Идентификацията в европейски контекст:
От страха и недоверието към рационалното осмисляне
Ст. н.с. Елка Тодорова, д. с.н.
Анотация
В началото на 21 век, ставаме свидетели на глобална трансформация на модерността, която налага преосмисляне на хуманитарното знание в социалните науки. Става дума за реакция срещу т. нар. “методологически национализъм”, в рамките на който обществото и държавата се отъждествяват с нацията и преоткриване на днешния космополитизъм като неосъзната практика и принцип на мислене, като анализ и като синтез, който може да бъде използван практически при разглеждането на всеки съвременен социален и политически въпрос. В този смисъл европейската интеграция, с нейните тези и с нейните граници представлява една възможна основа за изграждането на този принцип.
Европейската интеграция обаче се съпътства от серия противоречия. Първото идва от дихотомията: северозападна и централна Европа; второто – от противопоставянето “европейски елит – европейски граждани”; третото идва от неразбирането, че съществен елемент от евроинтеграцията е всеки да умее да защитава интересите си; четвърто е противоречието за ядрото на европейската идентичност.
Европейската интеграция задава нови въпроси към личната идентичност, гражданството и национализма. Идеята за “аз-а”, както и идеята за “другия” макар и свръх експонирана, все още има смисъл. Големият въпрос за заплахата за националните езици в европейския съюз вече е разрешен. Еврепейският съюз става социална структура за управление и интеграция, в която успехът в европейското интегриране се определя от способността да бъде изградена и наложена на останалите евроактьори собствена визия за характера на европейската интеграция.
В началото на 21 век, ставаме свидетели на глобална трансформация на модерността, която налага преосмисляне на хуманитарното знание в социалните науки.
След Втората световна война социалните изследвания се ситуират в лоното на Wertbeziehungen (value relations) в термините на М. Вебер, на основата на които се описват уроците от нацизма и войната, конструира се държавата на благосъстоянието и се канализира процесът на деколонизация, либерализация и демократизация в целия свят, но основно в бившите колонии.
Днес, триумфално се завръща терминът “космополитизъм”, или нео-космополитизъм, реалистичен космополитизъм или космополитичен реализъм за да се разграничи от античния космополитизъм, този на Александър Македонски и на Просвещението. Става дума за реакция срещу дълго отстоявания “методологически национализъм”, в рамките на който обществото и държавата се отъждествяват с нацията. Днешният космополитизъм е неосъзната практика и като принцип на мислене, анализ и синтез може да бъде използван практически при разглеждането на всеки съвременен социален и политически въпрос[1]. В този смисъл европейската интеграция, с нейните тези и с нейните граници представлява една възможна основа за изграждането на този принцип.
1. Европейската интеграция: основни тези, граници и противоречия
Реалистичният космополитизъм се основава на един всеобщ минимален нормативен ред, който например защитава принципа, че жените и децата не могат да бъдат продаване и или превръщани в роби; че хората трябва да могат свободно да говорят за Бог или за своите правителства, без да бъдат заплашвани. Националното в тази схема се трансформира така, че да позволи не само национален или интернационален, но и космополитен анализ.
Често се казва, че днешна Европа е най-интересната историческа авантюра [2]. Че това е нова етична общност, която уважава всичко, които се определя като човешко; че ценности като рационалност, справедливост и демокрация стоят в основата на съществуването на Съюза.
Действително, “рационалността”, за разлика от “практическото” изисква „всички навици и техните следствия” да бъдат оправдани. Рационалността гарантира, че това, което виждаме е тъкмо това кое е. В този смисъл европейският морал е трудовият морал и моралът на рационалното знание.
Справедливостта се описва като „струна на съзнанието”, която се изпъва, когато обществото бива обвинено в несправедливост, неравенство, фаворизъм, корупция или подвеждащо възприятие. Евромоделът е и моделът на разрешаване на конфликтите чрез преговори. Изграждането на ЕС е успешен вариант на преговори за преодоляване на разрушенията от войната и отчуждението между нациите и държавите; на слабостите на тогавашните модели на обществено устройство; на загубата на лидерство в международните отношения за сметка на САЩ. Затова ЕС избира модел, който да защитава и съхранява държавността и нацията като политически рамки на легитимно съществуващите институции. Целта е новосъздаденият механизъм да засили предимствата на държавата и национализма като преодолее недостатъците им. Другата цел е идеализмът на времето да премине в прагматизъм. Затова Европейската икономическа общност, Европейската общност за въглища и стомана и Евроатом са първите наднационални институции, илюстрации на икономически и политически прагматизъм.
