завърши „Италианска филология”. За да влезне трябваше да й се даде бележка...

-  ОФ бележка?

-  Не знам, от ОФ ли беше...и какво е било? Примерно, една година преди нея, първи братовчед Христо Пипонов, на д-р Пипонов баща му, той искаше да кандидатства във ВИТИЗ и не му разрешиха, поради това, че беше писал ВИТИЗ и...не му разрешиха да кандидатства никъде, не му подписаха формулярите за кандидатстване. След това поолабиха доста нещата. Сестра ми искаше „Химия” да кандидатства, но влезна..тогава приемаха някакъв курс за първи път „Италианска филология” и я приеха и това завърши. Ожени се. Зет ми е известен археолог - Димчо Аладжов.

-  След гимназията как се стече живота Ви?

-  Аз бях един от добрите ученици. Свирех и на цигулка и взимах уроци, но алтернативата беше: дали музикант, дали инженер, но баща ми много държеше да съм инженер, вървеше ми много математиката, добри учители имахме по математика, които просто ни наложиха да обичаме математиката и природните науки. Не ми вървеше руския език, не помнех стихотворения наизуст. Отлична диплома [взех], над 5.82 - нали с тия по езиците. Усилие съм полагал само по литература, другите предмети ми се отдаваха...история много обичах. И много четях, то и съучениците ми. Тогава поколението си беше такова.

-  После в София ли отидохте да учите?

-  В София, да. При нас задължително, след като завършиш, трябва войник да си. Военната служба - в Разлог бях войник. Пуснаха ме за три дена на изпити. Баща ми...Пипонов беше минно... разработка и аз бях решил от това, което ми разправяше, [че] и аз трябва да стана минен инженер. А той беше студент и по време на унгарските събития го изключиха. Мен ме приеха през 1961 година, но баш тази година станаха много събития. Т`ва не бяха спътници, не бяха космонавти, Юри Гагарин, не бяха конгреси, 22-я конгрес. В казармата учихме това и трябваше да четем и лекциите, защото офицерите бяха нещо като преподаватели. Нали тезиси, от вестниците учихме, показваха ни (смее се)...Защото среднистите бяхме около една десета и няма такива специалности и после станахме и командири на отделението. Артилерийско беше поделението, кой изчислител, кой разузнавач, кой...аз бях радист, командир на радио-отделение. Специалисти бяхме, докато тия гаубичарите – помаци от тоя край. И имах много приятели от Банско, Разлог, Якоруда и интересното беше това, че в паспортите им още пишеше, че са македонци. И когато ги питахме помаците: „Вие какви сте?” те казваха: „Македонци”.

-  А християните, които бяха оттам?

-  Християните, които бяха там, една доста голяма група беше от Кюстендил, от нашето окръжие изпратени. Другите бяха от Сандански и Петрич, и третата група бяха по-избрани, явно са си ги избирали местни – от Банско, Разлог, Якоруда, Добринище...

-  А те като ги питахте какви са?

-  Вижте сега, тия, които бяха на моето образование, ние говорихме, бяхме близки. Знаете ли банскалиите и разложаните са много повече българи отколкото...даже...патриоти. Нищо, че му пишеше „македонец”, те си беха със самосъзнание...

-  А на религиозна основа някакви проблеми имахте ли с помаците?

-  Не, тогава за религията нищо не се...само един, той малко ненормален беше, се изпускаше и казваше: „каури”. Демек гяури, когато го ядосаме много. Другото беше, че свинско не ядяха. А първите дни у казармата и ние не можеше да го ядеме. Готвеха само свински глави с картофи и с ориз. Ама от главите - само сланината. И ние не можеше да го ядем. И тия също. Една седмица, дестина дена и после най-незабележимо почнаха да ядат и всичките, бакарите бяха помаци и турци от Гоцеделчевско. Там имаше и турски села в Гоцеделчевско, някои от тях говореха турски, но много малко, един Рункьов имаше. И те избираха...аз и сега не мога тлъсто да ям, но те избираха...като остави бакара - напълни си чинията повече с мръвки и некой път некой се сети и вика: „Абе, вие нали свинско не ядете...” и тия оставят десетина минути и след това...(смее се). Глад що не прави?

Та тия две години бяха наситени с много събития. Руснаците свалиха един самолет Ю-2, разузнавач. Може би по това време беше и кризата с Куба, но основното беше, че бяхме студенти и викахме: „Служба нема” още от юли като научихме след приемните изпити и близките ни обадиха с писмо, че сме приети и ние почнахме: „Служба нема, служба нема”. Обаче службата се закучи. Почнаха берлинските събития и стената у Берлин да градят. И не ни освободиха у септември, както предишните студенти. И ни събраха – не ни уволниха септември, не ни уволниха октомври. Дойде трети набор, казармата, която беше с непълнен състав, нали бойно поделение беше от тази дивизия... и ни събраха три набора. Нас, старата служба, понеже новобранците нямаше къде да спят, ни извадиха есента и зимата на палатки. Ние бяхме старите войници, а пък нашите новобранци обучаваха...всеки набор обучава следващия. Но почнаха да ни бият по 12 инжекции, почнахме да научаваме какви болести върлуват в Гърция и у Турция. И почнаха да ни насаждат, че ние сме за война.

-  Т. е. започнаха да ви ваксинират, така ли?

-  Да, откъде да ги знаеме, ваксинираха ни и даже у ареста съм лежал. И сега имам страх от иглата и инжекциите (смее се). Влезнеме в столовата да се храним, и като тръгнеме да излизаме, на изхода застанал фелдшера с тенжерето със спринцовките и за да излезнеш от столовата, трябва да ти бият инжекцията. (смее се) А столовата беше в сутерен, прозорчетата - горе високо, и ние най-старите, като най-стари изблъскахме [другите] и останахме отзад и отворихме прозорчетата и почнахме един по един да се прехвърляме през това. А пред мене един, „Доктора” му казвахме, той един от малкото женени, Димитров Доктора, той каруцар човекът, обаче беше дроб, не можеше да се набере на лоста. И аз го подигнем да се хване и той почна да рита с краката да се изправи и се смееме и през това време дежурният офицер ни видял и дотърча и ни събра коланите и влезнахме у ареста (смее се). Но проди това, че влезнахме у ареста, спестихме по една инжекция (смее се). Просто го казвам като майтап. Просто то си е военно поделение и ни готвеха за война. Чувстваше се...и у офицерите имаше една психоза. Докараха едно секретно поделение на тавана го сложиха и тридесетина момчета, които подслушваха с някаква апаратура, повечето софиянчета бяха. Храниха се отделно, не се храниха с нас, на отделна смяна се хранеха, макар че бяха над нас поделенията. Просто не ги виждахме, палингатори ли не знам какви са били. Явно подслушваха, защото апаратурите им бяха като радиостанции големи. Говореше се само за война. Учихме и оръжията на гръцката армия, на турската...

