ШЕСТИ СОФИЙСКИ ЕСЕНЕН САЛОН ЗА ПОЕЗИЯ
АЗ И ВРЕМЕТО
поетична среща, проведена в Унгарския културен институт
София, 10 октомври, 2013 г.
Проект на Ангелина Василева, София Филипова и Милен Йовков
СЪДЪРЖАНИЕ:
Александра Ивойлова ОТСЪСТВАЩИТЕ ЗАКЪСНЯВАТ
Ангелина Василева РИТУАЛ
Антоанета Богоева КОГАТО МЕ ОТВОРИ КЕХЛИБАРЪТ
ВЕТРОВЕТЕ НИ ЩЕ БЪДАТ ДРУГИ
Антоанета Николова ОРЛОВ МОСТ
Валентин Евстатиев 60 СЕКУНДИ СЕГА
НИЩО НЕ Е ВЕЧНО
Валентина Йотова ЧЕТВЪРТИЯТ ЕЗИК
ПРИКАЗКА, КОЯТО НЕ ИСКАХ ДА НАПИША
Весислава Савова хайку
Георги Александров ОТ КУЛАТА
Диляна Георгиева хайку
Димитър Дженев ПУСТИНЯТА
Евгения Маринчева ПРЕРАЖДАНЕ
Емануил Видински Една туркиня ми каза...
Ако вляза в теб като буква...
Зорница Лъчезарова четиристишия
Зорница Харизанова хайку
Вълев Въпрос на време
Военен в мирно време
Илеана Стоянова СПОМЕН В ПРЪСТИТЕ
КОГАТО ЧОВЕК Е МНОГО САМ
Илиана Илиева МОЯТ БЕРТОЛУЧИ
ИМПРОВИЗАЦИЯ ВЪРХУ ЕДНА ИСТОРИЯ
Калин Михайлов Из цикъла „Есхатон”
КЪСЧЕТО ОТ ВЕЧНОСТТА
Кирил Недялков хайку
Кунка Радева хайку
Лидия Лечева Пред очите ми...
СРЕЩА
Любомира Абаджиева – Мира СТЕНОБОЙНА
Людмила Христова хайку
Маргарита Харизанова НОВОТО ВРЕМЕ
КИМОНОТО НА ЕДНА ГЕЙША
Мая Кисьова хайку
Нонка Богомилова БОЖУРИТЕ
ОБИДА
ЗОДИЯ „ВЕЗНИ”
Палми Ранчев ЗЕЛЕНО
НАВЛИЗАНЕ
Петър Чухов ИЗБОР
ОТНОСИТЕЛНО ТЕГЛО
Пламен Киров ЦЪРКВАТА НА БЕРЕНДЕ ИЛИ ПОТЪВАНЕ В СТЕНОПИСИТЕ
ВОЙНИШКА ПЛОВДИВСКА БАЛАДА
Поли Муканова безследно изчезнал...
Това не е истина.
LA CARTE POSTALE
Радка Миндова хайку
Радост-Лилия Рачева хайку
Румяна Лякова хайку
София Филипова Любовта е – казва Ости -...
САМОДИСЕКЦИЯ
Христина Панджаридис Има дни, в които не ми стига солта и хляба
ДРУГАТА ЕСЕН
Александра Ивойлова
ОТСЪСТВАЩИТЕ ЗАКЪСНЯВАТ
В чест на Джорджо де Кирико
Година вече Ариадна,
омотана в свойта нишка,
спи.
Застинал влакът е,
димът се втренчва в колонадата на дните,
платната корабни издува
илюзорен вятър.
Спи Ариадна...
Сънува как разсича път
през възела на времената,
как се завръщат кораби и влакове
там, откъдето тръгнали са някога.
Спи Ариадна...
Митът се вкаменява бавно
и от брега се ронят песъчинки.
Надежда
за отсъстващите
няма.
Ангелина Василева
РИТУАЛ
Неделя е.
Камбана бие.
Миряните
във църква влизат
за греховете си
да се помолят.
В отсрещната мансарда
поетът
си облича бяла риза,
изважда лист и молив
и разговаря
с птиците
и с Бога.