Демокрацията е свързана с идеята за автономното общество (терминът е на Корнелиус Касториадис) и предполага непрекъснато публично отношение от страна на гражданите за принципите, които са в основата на вземането на решения. Демокрацията предполага нищо да не бъде приемано, ако не е обсъждано публично или ако е било държано в тайна.
Рационализмът, справедливостта и демокрацията са понятия от историята и се отнасят до всички групи без изключение. Никоя група логически не може да бъде изключено от действието им. Така вижда основните тези на Бауман в последната си книга “Европа: незавършената авантюра.
Съвпадат ли географските контури на Европа с политическите конструкти? За Де Гол и Горбачов Европа бе от Атлантическия океан до Урал; за нас – тя е Централна и Западна Европа; за Съвета на Европа тя включва и кавказките републики и Турция и Кипър. Очевидно става дума не за строго географско понятие, а се наслагват и други аспекти, в това число социалноикономически (функционираща икономика и претенции за европейски социален модел) и културно религиозни. Европа е дух, а не географска област – “дух фокусиран, отдаден и трезв” по думите на З. Бауман[3].
Подобна сложна конструкция не може да не доведе до скрити противоречия.
Първото идва от дихотомията: северозападна и централна Европа от една страна и южна Европа, от друга, най-живият пример на което е противоречието между Северна и Южна Италия, вдъхновило Р. Путнам да развие тезите си за “социалния капитал”[4]. Днес обаче се въвежда и едно ново противоречие – това между влезлите по-рано и влезлите по-късно в Европейския съюз, страни. Европейският съюз предлага церемониално единство, изтъкано от противоречия и по отношение на виждането за обединен център - национални периферии. Директивите на центъра все повече предизвикват контра реакция, поради това че се задават безалтернативно и без необходимите обяснения.
Второто противоречия е “европейски елит – европейски граждани” и има формата на опасения, че евро бюрократите са се самозабравили. Това поражда нов десен популизъм и негативна реакция срещу емигрантите. Практиката в страните с компактни емигрантски маси разкрива, че не се изгражда лесно битово съжителство; че е илюзия бързата асимилация.
Трето противоречие е неразбирането, че съществен елемент от евроинтеграцията е всеки да умее да защитава интересите си. България и Румъния са важни доколкото извън ЕС ще представляват интерес за извъневропейски фактори - Китай Индия, Турция. Това е важно доколкото днес класическите европейски страни имат проблеми със своята идентичност. Мюсюлманите във Франция днес са 5%, в Германия – 4%, в Англия 3.5%, или общо 15-16 млн. или общо 15-16 млн. от общо 340-350 млн. европейци[5]. Те обаче са се концентрирали в големите урбанистични центрове на богатите страни на Европа. В резултат - наблюдава се изостряне на антиемигранското законодателство във Франция и Англия. Но, в същото време, по повод Конституцията на Европа, когато Папата, Полша и Гърция искат да бъде записано в Конституцията, че именно християнските ценности са основа на обединението на Европа, това се отхвърлят от Евроконвента.
Четвърто противоречие има и в ядрото на европейската идентичност, която е секуларността. С изключение на Англия, където кралицата е и върховен религиозен водач, в останалите страни в Европа религията не е част от европейската идентичност. И за разлика от САЩ, страните в Европа толерират агностицизма и атеизма.