-  И кога ви уволниха?

-  И най-неочаквано ни пуснаха студентите, които бяхме приети ни пуснаха на 28

декември за 10 дена, да отидеме да се запишеме. А ние бяхме записани, сестра ми ме беше записала. Но бях изпуснал един семестър. Бех в инженерно-строителния институт. Събраха ни и ония ни гледаха като такова...понеже нашия курс беха повечето момичета. От курса момчетата ги няма, момчетата като мене от цяла България войници. И изпуснахме един семестър и след Нова година като се върнахме вСофия там научихме, един на друг си казахме, че са ни уволнили и трябва да се върнем в поделенията. Това беше новата 1962 година, че ни уволняват. Прибрахме се, събрахме се у един ден всичките що бяхме студенти, щото другите се бяха уволнили. От багажа нищо не си намерихме. (смее се). Трябваше да сдаваме, а у казармата нищо не се губи само преминава от една собственост в друга. Естествено тия нашите новобранци дето бяха веднага ни намериха раници да сдадат, оръжието на пирамидата и другото всичко, каквото се водеше там го събраха. Съжалявах че, по занятията Мечите дупки, знаеш ли го. Като слезнеш от Предела в дясно, една равнина, гориста...там последните години, 90-те имаше един пожар и един хеликоптер загинаха...Бетоловото се казва или Мечите дупки. Една млада гора, там беше района за съсредоточение, като вдигаха тревога там изкарвахме оръдията и техниката и там идваха и тези запасните, като ги събираха и те там ги довеждаха. И имахме катъри и коне и мене като стари войници ме пратиха мене и фелдшера, който е бил конски доктор ни пратиха и от Смолян и от Девин вземахме единадесет коня и тридесетина катъра. И тогава за първи път се качих на кон. Едно дълго премеждие, и докарахме тия коне и с тия коне направиха конна батарея. Грижехме се за тия коне, те диви, необучени. Тия обещаха да ни дадат най-кротките, те ни дадоха най-дивите (смее се). Но с тия катъри съм се качвал на хижа „Яворов”. И там с тоя Ушев искахме разрешение от батарейния, и Ушев ме води по най-сухата част на Пирина, над хижа „Яворов” и бяхме набрали, то повечето той ги набра, един пакет с еделвайси. И за тия еделвайси за тех ме беше яд и за снимки, които си бяхме правили. Само за това ме беше яд при уволнението [че ги откраднаха], иначе багажа не ме интересуваше.

Имаше един ден разходка до Банско, до Якоруда, оттам, то нямаше автобуси още, нищо, че е било 62-ра година. Имаше гара с теснолинейка до Септември и от Септември - такъв бланков билет на военните, требване, ни даваха и оттам до София и от София до Кюстендил. И от януари почнаха да ни обучават. През 1962 г. станахме студенти.

-  И после кога завършихте?

-  През 1967 г. се дипломирах.

-  Каква специалност точно?

-  Строителният факултет, „Пътно строителство”. Имаше две специалности, в кито влизахме: „Промишлено и гражданско строителство и „Пътно и железопътно строителство”. Тези, които бяха „Пътно и железопътно”, след третата година се разделихме. Ние бяхме 30 човека, ония бяха 150. Съпругата ми беше там.

-  А вие се ожените като студенти?

-  Не, като завършихме се оженихме. Иначе ходихме. Съпругата ми, и тя е кюстендилка, и почна работа, защото баща ми не можеше да ни издържа. Той с неговата 70 лева пенсия. Вече последната година не можеше да ни издържа семейството и...

-  А вие можехте да останете в София, защо предпочетохте да се върнете?

-  Имаше такава възможност да остана в София, но първо отношението тука – в пътното бях на стаж - много добре ме приеха. Пътното нямаше инженери. С изключение на началника. И така се появих, лятото, през стажа, ме пратиха с една група, трасирахме пътища с техници. Там беше един Атанас Тасев, от Соволяно техник, но те не знаеха да работят с теодолит, не знаеха...с нивелири работеха, не може без нивелация...просто разбиване на криви..., и аз..., имаха теодолит нов, почти не използван, и аз го исках и почнахме...утроихме на ден нормата, трасирането. И ме харесаха много и най-голяма беше мойта изненада, че като ми свърши стажа, ми казаха да отида след един месец и да ми платят. Плащането беше: един и двайсет на студент на ден и аз получих някъде към 120-30 лева, които за мен бяха много пари. Стипендията беше 28 лева, от баща ми още толкова, и с това сме живели. И ги питах: „Някаква грешка ли има?” и началникът вика: „не”. Понеже били много доволни, ме назначили за помощник-технически ръководител. Оформиха ми стажа, и аз - много радостен. След това ме срещна...по време на сесията учех тука, дипломна работа правех тука, и началникът ме срещна на пазара и вика: „Абе, ти що не дойдеш да си вземеш парите?” А те понеже раздавали премии, и на тази заплата ми сложили и премия. И отношението така.... След това нашите ме чакаха с четири очи тук, баща ми беше със сърцето зле и той, инфаркти, и жена ми беше оттука, и просто имах една възможност да остана в централната лаборатория, тогава тия дето бяха с отличен успех имаха възможност и преподавателите ми...след това тя стана Научно-изследователски институт по пътищата.

-  И фактически се върнахте тука?

-  Не, тогава имаше разпределение и в комисията по разпределението бяха заявили местото от пътното управление и въобще нямаше алтернатива и аз се записах тука. А можеше и у Строителни войски, доста от моите колеги записаха, щото плащането разправяха, че е по-добро. Дойдох тука, една година пътното нямаше инженер. Началникът Нешков беше инженер обаче, завършил ИСИ, но една специалност имаше в Геодезическия факултет – „Геодезия, картография и земеустройство”. Това е някаква геодезия за селското стопанство, за размерване на земите. Беше две-три години след създаване на пътните управления. Окръзите нали са създадени по-рано, останали са били околийски пътни управления. И минават няколко години и идва и реформата в пътищата. Времето беше...точно, когато ме назначаваха, ген. Винаров го бяха пенсионирали, една личност у пътищата. Главно управление на пътищата беше към Министерски съвет. Ония ден си разчиствах бюрото и намерих една карта „Главно управление на пътищата, Министерски съвет”, червена такава...”главен инженер - да му се оказва съдействие и има право да спи по кантоните в страната.” Защото тогава нямаше хотели.