Антоанета Богоева
КОГАТО МЕ ОТВОРИ КЕХЛИБАРЪТ
При капката роса на някой трън край пътя
До него птицата на моето сърце подскача
Измисля си мелодия за нова песен
И трънчетата бързо се разтварят
Цветчетата събличат зимните си дрехи
От сока коренът се вдига нависоко
Звучи кръвта на слънцето наоколо
Безкрайна широта в очите надалече
На моя клон до птиците и до цветовете
Живея като в сън, на сън живея също
Под пластовете светлина южнякът ме е разлудувал
Когато ме отвори кехлибарът
От капката роса във мен вървят потоци
Сълзата ми се спуска зряла и презряла
Откъсне ли я някой, прави белег на стъблото
Кърви от радост, че е пожелана
Да влезе във човешки дом на клонка
Да бъде аромат в прозореца на нечий поглед
ВЕТРОВЕТЕ НИ ЩЕ БЪДАТ ДРУГИ
Душата на дъжда ще е зелена пара
Поела във лъчите си небето
Стопено до червен отблясък и красиво
През спомените ни, когато мине
Под стъпките му ще сме пръст и семе
За другата земя, за ветровете други
Които всеки миг ще ни настигат
И пак ще сме щастливи хора
Родени без да искаме, случайно сякаш
Но с живи и с кървящи рани
Да тръгнем, нищо че сега ни няма
Във сухите стърнища на пшеничените ниви
Нищо че зърната ни са изкълвани
Нищо че кръвта ни е изпита
И времето в сълзите ни е спряло
Да тръгнем за начало
Антоанета Николова
ОРЛОВ МОСТ
Стълбища, мазета, тайни входове.
Жмичка. Капитане, брой до три.
Крият се под гробищните сводове
трите непристигнали сестри.
Брой до три. Детето на съседите
тъй се скри, че няма и следа.
От земята люлка му изплетоха,
хвърлиха я в тъмната вода.
Кой ли ще открие тази кошница?
Фараонът тръгна на гурбет.
А трамваят звънка като конница
и надува сетния тромпет.
Брой до три. По струните на релсите
тичаме, олекнали от смях.
Ангели ли бели ни понесоха
или ние литнахме към тях?
Кой ли ни извика: „Ей, не тръгвайте!”
А къде са трите ми сестри?
Гледа през прозореца Несбъдното.
Жмичка! Капитане, брой до три!
Валентин Евстатиев
60 СЕКУНДИ СЕГА
Гърбът ми е привързан със конци
към сухото на всяка песъчинка.
Полегнал вятър нежно ме коси,
за миг умирам, после пак пониквам.
Изтичам между мене и света
и той е вътре в мен, а аз съм в него.
Във вените ми шумоли кръвта
на хиляди години безметежност.
Минутата изпада във захлас
от всяка своя бликнала секунда.
И всеки миг е атом от екстаз,
и всяка молекула в мен е будна.
И няма утре, всичко е сега.
Желанията глъхнат непотребни.
Немее всяка минала тъга.
А всяка глътка въздух е последна.
НИЩО НЕ Е ВЕЧНО
Казваш ми, че нищо не е вечно:
ако не раздяла, ще е смърт.
Може би. Но нещо все ми пречи
да увеся нос, да туря кръст.
И с невеж възторг на откривател
стъпвам бос по топъл селски път,
и откривам, че край мен в тревата
глухите глухарчета растат.
Сигурно от тях и недочувам.
"Нищо не е вечно," казваш ти,
но на мен защо ли ми се струва,
че светът не спира да цъфти...
И разтварям ноздри да го вдишам,
и забравям да съм предпазлив,
и пръстта на щастие мирише.
Толкова, че даже ме боли.
Толкова, че слънцето залязва
само за да съмне сутринта.
"Нищо не е вечно," ти ми казваш.
А след мен глухарчета растат.
Валентина Йотова
Четвъртият език
В една страна, в която Дунав
е стигмата, началото и пътят,
Родопа опустя, като след чума
а Искърът е вече локва мътна,
А уж един език говорим с Господ,
с благословия висша – да ни чува.
Зачеркваме ли паметта на костите,
та род и име нищичко не струват?
В парадните си речи – и с помпозни,
и твърде често с трудно разчетими
словесни възклицания и пози
оплитат се пастирите ни мними.