Религиозната идентичност или по-точно секуларността означава, че ЕС трябва да избере между два следните пътя. Или да “затвори вратата” към по-нататъшно разширяване, т. е. да не включва Украйна и Турция, с което например да се лиши от възможността Черно море да бъде вътрешноевропейско езеро, Персийският залив – европейски плацдарм, а границата с Русия – граница с Хартланда. Или да плати цената на замяна на досегашното благосъстояние като приеме Украйна и Турция, още повече че в икономически и културен план Турция в географски европейския си вариант е в “мрежово отношение” част от ЕС. Следователно, става дума за икономика, прагматизъм, но и за отношение към религията и секуларността.
И ако в САЩ Патрик Бюканън привижда в нерелигиозността причина за упадъка на европейския модел и апелира за реклерикализация, то в Европа този апел е подет от десния консерватизъм и от ислямофоби като Тео Ван Гог и италианката Урина Фалачи, загрижени за заплашената култура на европейците, упадъка на брака и семейството и наталитетното завладяване на християнските държави от мюсюлманите.
Стига се дотам да се говори за нов европейски декаданс, аналогичен на този от края на 19 век. Основните му характеристики са занижения ценностен интерес към здравото за сметка на интерес предизвикан от болното; наличието на повече съжителства отколкото бракове; ангажирането с други дела, а не с възпроизводство; приемането на хомосексуалността или “мъжеловството” (по думите на Библията). Този дух на поквара се приема, че определя най-общо кризата на европейската идентичност.
И все пак европейски си остават принципите, според които личният живот на индивидите е тяхно дело; да не се парадира със странностите както е в рамките на добрия тон; половете да са равноправно поставени. С други думи европейската идентичност е тясно свързана с рационалността – дебит, кредит, салдо, ресурси, резултати. Пилеенето на ресурси е непонятно за европееца, принадлежащ към протестантизма от земите на Белгия, Холандия, Северна Германия, Англия и оттам учредителите на Америка.
Европейският морал е трудовият морал и моралът за рационалното знание. Евромоделът е и моделът на разрешаване на конфликтите чрез преговори. Изграждането на ЕС е успешен вариант на преговори за преодоляване на разрушенията от войната и отчуждението между нациите и държавите; на слабостите на тогавашните модели на обществено устройство; на загубата на лидерство в международните отношения за сметка на САЩ. Затова ЕС избира модел, който да защитава и съхранява държавността и нацията като политически рамки на легитимно съществуващите институции.
Целта е новосъздаденият механизъм да засили предимствата на държавата и национализма като преодолее недостатъците им. Другата цел е идеализмът на времето да премине в прагматизъм. Европейската икономическа общност, Европейската общност за въглища и стомана и Евроатом са първите наднационални институции, илюстрации на икономически и политически прагматизъм.
2. От европейската интеграция към личната идентичност, гражданството и национализма
Идеята за “аз-а”, както и идеята за “другия” днес е преекспонирана. Чуваме, че се сравняват религии, противопоставят цивилизации, сякаш става дума за структурна несравнимост, за противоположни и взаимоотхвърлящи се модели на цивилизационен избор.
Наблюдава се промяна дори в легитимацията на изследванията за “другия”. В началото се приема, че при описание на другия, той се овластява, т. е. налице е един своего рода “еманципиращ ентусиазъм”, според който подчинените групи, т. нар. други ще излязат от по-ниския си статус, благодарение на интереса към тях.
От момента, от който в науката се разви тезата за полицентричността; за дифузния характер на властта и за ролята на различното да създава конструктивност, горното престана да се приема безрезервно. А интересът от маргиналните групи се премести към основните групи, които дотогава сякаш отсъстваха от полето на интерес, защото фактически бяха определи да бъдат “стандартите”, спрямо които “другите” можеха да бъдат конструирани.
Една от негативните страни на този процес на изключителен интерес спрямо малцинствените и маргиналните групи, направи така, че разликите да бъдат видени като по-големи отколкото всъщност са. Знаем, че разликата се конструира в пропорцията.
В хуманитаристиката се разграничава интелектуална и инструментална версия на “другия”. В първия случай става дума за това как отделните науки виждат и описват “другия”. Във втория случай става дума за използване на средства, като например учебници за осъществяване на процес на социализация, с който да се преодолява нетолерантността и ксенофобията, като хората биват социализирани в идеите на демокрация и човешките права.