Една година изкарах, назначиха ме: „Началник на производствена лаборатория”. Тогава по наредбите на пътищата, тогава още нямаше и закон по пътищата, имаше един указ за пътищата, та тогава асфалтови бази не можеха да съществуват без да имат лаборатория. А лаборант в тази лаборатория трябваше да бъде само с висшо образование. Искам - не искам, и ме назначиха...но преправиха щата и ме направиха „началник на производствена лаборатория”. И ме назначиха със заплата 145 лева. Докато тия, които дойдохме от нашия випуск, тогава беше най-големия - трима – четирима в Копиловци, в Стройрайона, жена ми в проектантската и най-големите им заплати бяха 125 лева. И просто ми завиждаха за 20-те лева повече. Но така се развиха събитията, тогава бяха борби между дупничани, Станоев беше първи секретар на партията, той назначаваше и разправяха, че назначаваше и разсилните по предприятията. И беше подгонил и началника ми Нешков, той - от Дупница. При реформата, при създаването на пътните управления, в Кюстендил става, понеже е окръжно пътно управление и той идва от Дупница, а жена му беше агрономка, близка до тия секретарите, у комитета работеше като агрономка и беше силна на деня, а той беше от Златарица. А в Дупница правят клона на организацията „Пътни строежи”. И там остават Емил Панчаревски се казваше, и инженери, и някои от моите от Сандански и от Благоевград, дето бяха от моя випуск, и те постъпиха у Дупница, у „Пътни строежи”. По-стабилна, по-добра организация, естествено строителна организация, и тя строеше пътищата на Кюстендилски, Пернишки и Благоевградски окръг. До границата с Гърция и по-отговорните строежи на пътищата ги стояха те.

И не мина и една година с тия разправии и събития, най-неочаквано ме извикаха и ми предложиха:...Нешков ме беше подготвил, че ще трябва да стана главен инженер на пътното. Така че, една година сеех със ситата фракциите и правех рецептурите за асфалтовата база и проби взимах от насипите – даже ми се смееха, че като жена все със ситата...И тогава ме назначиха за главен инженер на Окръжно пътно управление.

- Коя година?

- Било е 1969 година.

- И колко време изкарахте?

- До 1977 година.

- През това време се смениха два-трима началници. Много скоро Нешков Станоев го махна.

- А в партията каниха ли ви?

- В партията...тогава си спомням някакъв конгрес, не си спомням 70-та ли беше, защото имаше някакъв голям набор комсомолци, защото имаше шофьорчета... и главния счетоводител Лозанов, с него бяхме в една канцелария, и той беше...и все ми даваше съвет: „Кольо, ти трябва да работиш, вземи да направиш комсомолска организация, да станеш партиен член.” Аз си знаех, че няма да ме приемат за партиен член...и партийния секретар тогава, що беше съгласувал, и дойде и ми каза най-такова...: „ Абе с някакви от ОФ.-то, от квартала има някакви възражения - не работиш.” За тебе има, дай да подадеш това...” обаче не гарантираше, че ще ме приемат. Аз си знаех, пък и на баща ми никак не му беше приятно да съм партиен член. Но за това, че не бях партиен член, все си бях заместник, нали никога не можеше да стана...все назначаваха хора за началници на пътното без...нали, некадърници с партиен актив. Докато аз все бях редовния заместник. От моите колеги...тогава имаше смяна на тази политика след ген. Винаров, щото той нещо като полувоенизирано едно...

- А той беше началник на пътното?

- Да...известният Винаров. Доста традиции е създал. Той много години след Априлския пленум е изкарал. Сега първи заместник и силната личност у Първо главно управление на пътищата след като той беше и по негово време беше Тоне Переновски. Той много ме обичаше.

- А след Винаров Переновски ли стана...?

- Не, Переновски си остана първи заместник до края на 70-те години.

- А вие лично с него имали ли сте... [работа]?

- Много, той много ме..., просто неколко души, по едно и също време кажи-речи станахме от моя випуск и преди мене...така млади...

- А нещо коментираше ли се, че те са чавдарци, а нещо с Тодор Живков не се обичат?

- Сега Переновски водеше кадровата политика у Главно управление на пътищата, той беше човек на Живков и на чавдарци и отстояваше да бъде самостоятелно управлението. Махнаха ли го, и на другия ден минахме към Министерството на транспорта. След него, след Винаров, аз не го заварих...на мен заповедта ми я е подписвал Переновски, с него съм бил много...Обикновено зимно време правеха курсове на...имаше хубава почивна база на „Дружба” на пътищата и ни събираха по 10-12 дена на курсове и там ни четяха лекции, там учихме новите работи, политиката, даже ни изпитваха. И през няколко дена идваха тия началниците. ...След Винаров назначиха един, не си го спомням, стоя една година и половина, но аз не съм го и виждал даже и след това го направиха кмет на София и след това го пратиха посланик в Русия....не мога да се сетя името му. И след него стана професора ни на катедрата ни, дето беше, Ганьо Щилянов. Той още по-добре ме познаваше. А с Переновски сме били много...щото те началниците от време на време посещаваха региона и той някак си имаше слабост към мене и повече ме търсеше, и даже у Ганев, началникът, имаше една ревност: защо търси мене, а не него. А на тия курсове като бехме и като идваше у Варн, а все ни събираше младите и играехме карти – белот, той беше много запален, по цяла нощ можеше...

- А нещо за отношенията му с Живков да знаете?

- Аз...от него не знам нищо за отношенията му, но другите, колегите разчитаха много на него, защото е имало такива настроения, че ще го закриват Главното управление, ще го съкращават, ще го прехвърлят...и надеждата на всички беше Переновски. А той беше един грамаден мъж, не говореше много, но това, което казваше, го правеше. И той нямаше образование... и тогава [сред] заместниците на Винаров имаше хора и без образование.

- Вие останахте в пътното до 1977 година и после?

- После, вече ми беше писнало..., имах си разправии с началника, просто бях обиден и..., а и много работехме. Аз не знаех да се прибера по-рано от седем вечерта в къщи. Нито обед, нито такова. Обектите бяха из целия окръг. Пътуваш, нито обядваш, нито...по ханчета и по такова..., жената...

- Добре, ама тази позиция в пътното прави много местни фактори зависими от Вас, нали, дойдат да искат от вас път да се прокара..., предполагам, че и агнета...