Понеже знам, че ме разбираш, Боже,
когато ти говоря сам-самичка,
отдавна ми се ще да ти възложа
задачата – от буквата до сричка
разясни ми сиглата разпятна –
къде сме се объркали по пътя,
и как се разпиляхме като гарги,
накълвани с клюнове нащърбени?
Дяволът ли пъпните ни върви е
хвърлял някога из пепелищата,
та в селцата ни подир разсъмване
само прахоляк сумтят стърнищата?
Ние грешно ли сме се помолили?
Грешно ти ли, Господи, разбрал си ни –
щъркели сиротни над тополите
подир невидимите ветровали?
В разрушени мравешки обители,
в плетките прозирни на гнездата –
линеят в сенките дедите ни.
Без път са дните на децата ни.
От нине, веки и веков такава
люлюшка сякаш ни е залюляла.
Уж сеем семена, а жънем плява,
сред пепелище люто прегоряла.
Най-страшната от тишините горе
е твоето Божествено мълчание.
И след като така ти поговорих –
да познаеш, че не сме отказали
народ да сме – с история и минало,
и с писменост, благословена свише.
И щом прелистиш святата си Библия –
ти на четвъртия език да я подпишеш!
Приказка, която не исках да напиша
Тези стъпки по морския бряг ме отведоха в странни посоки.
И когато на чайката бях жълтия ирис в окото,
аз прозрях, че светът е пред срив. И загърнал с тръстика телата,
и объркан от прилив мъглив – се обрича на дълго очакване.
И видях как под мигли в сълза самотата бавно узрява,
и в забрадката черна на мама нощта изведнъж побелява,
а след кораба тръгва следа – солена, пенлива и гневна.
И – забила нокти в брега – се почувствах почти непотребна,
щом на рибите в немия вик не успявах гласа си да чуя.
Не разбирах какво ми мълви всеки знак от седефена люспа.
Не разчетох най-простия стих на извечните морски талази,
заченат по изгрев лъчист. И разбрах, че не мога опази.
Но брегът ме прегърна и мил ме пови в пеленица от пясък
и прошепна – Отвори си очите, дето ги къташ в душата си,
слез до дъното – там светлината се дави и даже не стига,
ала ти ще съзреш необята като в стара опърпана книга.
И тогава ще чуеш плача – на рапана и синия кит –
как тънее – сълза след сълза се превръща в поредния мит.
Непознат – и дори невидян! – този мир е на път да изчезне
впримчен в хищен, раззинат капан на човека в алчната бездна.
Разкажи на сина си това, което никога няма да види –
как планктонът цъфти в здрачина, отразил крехкостта на звездите,
как делфините пеят до смърт, прегръщат коварната суша
и хрилете им дишат мазут, а очите им се пропукват.
Как по синия морски тезгях вълните разстилат атлази,
а в пенливи въртопи без грях песъчинки зачеват елмази.
Ветровете преливат скръбта в неизменната радост на кея.
И когато пристъпиш към тях – иде ти и да плачеш, и пееш.
Весислава Савова
летен дъжд
в тихо езеро
деца играят
...
звезди
по косите ми
жасмин
...
вечерно слънце
променя цвета ми
фризьорката
Георги Александров
ОТ КУЛАТА
„Азсъм на кулата...” – Христо Проданов
Аз съм на кулата – несменен часовой.
Оттук ще наблюдавам людете – на блюдо.
Реват в нозете ми вълни като в прибой.
Челото ми целуват пламъци и юди.
Часовник съм. Кръъстосани стрелки. Не – кръст.
Пружината е здрава, но се е развила...
Събудих ви и ви посочвам с мъртъв пръст
прозореца пред вас, с изгряващата сила.
Аз съм на кулата. След миг - ракетен старт.
Сигнлите ми ще заглъхнат към безкрая.
Пи. Три цяло четиринайсет. Не хазарт,
а кръг – с начало там, където свършва краят.
На кулата ще служа – прост пазач на фар.
Ще скланям „бъдеще” с „пробуда”. Не във Буда,
не в смисъл скрит в санскрит, а в думата България
открих. И клетва давам аз, че ще пребъде!
Обгърнат е върхът в мълчание. Аз знам
мълчание по-страшно. Епилог на драма.
Аз съм на кулата. А тук човек е сам...
Но с тебе ще съм в мисълта си сетна, мамо!