Проблемите обаче започват още с формулирането на “добри идеи” за толерантност. Как например да се наложи на националното образование, на националната идентичност, които изискват национална лоялност да разглеждат историческите и национални символи, които винаги са резултат на процеси, съпътстващи конструирането на “другия”, благодарение на което се е формирала себеидентичността на нацията. Освен това, всяко кооптиране на “другия” по един цивилизован начин фактически репродуцира, но и “ревизира”, променя “другостта”.
Известно е Хегеловото разбиране за Geist – за универсалния дух, съдържащ едновременно себе си и външната реалност. Според тази гледна точка хармонията се постига по пътя на експанзия и игнориране на “другостта”. Противоположното, множественото, различното са моменти в движението към примирение, единство и хармония. Има диалектична връзка между аз-а и другия, в която разширяващия се аз присъединява или по-точно обхваща “другия”. Това обаче означава, че “другият” се приема не какъвто е и следователно изобщо не се и прави опит той да бъде разбран. И макар да става дума за хармонизиране и за толерантност, човек е познавателно блокиран да разбира другите.
Други философи сред които Сартр и Фуко критикуват Хегеловата диалектика разкривайки невъзможността на превръщането на “другия” в “аз”. Според тях възникването и създаването на идентичност води до механизъм на отхвърляне на другия, по подобие на екзорсизма.
Например, когато през 18-19 век, се конструира категория “Европа” като неин съ-продукт идва и “другостта” на Балканите, чийто образ се кристализира по време и след Първата световна война. Както показват редица автори[6], така както с понятието “ориентализъм” се определя “вменената опозиция” на Запада, така и с понятието “балканизъм” се определя “вменената двусмисленост”, но и съмнителност на региона. Макар географски той да е приет, културно той се конструира като “вътрешен друг”. Вътрешен, защото балканите са абсорбирали външните политически, идеологически и културни фрустрации, резултат на напреженията и противоречията на религиите и обществата извън тях. И тъй като те са в Европа, населението им е бяло, основно християнско, отношението към тях не отива в посока на класическия етноцентризъм, расизъм и религиозна предразсъдъчност. Но той е необходим като alter ego, като черната страна, като антицивилизацията, за да се създаде задоволителния образ на европееца и западняка.
Можем да се успокояваме, че понятието за “другия” е просто една от категориите, с които работи съзнанието ни. Или че “другите” не могат да бъдат правомерно видени от нас. Процесът на запознаване, на усилия за опознаване обаче има своя смисъл доколкото трансформират субекта, онзи, когото опознаваме. Става дума за фундаментална херменевтична връзка, която не приема Хегеловото разбиране за хармонизация по пътя на обединението, но осигурява възможност на основата на уважението към различното между “другия” и “аз-а” да се остави възможност на “другия” да се променя.
Много характерни в това отношения са т. нар. етно-вицове[7]. В социални науки на тях се обръща все по-голямо внимание, тъй като тяхната функция е обект на спор.
Етническият хумор например може да бъде видян като искане за промяна, примесено със страх, несигурност и съмнение. Хуморът насочен към отделен етнос, раса или национална група се основава на принизяващи очаквани атрибути на тези групи. Неговите функции могат да бъдат корективни, конфликтни, или иронични, като последните имат цел да превърнат слабостта в сила, критиката – в комплимент за себе си. Вицовете за отделните етноси например носят потенциал да кристализират негативните стереотипи за враговете, докато се формира чувството за солидарност и превъзходство сред разказващите. В същото време, етносният хумор може да играе роля на механизъм за разрешаване на конфликти и не винаги е свързан наличие на агресивно-враждебни междугрупови отношения.
В тематичен план етновицовете най-често противопоставят природното с механичното, иновационното с формалното, ригидното с импровизираното. При това природното, импровизираното и иновационното най-често компенсират отсъствието на образователен, финансов, или статусов ресурс. Когато се осмива рационалността, тя се разглежда като противопоставяне на “рационалността на средствата” на “рационалността на крайния продукт, на целта” (по аналогия с Вебер – бюрократът забравил, че правилата са създадени в името на дадени цели). Но тя се противопоставя и на спонтанното, неформалното, импровизираноно поведение на необразования, но природно интелигентен човек. Корпусът на вицовете разкрива дебата за желания характер на човека в новото общество. Силен, див, земен, прост, твърд, но неригиден и импровизиращ – това е днешният образ, а утрешния - добре възпитан, учтив, високообразован, цивилизован, европеец.