- Не, това не е имало. Защото политиката..., вижте сега, финансирането на Пътното и програмата на пътищата се правеше по едно 15 постановление. Тогава имаше главни пътища...44 км. главни пътища, това е от Диканите до Шарков чифлик, Благоевград, сега е Е-79 и под Стражата границата с това до...Гюешево, ама беше не Равна нива, а пътят беше по Деве баир. След това го строихме пътя през Равна нива, сегашният, общо 44 км. Имаше 160 км главни пътища, имаше второкласни, и третокласни и четвъртокласни. Само четвъртокласните - това бяха междуселските пътища, те се финансираха от общините и ги определяха общините - кои ще правят и кои ще строят по селата. И те ни информираха, а и финансирането 75% се осигуряваше от Окръжните съвети средствата, фактически от окръга, а и те определяха какво ще се строи. А 25% беше от Пътното управление...Нямаше планова комисия пътищата, докато аз бех, бяха на бюджет се финансираха и затова държаха да са към Министерски съвет. Не се финансираха като капитални вложения и по линията на основните ремонти и с бюджетни средства. Чак първите обекти по капитално строителство - това бяха автомагистралите, които залегнаха в бюджета на страната по капитално строителство. Сега, другите пътища, които бяха второкласни и главни, се финансираха изцяло от бюджета на ГПУ. Докато на четвъртокласните - ние правехме проектирането и аз като главен инженер. За другите - те се проектираха от „Пътпроект” и се финансираха от главното управление.. И обикновено, за да влезне някой път за реконструкция..., а тогава влезнаха по-голямата част от пътищата, по които сега се ходиме, иначе 30 години нови пътища не са правени. Това са реконструкциите, които се правиха 70-те години и първите години на 80-те.

- Мисълта ми е, там, да се асфалтира до село еди кое си отсечката, какъв е пътят?

- Именно това искам да ви кажа. И се правеха ежегодно тука: Окръжният комитет - подсекретарите и председателя на Окръжния съвет, съответно - тоя по строителството, определяха си срещи с ГПУ. И на тия срещи се поставяха исканията от страна на окръга. Естествено, като главен инженер на пътното, формулирането на исканията за отделни обекти трябваше да ги направиме ние, и аз ги правих. Защото трябваше да има данни, дали има проектна готовност. Ако нямаше проект, въобще не се говореше, че ще се финансира даден път. Че главно управление ще го вкара в програмата. И това беше разделът: тия, които имат проектна готовност - да се започнат. „Дай да го започнеме, пък кога ще го завършиме...” Друго...там поставяхме въпроса и подмолно действахме ние през годината с началниците на второто ниво у Главното управление да влезе...да подготвиме проекти за проектиране, за да може при тия срещи: „Ама ние имаме проекти”. И се правеха и съответно това се протоколираше, но беше с участието винаги на председателя на Окръжния народен съвет и Окръжния комитет. Сега там вече тия борби между дупничани и кюстендилци винаги се проявяваха. И кои надделяваха? Обикновено кюстендилци бяха по-агресивни, но процентно на пътната мрежа тя там беше по-изградена и ние трябваше да наваксаме. После ръководството от последните години беше попаднало на „французите” – Треклянския край, а най-неизградената пътна мрежа, тя и сега е най-закъсала, е към Треклянския край. И трябваше да се хвърлят пари там.

- Добре, и след като се махнахте от пътното, къде отидохте?

- Еми използвах една възможност. Прави се реорганизация в Окръжния съвет. Заместник-председателят, който беше по строителството - Самуил Савов, се пенсионира човекът, и назначиха Георги Михайлов от немилост...беше уволнен като директор на строителната организация в Кюстендил и го направиха главен инженер на проектансктата и от главен инженер и оттам - кацна за зам.-председател на Окръжния съвет, но по това време махнаха и Ризов като председател на ОС, дойде Първи секретар тоя, Станко Димитров, и председател на ОС стана Андрей Савов. А и съвпадна с една реорганизация в държавата, такива правеха често. Тогава създадоха едно управление „Строителство и архитектура” като обединиха бившия отдел „Капитално строителство” и „Геодезия и картография” и отдел „Главен архитект” и ги обединиха в едно. Обединиха ги в три отдела – зам.-председател, това управление СА („Строителство и архитектура”), отдел, който се занимаваше с кадастрите и отдел „Благоустройство”. И съответно трябваше да се формират тия. И понеже ОС до тогава само за началници е имал инженери, а беха се техници, трябваше да се съберат. И Георги Михайлов и Андрей Савов - те ме познаваха и аз казах на Михайлов, че смятам да се махам от Пътното, не мога да работя с тоя началник, и веднага ме предложиха да отида за началник-отдел. Управлението имаше само един началник - Любен Георгиев от София и Очипалска - главен архитект и след това началниците на трите отдела. Аз бех, Кирил Лазов на градоустройството, и Георгия Янков на Геодезията и картографията и кадастъра.

След това минат - не минат една - две години, разтури се тая..., от началници на отдели, махнаха го управлението, не съществуваше вече, към отдела направиха...Очипалска мина към „Геодезията и картографията”, аз станах директор, вече не беше началници на отдели, а директори. Директор на група „Строителство”, директор на група „Промишленост”, директор на група „Търговия” и т. н. Правиха някакви блокове и беше някаква блокова система. Разработващ блок, в които влизаха тия... проектирането, архитектурата, планирането, бившата Планова комисия. И там зам.-председател беше Г. Михайлов, на разработващия блок, тези които ще планират и подготвят, а изпълнителски блок – търговия, промишленост, строителство и транспорт. Там пък беше Тодор Гогов, той беше първи и заместник. Така че, Гогов ми е бил шеф. И трети блок, специалния блок, който влизаха организационните, военните отдели, гражданската отбрана. Сега просветата напълно се отдели, тогава дойде и тая, на Станко Димитров жената, да работи... се беше хванала на работа. Фактически тя командваше, тия бяха пионки. Тя беше много амбициозна и проста жена. Мъжът й - първи секретар и фактически тя колеше и бесеше у просветата, а там имаше за инспектори бивши мои учители.

-  И колко години изкарахте в ОС?

-  В ОС изкарах до разтурянето му. Сега като началник на тоя отдел, след това пак

станах началник, но беше вече самостоятелна единица. Към него винаги имаше, освен с капиталното строителство..., фактически ние правихме програмите и уточнявахме и разпределяхме обектите, а създадоха и Стопанската дирекция, която дотогава е била към ОС, към Управлението, стана самостоятелна единица на стопанска издръжка, издържаше се от част трета - на сметка на обектите. И тогава вече доста работа се вършеше, интересна работа беше за мене, защото тогава влезнаха новите системи у гражданското строителство. Пътното строителство ми беше покрай другото, но тогава градихме едропанелните...избирахме системите, плодсекциите, инсталациите, скелетно-безредовата – заводът в Копиловци. Тогава се проектира и изгради цял град е това – там бяха ниви на казармите – Румена войвода... И другата работа, която вършихме ние - трябваше второто ниво - дето бяхме началници на отдели – тогава се правеха много пленуми, много сесии всяка година, всяка година по четири сесии най-малко се правеха на ОС. Като четирите бяха отчетни, правеше се една такава - за приемане на плана, а и имаше сесии със съответната...или по строителството ще е, или по транспорта т. е. със съответната тематика как ще се развива – особено: мине - не мине петилетка, мине - не мине нов конгрес, който даде нова линия...и съответно - трябваше да сме писмени. Ние пишехме всичко и това ни задържаше. Тогава двама бяхме по това време безпартийни на ръководна длъжност в ОС и в историята на съвета.