Диляна Георгиева
последен летен ден
все по - студено
в празната палатка
планински път
след поредния завой
дъга
година на змията
татуировката й
сменя кожата си
Димитър Дженев
ПУСТИНЯТА
...безтрепетно и безнадеждно
над теб небето се разлива...
Когато нощем ветровете диво пеят -
тук всеки глас е като звън на орган
в средновековна катедрала.
Кажи защо под звуците небесни
във теб умират толкова кервани,
а все така доволни и щастливи
тук лешоядите живеят?
И как изгубените извори да върнем,
когато пясъците всеки ден заравят
пътеката към царството подземно?
...Навярно трябва да приемем
участта на кактуса!
Евгения Маринчева
ПРЕРАЖДАНЕ
(В памет на Вили... една жена на средна възраст, която се пресели във Вечността. Почивай в мир!)
животът ми се навива обратно
в очакване на ново раждане
в същото Време?
в друго Време?
сгушена
със скрита в ръцете глава
очаквам
всички гладни образувания
глутница свирепи вълци
ненаситно
да пият от мен
очаквам?!
имам
все още имам от себе си
да давам
но ще спра
имам и от страховете
скоро и тях ще
погреба
при раните
гнева
завистта
ревността
свитата ми на пашкул
нова същност
е рожба на
любовта
силата
и
прошката
към всичко
всички
и
себе
си
Емануил Видински
Една туркиня ми каза
лошите стихотворения
са част от тебе
както самотата
е част от любовта.
За да издишаш
трябва първо да поемеш въздух
и в мълчанието на пълните гърди
се съдържа бъдещата експлозия
на освобождаването.
Където твоят въздух
се смесва с този
на любовта.
И предвкусва
смисъла
и вечното.
Вдишай
издишай
вдишай
издишай…
Въздухът винаги е друг.
Но гърдите
винаги са твои.
***
Ако вляза в теб като буква
бих искал да съм “Ж”
да разтворя пипала в тялото ти
и като паяжина да прихващам
всички твои бягства
Зорница Лъчезарова
***
Сълза е всяка падаща минута
по рамото на залеза се стича
на влюбена прахосница прилича
която вечно с вятъра се лута
***
Безумно тиха в мътни небеса
и нежно-дива в лумналия ад
заспала в омагьосана роса
тя чака закъснелия си свят
Зорница Харизанова
***
Тишина.
По старите релси
още кънтят забързани влакове...
***
Късна есен.
Облаци премрежват слънцето –
ту светлина, ту сянка.
Вълев
ВЪПРОС НА ВРЕМЕ
Все същият бар
с познатите лица –
сервитьорката, мечтаеща
да е певица
(пред малкото избрани),
цветарят с вид
на (пенсиониран) президент,
пияницата със салфетки
по обувките
и всичките останали
редовни клиенти,
според които
е въпрос на време
красотата да спаси
света
им.
Военен в мирно време
Без войни, но и без любов
минават дните от седмицата
и на седмия пак трябва да избира
дали да стреля
в себе си
или да отиде
за риба.
Илеана Стоянова
СПОМЕН В ПРЪСТИТЕ
господи, колко хубаво стана
че с теб си останахме непознати
че ръцете ни сега лежат самотни
под завивките
че си останахме чужди –
венец неразплетен
тайнствен шифър
неразкрит артефакт
че паметта ни е в пръстите:
спомени, погледи, срещи –
всичко записват
колко вълнуващо беше
че си останахме далечни
преди двадесет дълги години
докато бесният пролетен вятър
от дърво на дърво се мяташе
как добре бе измислено всичко
че когато отново се срещнахме
срамежливо кръстосахме погледи
както късаме страница
от книга прекалено лична
колко добре стана и чисто
че със теб се разминахме
между живота и писането
че ти ще прегръщаш друга
че аз ще обичам друг
колко добре днес е да пиша за теб
и да се разминем добре би било
ако не бях сигурна
че този мъж е човекът
за тази жена вътре в мен.
КОГАТО ЧОВЕК Е МНОГО САМ
когато човек е много сам
животът му праща
два пощенски гълъба
и приятел с две десетилетия по-млад,
синя планина
с търкалящи се към върха дървета,
облаците с писеца.