Личната идентичността според психолозите е всичко, което се съдържа в конструкта на аз-а за това как човек се вижда сега, което означава, че има континуитет на вижданията за себе си в миналото и бъдещето.
Структурата на идентичност от своя страна съдържа ролева идентичност, т. е. мястото на другия спрямо нас в бъдеще, и емпатична идентичност, т. е. де факто степента на свързаност с другия. Сериозен е въпросът за връзката между това, как се виждаме и как ни виждат другите. Например доскоро се смяташе за общовалидно, че ако групата към която принадлежим е дискриминирана, нейните членове ще имат подчинена идентичност за себе си. Днес социалните психолози[8] разкриват, че по-скоро е важно до каква степен съвпада образа, който другите виждат и възприятието, което имаме за това, как те ни виждат. Ако те не съвпадат - страда идентичността. И тъй като те често се различават, а и хората съзнателно поддържат грешни виждания, за това как другите ни определят, идентичността може да бъде подчинена. Докато здравата идентичност възприема заплахите към нея по-точно и реагира по-адекватно, т. е. по-малко не греши във възприятията си, независимо от социалното положение на групата, с която се идентифицира човек.
Сериозна заплаха за идентичността има, когато индивидът осъзнае отсъствието на съгласуваност или когато има голяма разлика в оценката на интернализирания стереотип за неговата група и даден важен и мощен външногрупов хетеростереотип за същата група, т. е. когато има разлика в това, което мисли за групата си и онова, която разбира, че всъщност “важните, доминиращите други” мислят за нея. Това води до идентификационен конфликт, който ако се засили може да доведе до процес на етническа редефиниция и момент на формиране на нова съ-идентичност с господстващата външна група. Дали говорим тогава за загуба на идентичност или тъкмо обратното, за промяна, повлияна от съизмеряването, е друг въпрос.
Европейският съюз не застрашава националната идентичност, а инвестира в нея[9].
В някаква степен може да се каже, че глобализацията също подпомага запазването на уникалността на културата и ценността на езика [10].
Нацията е конвенция, с определя рамка, в която езикът е същността. Големият въпрос е съществува ли заплаха за националните езици в ЕС[11]? Категоричният отговор е “не”. Би могло дори да се каже, че глобалната търговия заплашва по-сериозна националните езици, отколкото ЕС. Крайните националисти днес се притесняват дори от тази свръх толерантност към езици като Каталунски, Сардински, Скотиш-Галски, Уелски, Бретон-Галски, езикът Сорби в Тюрингия на Лужешките сърби. Приемането на правата на малцинствата е изведено до култ в Европа. В Германия двете официално приети малцинства са на датчаните и на Лужешките сърби, защото условието е малцинствата да са живели поне 100 години на немска територия. При това положение, щом се приема тази езикова мозайка, националната държава не се торпилира.
Страхът от доброволен отказ от суверенитет, от отдаване на суверенитет, което личи в реакцията на швейцарците, норвежците, лихтенщайнските жители, андорските граждани е страх поради необходимостта да бъде въведена обща външна политика и обща политика по сигурността. Видно е, че ЕС не се стреми да създава такава, и изобщо положението на Европа по този въпрос наподобява ситуацията на времето около Конфедерацията на САЩ, когато страната още не е станала Федерация, а отделните щати-членки на Конфедерацията имат изключителна самостоятелност при определяне на политиката си.
В България се наблюдава един процес на развитие на национализма, който в периода отпреди Втората световна война може да бъде определен като “защитен и подчинен национализъм”; а в периода след Втората световна война – като комунистически национализъм или националистически комунизъм. Това е национализъм, с който се изразяваше едно своеобразно господство по отношение на СССР като метрополия. Нещо характерно при опити за катарзис от комплекса за малоценност, и именно накъм подобен психологически преобърнат национализъм беше характерен у нас до 10 ноември 1989 година. Би ли могло да се каже, че днес сме стигнали до своя оригинален национализъм и какви са неговите белези?