-  А земеделец имаше сигурно?

-  Имаше и той беше заместник-председател. И по мое време член на Изпълкома беше

секретарят. Първите години Златан Стоименов, а след това Боян Алексов. Другите бяха окупирани и пак се деляха: имаше си место за дупничани, имаше си и место за кюстендилци.

-  Спомняте ли си някакви интересни конфликти от този период - кюстендилско-

дупнишки?

-  Да, имаше нещо като куриоз, но ще ви кажа после. Та имаше сесии, които се

правеха с тематики, та това си бяха цели научни трудове, за да подготвиш една такава сесия, трябва да изчетеш много материал и да се справиш с политиката на Министерство на строежите.

-  Кажете нещо за този дупнишко-кюстендилски спор?

-  Да, ще ви кажа... още не бях в ОС, може би уреждаше се влизането

ми...Председател на ОС беше Кирил Ризов, той е от Рила, брат му е бил партизанин до колкото знам, загинал партизанин. Преди това беше секретар по селското стопанство на ОК (Окръжния комитет), комунистически род, много активен така – наперен, не признаваше нищо, годините, когато съм бил главен инженер той ме е викал по въпроси за пътното и просташки се държеше. А първи зам.-председател беше Матеев от Дупница и той отговаряше за културата, негов антураж беше Табаков, винаги ходеше на една крачка след него. Матеев беше бивш офицер не знам с какво образование и по това време сменяват Станоев и първи секретар идва Станко Димитров. Той е от Варна, но е изпратен с мисията да преодолее тая война между Дупница и Кюстендил. И Георги Матеев е първи заместник-председател и дупничанин и Ризов също е дупничанин, а Станко Димитров е първи секретар на партията след Станоев. Това са първата година, обаче всичките са недоволни, не го познават Станко Димитров, не го познават що за човек е, и са недоволни, че някои от тях не е. Нито от Дупница – Роза Коритарова тогава, нито Бонев, а Станоев доколкото знам го бяха пратили посланик у Унгария. А Владимир Бонев - той назначаваше, той колеше и бесеше, той беше на ОФ-то. Аз съм ходил при него, викал ме е като народен представител по въпроси: какви нужди имаме у пътното строителство, нужди от техника, от самосвали, от багери, и той какво може да помогне? В интерес на истината - не помогна много, защото ни прати при министъра, но той командваше. Предполагам, че и Тодор Живков се е съобразявал, те са кумове. Бонев е кум на Живков и Малеева, той беше силната личност и той командваше...

-  Т. е., според Вас Станко Димитров е сложен от Бонев?

-  Да, и Станко Димитров никога не стана член на ЦК, все беше кандидат на ЦК.

Обаче изкара най-много като секретар - някъде от 1972 година ли? След него беше Георги Григоров и накрая беше един от Шумен. Но да ви разкажа един куриоз...и тия [дупничаните] настроени - всичките копаят срещу Станко Димитров. Защото тогава си спомням, че като дойде, между населението се говореше, че - нов секретар, „ама всичко ще се промени сега, това ще направи, онова ще направи...” и тия копаят срещу него. И силната личност е Страхил Ризов, защото той има голям гръб на рилците.

-  Те имат към 200 човека „активни борци” в това село.

-  Да, там и пътища сме правили и площад за 30 жители в Падала..., партизанско село, истории, съчинени, ...и тоя Ризов, вземал и написал един доклад срещу С. Димитров до ЦК, до ЦК-а ли, до незнам що, но страшно изобличителен, а Ботьо е домакина на ОС и той купил на всичките от Изпълкома едни и същи дипломатически куфарчета (смее се). И вечерта се срещат, уговарят си среща...Матеев ходи тогава у балнеосанаториума, той беше много по женската част, с една любовница. И Матеев ходил на процедура и да си направи баня, а двамата пътуват всеки ден до Дупница и ги кара Волга и шофьор. Те не живеят в Кюстендил, всички дупничани не замръкваха в Кюстендил. И се обаждат единия първи заместник, другия председател, да се срещнат късно вечерта у съвета при председателя. Единият у куфарчето си сложил мръсните гащи, а другия сложил доклада, на другия ден да го носи у София. Обаче как станало...при срещата единия вземал куфарчето на другия. Матеев отива при любовницата си, отваря куфарчето, гледа една папка и други документи, отваря да чете и му настръхва косата за това, което се пише срещу Първия секретар. А Ризов се прибира и намира мръсните гащи на Матеев. (смее се) Но най-интересното е, че Матеев смята, че това е някаква провокация срещу него...И винаги е било, всички са били един срещу друг и никога не са работили заедно. И в ОС беше така, и в комитета беше така. Тази Миланка Грозданова, Клечков всичките...И Матеев смята, че това е някаква провокация, направена срещу него, и веднага, логично е, набира номера на първия секретар и иска извънредна среща вечерта при него и му дава това, което е... През това време Ризов не е успял да му се обади, а на другия ден е трябвало да пътува на София и да го отнесе. И събитията се развиват главоломно. Станко Димитров е все пак Първи секретар, на другия ден не Ризов, а Станко Димитров заминава за София, ходи при някои от секретарите на ЦК и...след два дена Ризов въобще изчезва от ОС. Казват, че е отпуска (смее се), и така и не се завръща. И Андрей Савов се беше върнал от някаква специализация, някакво ново обучение в Съюза, бяха го турили за временно изпълняващ на окръжното МВР. И стана председател на ОС. А Ризов изчезна и отиде някъде заместник-директор на ДСО „Родопа”. Та това е нещо като един куриоз.

-  А Кирил Кальонски?

-  Кирил Кальонски аз го заварих, Матеев беше махнат, аз като отидох в ОС.

-  Т. е. пак дупничанин...

-  Да, местата си бяха фиксирани, не може друг да заеме...председателят ще от Кюстендил, първият заместник ще бъде от Дупница. Кирил Кальонски за мене беше свестен човек, мака че беше номенклатура, той беше канцеларски..., занимаваше се с културата и просветата, не се трупаше с работа, той беше в Окръжния народен съвет първи заместник-председател. Когато председателят излизаше в отпуска, фактически той водеше Изпълкома. Той подписваше...

-  Добре, а той след това се издига в ЦКРК-а...(Централно контролно-ревизионна комисия).

-  След това, той замина някъде за София и пак дойде човек от Дупница – Геле Христов, квотата си беше..., но не беше вече първи-заместник. Тодор Гогов, нямаше как да дискриминират Гогов – партизанин, нали, толкова време администратор..., казваха, че единствено Тодор Гогов се е осмелявал да противоречи на Първия секретар по некои въпроси. Даже той имаше един лаф, като трябваше нещо да се направи, и аз трябва да му кажа, че това не трябва да стане, незаконно е, и той имаше: „Добре, знам, ама ще го направиме...” това значеше, че ще го направи така, но вече от мене отговорността е свалена, аз не отговарям за незаконното действие, което ще предприеме ОС като ведомство.

-  Добре, и после като закриха окръга 1987 година?

-  Като закриха окръга направиха една комисия, чак до 1988 и ние стояхме до пълно разлагане, седяхме без работа и нищо не работихме. Имах един „Правец”, ние бяхме един от малкото отдели с компютър, понеже все пак ние се занимавахме с капиталово строителство и можеше да си прокараме поне „Правец”. И игрички...на шах играехме у мойта канцелария. Тогава направиха една комисия, която трябваше да ни устрои на работа. Всичките шефове изчезнаха: Андрей Савов беше починал, Кирил Гоцев беше председател, той не можа да се устрои. Най-добре се устрои Боян Алексов - направиха Областен съвет в София с благоевградчани и той от секретар на Причкапов, стана секретар на областния. Той даже и след Десети остана дълго време...по земеделска линия. Георги Михайлов... трябваше да се ходи при Григор Стоичков и някак си Георги Михайлов беше се сдружил с Григор Стоичков, той отговаряше за Министерството на строежите и Г. Михайлов се уреди в някакъв инспекторат към Министерски съвет. Кирил Гоцев просто не можа да си намери работа, Георги Григоров го беше вземал на таванските стаи у последния етаж на Министерството на строежите, нещо по жилищната политика отговаряше на дребна заплата, а той беше преди това сътрудник на Тано Цолов и когато се изграждаше Бобов дол, той водеше протоколите и фактически той беше говорителя на Тано. И след това, за да се пенсионира, трябваше аз да го взема у БКС, за да изкара една година и да направи стаж за пенсия. Та се наложи аз да го докарам до пенсия човекът.

-  И Вие къде отидохте?

-  И тогава направиха Общински съвет, и цялото имущество на ОС и дейността мина

към общините, по голямата част от моите колеги минаха към общините. И Очипалска стана главен архитект, Георги Янков отиде в АиБ-то, но за мене, аз не исках, не съм се натискал. Оставиха само Асен Коцев, а Асен Коцев беше секретар по строителството след Багалийски и след това заместник-председател по промишленост, търговия, транспорт,...и много ме уважаваше и той беше председател на тоя комисия по разпределение на кадрите от ОС. И...аз бях профилиран по една специалност по отношение на капиталовложенията и по отношение на ценообразуването в строителството и винаги съм бил над средното ниво на колегията...и винаги съм носил на рамо по трима четирима некадърници. Но Любен Анастасов беше главен инженер на банката, тогава имаше една БН-банка, окръжен клон, която се занимаваше изцяло с контрола на капиталното строителство. И направиха голяма община тогава и Любо го вземаха за заместник-кмет. Тогава ми предлагаха да отида у Пътното, ама Борисова да я махнат и мен да ме сложат, но аз отказах. Ей такива трансформации, все пак, явно съм влезал у номенклатурата.

След това на проектанската организация, хич не ми беше приятно, проектанската

нямаше директор и хич не ми беше приятно и за това. Винаги са ми предлагали..., а когато ми предложеха нещо по-ниско при мене, за да турат някой директор на СМК, на строителната организация, трябваше да мине през моя отдел на стаж, да го обучим (смее се), няколко месеца го назначаваха при мене и след това отиваше и го издигаха на ръководна работа. И като ми предлагаха примерно директор на Стройрайона и аз викам, майтапя се с Андрей Коцев, можеше да си говоря съвсем така...достъпно, да се шегувам и майтапя и викам: „Ако ме предложите на СМК генерален директор разбирам, сега на Стройрайона у Кюстендил (смее се) - не ме ли подценяваш. Нали всичките генерални директори...” и той вика: „Ама ти не си партиен член...” „Е, хубаво де, не съм”...И се освободи мястото за главен инженер на банката. Тогава банката беше окръжен клон, имаше директор на банката и ние му казвахме главен инженер, а длъжността беше директор на дирекция експертно-техническа. Имаше директор на търговия, на селско стопанство, четирима, които фактически бяхме заместник-директори. А аз в този област по отношение на ценообразуване с Любо, предишния, бяхме най-добрите. Тогава се строяха големите обекти, довършваше се ФХК-то, „Руен”, горе МОК-а.

-  И докога останахте в банката? До пенсионирането?

-  Не, в банката бързо се развиха събитията. Излезна указ 56, след това направиха

трансформациите, с него се създадоха т. нар. търговски банки, а клоновете на БНБ се закриха и ние станахме акционерни дружества. Трябваше да набереме капитал, за да регистрираме...освен активите, които имахме като банка, и три клона имаше - Бобов дол и Дупница, и трите клона ставаха вече самостоятелни акционерни банки и те от зависимостта, която имаха към нас като окръжен клон, станаха напълно независими. И събрахме и минахме по предприятията - кой завод един милион, кой 700 хиляди. Нали, кой колко може - превеждаше, от което ние формирахме, освен нашите активи, които имахме, някъде към 13 милиона и нещо, и така формирахме капитала на банката и се регистрирахме като акционерно дружество „Търговска банка – Кюстендил АД”. Нямахме вече нищо общо с БНБ. На Бобов дол и Дупница станаха...на тех не им достигаше [капитал] и те, имаше го това у постановлението, с по-малко от седем милиона не може да регистрират акционерно дружество, и на тях БНБ им додаде капитал, нали, за да се регистрират като търговски дружества. Бобовдолската банка беше една от първите, които фалира, даже директора, който беше, отиде у затвора. Тогава се създадоха и другите търговски банки и се развиха много бързо [нещата].

-  Само да ви питам, понеже не ми е много ясно, фактически този капитал на БНБ - той вече се трансформира в дялов капитал, така ли?

-  Това се трансформира като акционерен капитал, в него влизаше нова банка,

сградата голямата, остойностена колкото струва. Това са активите на банката. Това което имахме ние, което бяхме събрали от дадени кредити, нали формирахме печалба, която също отиваше като дялов капитал и това, което събрахме от акционерите...

-  А това - по Указ 56 или по друг указ?