На първо място това е преразглеждане на тезата за национализма. Национализмът в крайна сметка е нужен за създаване на условия за приемлива модернизация. След разпада на СССР, източноевропейският национализъм насочи погледа си към Запада с надежда за по-добра адаптация и интеграция. Непосредственият отговор беше “милозлива маргинализация и създаване на усет за периферност”.
Но необходимостта от разширяването на ЕС породи необходимост от промени в националните и наднационални виждания в Западна Европа. Става дума за създаване на способност на евроинтеграционните сили да абсорбират национализъм от различен тип. Очевидно нуждата от синхрон, интерфейс и стандартизация с културите ще бъде основната задача на времето след присъединяването. В този смисъл присъединяването не е заплаха за национална идентичност, тя е в състояние само да я укрепи.
Възможно е обаче класическият национализъм да бъде заменен от друга форва на идентификационно обединение на основата например на икономическите интереси, т. е. дали не е възможно да съществува икономически национализъм? Подобен въпрос води до разширяване на интереса към отношението на Европейския съюз към протекционизма, към протекционистичната търговия без тарифи, към качествените величини и нетарифни мерки, които би трябвало да се въведат.
Докато националните системи все пак се основават на единната територия и времевото еднообразие и в този смисъл са дву и три-измерни – т. е. териториални и континуални, глобалните днешни системи са мрежови, комуникационни. Националните системи имат законодателна легитимност, а глобалните системи - своята финансова легитимност. Ставаме с други думи свидетели на две успоредни легитимности, които се борят за надмощие[12]. Примери като “Atlantic Arc” и “Arco Latino” (Атлантик Арко и Арко Латино) са типични регионални транснационални образования със своя вътрешна логика, комуникация и логистика. Те са образования като известния “Blue Banana” – естествени трансгранични съюзи, които не държат сметка за националните граници, които се характеризират с най-различни форми на сътрудничество[13]. Типично за планинските територии на Европа има и организации-съюзи като “Работна общност - Пиренеи”. От своя страна “Конференцията на периферните морски региони” също представлява подобна организация, макар и от по-различен характер. Налице са също така и браншови нтарснационални организации като мрежата на т. нар. химически региони (с най-развита химическа промишленост). Последното е типичен феномен от най-нови времена.[14].
3. Еврепейският съюз като социална структура за управление и интеграция
ЕС е социална структура за управление на различни равнища. Тя е и най-гъстата институционална мрежа от режими и организации на местно, регионално, държавно, транснационално, наднационално равнища, с хоризонтални и вертикални връзки.
Европейската интеграция включва развитие на комуникативността и развитие на модернизацията чрез преодоляване на противоречията, свързани с едновременните стремежи за задълбочаване на вътрешните връзки и разширяването им; с глобализирането и в същото време защитата на регионализацията; с трансформацията на Съюза в отделна система и стремежа към субконтинентална интеграция.
Социалният контекст на разширяването се формира от социалната цена. Налице е определена асиметрия породена от различията в залозите и очакванията на участниците в разширяването. Елитът на кандидатите трябва да легитимира влизането с “внос” на висок жизнен стандарт, икономически ръст и стабилна демокрация. ЕС не желае да предостави веднага и автоматично безплатен достъп до ресурсите и инструментите си.
Преговорите в психологическата си част засягат желанието на западните съседи да видят, че източните приемат техните правила на игра. За източноевропейците правилата, т. е. нормите са очевидни и изглеждат дори остарели. Става дума за детерминизма на икономическата и социална политика, за евроцентризма и т. нар. исторически оптимизъм. Оттук комуникацията се оказва изключително вкарана в руслото на миналото и рядко преодолява бариерите, за да се обсъдят бъдещите общи постижения.