-  Сега, основата беше по Указ 56 като основен документ, но след това след него

имаше специално [постановление] за банките, с които направиха тези, другите търговски банки - „Електроника”, „Строителната банка”...това постановление се създаде май месец 1989 г., още Живков не беше паднал. Тия търговските банки, които станаха, те вече взеха активите, които се държаха в БНБ, но от съответните СО-та, ДСО-та. Нали, не от съответните заводи, а от...и те взеха много капитал. Транспортната банка примерно, взеха го всички – нашите ДАП-ове, международен транспорт... След това тия банки, излезна още едно [постановление] и ние трябваше да гласуваме с нашите акционери, но нашите акционери бяха все кюстендилските предприятия. Още се държаха, включително и БКС, аз го изнудих директора 70 000 лева да внесе и той да участва като акционер. Пипонов, първи братовчед - един милион. Той беше на КЗК-а (Кондензаторния завод), най-силния. Отидех при Боре Антов на „Кухненско” и му разправям да даде, и той ме пита Пипонов колко е дал, той все се равняваше по него и вика: „Колко даде Пипонов?” и аз викам: „Не е редно да ти казвам, но даде един милион”. „Аз ще дам милион и двеста хиляди лева”.

-  А вие вече на това акционерно дружество бяхте заместник...?

-  Сега, банката...,затова все още казват главния инженер, защото ние бяхме

контролния блок на банката. Другите отдели промишленост...ние им водихме капиталното строителство и не можеше да се прати една стотинка без да мине през моите инспектори. Проктирането го проверявах аз като по-сложна материя, но имах 13 души инспектори и всички обекти бяха разпределени и целият контрол се водеше при нас. Всичко се правеше на базата на едни окръжни от банката от Централното управление, които ги получавахме всеки месец и трябваше да ги знаеш наизуст, кое къде да го намериш...фактически банката контролираше, а страната беше много затънала и това разхищение, особено по капиталното строителство, единствено се удържаше от банката. Така, че ние бяхме контролният блок и всичките тия заводи и други имаха някакво капитално строителство и бяха зависими от мене като директор. Защото ако не си сложих аз подписа, и тоя Васев, директорът над мен, вместо мене не можеше да сложи и той подпис, за да им се платят актовете. Макар, че е имало натиск много пъти.

И много малко живяхме като самостоятелна търговска банка и излезна едно друго [постановление] - за окрупняване на банките и трябваше да избереме към коя от търговските банки да преминем. Отново беше обявена реконструкция, окрупняване на банковия капитал. И ние трябваше да преминеме, аз говорих със Строителната банка, да минеме към тех, Васев, директорът, той си имаше там някакви други връзки естествено, и той се наложи. Наложи да минеме към Транспортната банка. Тя беше най-перспективна и от друга гледна точка – на другите централите им бяха все в София, и беха се с кадри от бившата Народна банка, докато тая беше варненска банка, по-малко ни познаваха, а и беше по-далеч...нали знаеш - колко е по-далеч царат...(смее се). Естествено, на нас не ни пукаше, тогава бяха такива промените, че колко сме имали право на глас между нас, а след това, то си правеше...имаше си Управителен съвет банката и решенията се взимаха от акционерите. И минахме към варненската Транспортна банка. И много скоро след това ги разпродадоха тия банки и те я купиха тия Сосиате Женерал. И след това еуфорията почна с отдаването на кредитите ние не можеше да...въпреки закостенелите традиции, които имахме, да бъдеме блюстители, на всичко да искаме документа...Тия банки, които се нароиха, почнаха да дават заеми без контрол, съответно и ние трябваше да отпускаме кредити без контрол и започнаха да идват разни и почна един конфликт между мене и директорът за некакъв кредит на...

- А вие още бяхте филиал на Транспортна банка?

- Да, след мене станаха на Сосиате, аз не съм бил, и...трябваше да се даде на някакъв от село Косово..., не...той – софиянец, трябваше да получи някакъв кредит, не беше много голям, някъде 20 хил. лева, кредитите, които ги даваха, не бяха от големи суми. Докато аз бях, след това почнаха по стотиците хиляди лева. И той - като ипотека, някаква вила за 20 хил. лева у село Косово. Естествено, аз като работих в Пътното нямаше село и махала, през която да не съм минал – е у Косово нямаше махала, която да струва 20 хил. лева, пък камо ли къща (смее се). И той го пратил при мене да подпиша, и аз - вземах му документите..., а ние имахме големи кабинети, с фотьойлите му, не можеше да дойде клиент и да не го черпиш кафе. И го оставих човека и слезнах долу, при Васев, и викам: „Слушай, кви 20 хил. лева, дай да идем да я видим тая къща?” „А, нема, ако ти не подпишеш, аз ще подпиша.” И викам, че няма да подпиша и той взема и фрас - подписа. И след три-четири седмици минало заседание и решили като икономии - моят отдел - контролния блок, да се съкрати – мене и инспекторите ни съкратиха. Един-двама станаха касиери и ни съкратиха. Може би това бяха единствените хора, които трябваше да оставят, за да не фалират банките.

- А Бобовдолската банка вече беше ли фалирала?

- Да, правеха се опити за стабилизирането й и беше задържан директорът й, Ямболската и тя беше фалирала...

- А как фалира?

- Раздадени кредити, които не бяха обезпечени. Бобовдолската фалира преди обединението с търговските банки...

- А кога се обединихте с търговските банки?

- Сега това обединение беше последните месеци, в които за съм бил на работа, това е било 1990 г. и то в края на 90-та.

- А Вие кога напуснахте?

- Те ме съкратиха в края на 90-та. Изплатиха ми обезщетенията...просто съкращения в щата. Не само на мене, водихме някакви дела, спечелихме, възстановиха ми заплатата, но тогава почна тази инфлацията и заплатата, която съм взимал, тогава взимах голяма заплата, но беше станала по-малка от минималната заплата. И се изпълнява съдебното решение и ме възстановяват ме на заплатата, която съм взимал, но за мен беше ясно, че нямаше защо да оставам...Тогава пък аз бях управител...в управителния съвет на БКС (Благоустройство и комунално стопанство) като представител на банката. И тогава бяха тия, неразбориите, временна управа, „Подкрепа”, Тодоров, старият директор го бяха почнали митинги, бяха тръгнали да му изнасят бюрото от кабинета, и 11-12 човека бяхме у Управителния съвет, той ни викна, Ице Божилов беше заместник-директор и той: „Какво да правиме? Шефа не може да остане.” А той - генерален директор се титулувал с първи заместници, втори заместници – големи длъжности в едно нищо и никакво БКС. И заместниците му решиха „господин Китанов”, тогава станахме вече господини (смее се). Защото бяха тръгнали въобще да го разтурят БКС-то. И тогава за една вечер ме избраха, това беше края на 90-та. Щото след това имаше избори, нали 91-ва бяха. И тогава временно управителният съвет реши аз да представлявам дружеството. Тогава още бяха фирми, нали, не бяха дружества с ограничена отговорност или АД-та. Смени се регистрацията, трябваше да мине и през Изпълкома, до назначаване на конкурс. И така започвах в БКС работа. След изборите Гюргинчев беше кмет и направи конкурс и от явилите се нямаше кой да знае повече от мен.

- И фактически докога останахте там?

- До пенсионирането ми, до 2003 година – 12 години.

- А добре, от тия които изброявате, с които се работили през годините, как ви се струва, кои бяха грамотните в Кюстендил, първите секретари, председатели на Окръжен народен съвет?

- Като почнах в Кюстендил имаше много малко от моята сфера инженери, но бяха много кадърни, особено в проектанската работеха много кадърни инженери и архитекти. Дойде едно младо поколение – Мила Минева, Очипалска, много инженери също...

- От ръководителите?

- От ръководителите...не мога да си кривя душата, но по-голямата част за мене бяха...сега това сега го казвам... не ги уважавах. Сега, този Багалийски беше недоразумение..., грамотен и кадърен човек беше Андрей Савов, Георги Михайлов също създаваше но... той много се съветваше с нас, нали. Тодор Гогов също го величая, макар че някои могат да кажат бил такъв...Когато си близък с някой, то създаваше едно впечатление у хората за студен човек, за човек, който отблъсква хората, но иначе беше много човечен. Казваха, че си е променил характера след като е починала голямата му дъщеря от сърдечен порок. И казват, че е променил характера си коренно след смъртта на жена му. Но аз това не го знам, защото като е бил кмет и аз съм бил у Пътното викаше ни постоянно и обикновено Данов пращаше мене, щото у Кюстендил трябваше да се асфалтират улици, а програмата на нашия асфалт ни беше предимно по пътищата. И трябваше да изработим нещо повече, за да асфалтираме и някоя улица у Кюстендил. Обикновено правехме трошено-каменни настилки, улиците в града бяха калдъръм и прахоляк. Това е за тези, с които съм работил....Този беше голям играч - Станко Димитров...у него имаше едно, признавам му, качество, че той търсеше новостите, особено в строителството и даже ние карал - като чуеше някъде някоя нова система, която да е ефективна, ... ходили сме по Стара Загора, по Варна, по Русе да гледаме инсталации, системи, по софийските проектантски организации... , той имаше по нашата сфера поне този интерес да вкарва прогресивни работи. Тая трагедия беше на Кюстендил, че беше минен район и Бобов дол беше един от най-големите и гълташе много работна ръка, тука Кюстендил имаше мина с нискоефективни лигнитни въглища и МОК-а „Осогово”. И мъжкото население отиваше да задоволява, и от Дупнишкия край тука вървяха, от ДАП-а пътническите автобуси летяха повече за Бобов дол, отколкото за всички други села. И това изискваше мъжкото население у Бобовдолския край и съответно жените, но те - в спомагателните дейности. И тия хора, ако не бяха миньори, те щяха да бъдат строители Те бяха с такова образование и квалификация, но в строителството заплащането беше с няколко пъти по-ниско, отколкото подземната работа. И ние изпитвахме остра нужда от строителни работници и не ни спореше строителството и трябваше да компенсираме работната ръка с технологии, които се поддават на индустриализация, да компенсираме работната ръка и от тази гледна точка Станко Димитров - де що чуеше нещо..., затова и се задържа толкова години. Не мога да кажа нищо такова за Миланка Грозданова - беше интригантка, значи тя провали Дома на съветите, създаде тази интрига с читалището, стана едно оръдие на дупничани. Защото влизаше нова петилетка ние имахме проектна готовност за Дома на съветите, затова тръгнаха..., читалището беше рухнала сграда, градоустройството беше направено, утвърдено, трябваше да се започне строителството на Дома на съветите у Кюстендил. В петилетката на окръга се полагаше по една административна сграда от Комитета по планиране. Дупничани - те и нощно време вадеха проекти, архитект Сапунджиев на Пловдивската проектанска организация - алтернативата беше дали у Дупница да се построи общината или у Кюстендил Дома на съветите. И те създадоха този прецедент с оръдието Миланка Грозданова...няколко големци, които са родени в Кюстендил, ама никога не са стъпвали в града след Девети септември, дигнаха воя, стана разправията, през това време трябваше да се приеме плана, и ние, мен са ме карали да запиша у поименния списък чертата на Дома на съветите и Общински съвет в Дупница.

- А защо според вас се провали социализмът? Разсъждавали ли сте?

- О, аз трудно мога да ви дам отговор...вижте аз бях на изпълнителна длъжност, бях началник, но по-скоро изпълнител. Знаете ли, тези, които бяха на ръководни длъжности, бяха доста некадърни номенклатурчици...

- Т. е. липса на визия, широта...?

- Да,...ми гледай сега, след като разтуриха Окръжния съвет, Общинският комитет казваха, че всичките са братовчеди и са родини на Владимир Бонев....всичките тия ги хвана метлата през 1989 г. и всичките тия станаха директори на банки...Алексей Цветанов директор на банка, Димитър Миленков - на финансовата къща, дето фалира, Гиргинов беше на Мултигруп банката – Кредитна банка..., но те, всички те са били племеници или братовчеди на братовчедки, обикновено по женска линия на Бонев и с тая реформа на Тодор Живков – административната реформа, това пак си стана, и тия бяха рядко...рядко ограничени хора...Гергинов - не мога да кажа, Гергинов е и умен и кадърен, макар че много псува.

- А очаквахте ли да се случи промяна? В този мащаб, в който се случи?

- Не, честно казано, не съм, как...толкова години ти се набива едно и също нещо, изпълняваш едно и също нещо, не съм вярвал и тръгнахме с един ентусиазъм да махаме това, обаче пак ни излъгаха (смее се). И тия директори на банки – банките им фалираха.

[1] Инж. Никола Борисов Китанов е роден през 1941 г. и живее в Кюстендил. Син е на директора на Търговската банка в Кюстендил преди 9 септември 1944 г. Професионалният му път започва като строителен инженер в Окръжно пътно управление в Кюстендил. От 1969 до 1977 г. е главен инженер на ОПУ – Кюстендил. От 1977 до 1988 е началник-отдел „Строителство” в Окръжния народен съвет. Безпартиен. 10 ноември 1989 г. го заварва като заместник-директор на клона на БНБ в Кюстендил. Пенсионира се като директор на АД „Благоустройство и комунално стопанство” – Кюстендил. Два мандата е общински съветник, избран с листата на СДС.