Колкото до необходимостта от културна промяна, тя се свежда до развитие основно на чувството за емпатия и рационалност. Основната бариера пред нея е т. нар. “култура на бедността”, която възпроизвежда забавяне в евроинтеграцията. Обратно на “етиката на богатството” културата на бедността води до ориентация в сегашното, бягство и невъзможност за вземане на решения, липса на участие в обществени дела, слаба мотивация за действие изобщо, отсъствие на критично отношение и инициатива. Това е култура на недостига и заучената безпомощност. С други думи това е култура, която контрира тезата за участието като съвременна културна схема.
В крайна сметка обаче успехът в европейското интегриране се определя от способността да бъде изградена и наложена на останалите евроактьори собствена визия за европейска интеграция. Имаме ли такава?
Според мен, сега сме в процес на нейното осмисляне. Социалните науки, всяка поотделно търси своя периметър и сякаш не се стреми да бъде приложима. Социологията например, се лута в желанието си да бъде практически ориентирана, но и се пази да изпраща ясни послания, за да не бъде директно атакувана от практиците - управленците и политици. Икономиката заменя социологията и все по-често отчита “нагласите и очакванията” на населението, спира се на изключенията, пази се от прогнози. Социалната антропология измества историята, фолклора и етнологията и търси обяснения на днешни явления назад във времето и в традицията. Само в поръчковите проекти за социални оценки на една или друга политика явленията биват огледани многопластово, но тогава те стават достояние на определени поръчкови интереси, а не на общността, за която фактически се отнасят. Когато във Франция избухна недоволството на “младите работещи”, в пресата веднага излязоха социални оценки на ситуацията, написани от социолози и философи[15]. У нас, въпросът за корупцията, самозатварянето на правосъдната система, арогантността на политическия елит и безотговорността на журналистите е извън полезрението на социологическия елит (при това без да е правен опит за неговото “купуване”).
Една собствена визия за евроинтеграция означава преди всичко ясно виждане за емпатия към социалните проблеми на обществото и рационалното третиране на мерките за тяхното преодоляване. Това, според мен са и основните задачи на нашата социология.
[1] Beck U., N. Sznaider, Unpacking Cosmopolitanism for the Social Sciences. In: British Journal of Sociology, Vol.57#1, March 2006 Pp.1-25.
[2] Заглавието на една от последните книги на Зигмунт Бауман е: “Europe: An Unfinished Adventure.”
[3] Baumann, Z. Europe: An Unfinished Adventure (Themes for the 21st Century), Polity Press, 2004, P.49.
[4] Putnam, R. The Prosperous Community: Social Capital and Public Life. In: The American Prospect, No13(Spring) 1993.
[5]
[6] М. Тодорова. Балкани и Балканизъм. С., Издателство на СУ ”Кл. Охридски”, 2005 г.
[7] Shifman, L., E. Katz. “Just Call Me Adonai”: A Case Study of Ethnic Humor and Immigrant Assimilation. In: American Sociological Review, 2005, Vol.70:843-859.
[8] Van Prooijen, J,-W.,Van den Bos&Wilke, H. A. Group belonginess and procedural justice. In: Journal of Personality and Social Psychology, vol.84, .
[9] Вж. Изказване на Председателя на Европейския парламент Жозеп Борел в Народното събрание, ноември 2005 г. Но да си спомним и друго - широко финансиране получава днес движението “Slow Food”, видяно като стремеж за “кулинарна независимост”.
[10] Веригата “Макдоналдс” не е заплаха за идентичността и езика; най-комерсиалната “World Music” - също. Тези вериги просто са образци и налагат стандарти за управление на качеството.
[11] Например в ЕС се наложи виждането за две издания на немски – немски за Австрия и немски за Германия.
[12] Твърди се, че третият сектор – НПО-тата са именно третата мрежа, която може да се опита да регулира и финансовата и законодателната легитимност.
[13] Hospers, Gert-Jan (2002) Beyond the Blue Banana. ERSA, 42 European Congress of the Regional Science Association, Dortmund, Germany.
[14] Asheim B., Clark E. (2001) Creativity and cost in urban and regional development in the “New Economy”. In: European Planning 9:805-811.
[15] Вж. например българското издание на в. Монд Дипломатик от м. март, т. г.