когато човек е много сам
на върха на косъма
може да усети въртенето
миг преди скока,
да стои на един крак
в центъра на кръга
докато докторът го измъква:
„здравей, спасена си!”
когато човек е много сам –
спокоен и краткотраен
божия милост е
да слуша Моцарт и Брамс,
да държи залеза в очите си
и цялата енергия която избухва
в потръпването на духа, и още
да има син със смях по-красив от неговия.
дори и в следващия миг
да се удави в меланхолия
между стените в клетката си,
има и друга възможност:
да се плъзне като тийнейджър
видим – невидим,
пламъче в душите на хората.
когато човек е много сам
„трябва да си помогнеш!” - мисли
и това го държи изправен
над черния квадрат,
кара го да повярва
в нещо различно от смъртта…
мисля да заключа това стихотворение
заедно с бръчките в куфара си, да подкарам
моята високоскоростна машина на червено
направо през сенките и дивите животни
в един полудял живот
без предпазни колани.
Илиана Илиева
МОЯТ БЕРТОЛУЧИ
На Орлов мост переше страшен дъжд,
пък аз си бях забравила чадъра.
Попаднах под чадър на свестен мъж
и тръгнахме по "Руски" – с „Дъра-бъра!”
Той беше се запътил на концерт,
обаче бил забравил си билета,
затуй в началото бе някак серт,
но тъй ми домиля за този клетник! –
че хванах с него първия тролей –
към Павлово – по-близо до Бояна,
че той, дъждът, не спира да се лей? –
и кой тролей, за Бога ми, да хвана?
Наместихме се в мокрия народ –
един до друг – чинар до китка росна.
Тролеят даде рязко заден ход! –
и този мъж, май, късо ме докосна?
Но после всичко се успокои –
потеглихме по булеварда плавно
и всеки някъде се залови –
то, не, че имаше мегдан да падне.
Както да е – достигнахме целта!
На спирката последна бяхме двама.
Аз лекичко прецапках през калта –
като юрдечка, в ролята на дама.
Но криво-ляво – стигнахме дома
и хлътнахме – да дириме билета –
с очите си се убедих – видях, сама! –
че литнал бе през тънките пердета!
Ядосах се, но гледам, че мъжът
е озарен – съвсем не се ядосва?
След целия изминат морен път
ми рече: – Е, поне дойде ми гостенка!
Кога е спряло вънка да вали?
Така и не разбрах какво се случи?
От онзи ден до днес не съжалих
че под дъжда вървях със Бертолучи.
ИМПРОВИЗАЦИЯ ВЪРХУ ЕДНА ИСТОРИЯ
Докато Дийп Пърпъл
дръзко импровизира върху Българска Рапсодия Вардар,
а публиката не знае къде се намира,
потръпвам от мисълта,
че съм далеч от теб.
И искам да ти подаря всичко,
което изгубих –
в балканските войни на кръвта си,
в мокрия барут на прокопсията,
в забрадките на омъжените жени.
Жалко, че не отказах ракията,
а музиката.
Можеше сега да свиря за теб,
а народите да се люлеят на мексикански вълни
до Гълфстрийма на ушната ти мида
и дори Бог нямаше да срути
Вавилонската кула на езика без думи.
И дори ти щеше да се събудиш,
за да чуеш среднощната пролетна буря,
въстанала да те извади от кошмарния сън
и да те преведе през речните пътеки
на сърцето ми.
Калин Михайлов
Из цикъла „Есхатон”
* * *
При Бога няма да отида
със моето CV
и няма да Му кажа:
Боже,
виж колко съм постигнал,
виж!
Бог знае моите провали,
познава мойте висини –
как дреболии ме разпалват,
как често съм така унил,
че нямам сили
да погледна даже
към Разпнатия Негов Син –
единствен Той да ми е важен,
единствен Той да ме спаси...
...И да възкръсна за живота,
във който сме едно с Христа –
Той върши святата Си воля
у мен,
а аз Му казвам:
“Да.”
КЪСЧЕТО ОТ ВЕЧНОСТТА
би трябвало
да я “носи”
цялата,
нали?
И такова късче
може да съм аз
може да си ти –
малък, тъй малък,
но цял и единен
все пак –
не безформено създание,
без ясни ръбове
и очертания,
не някой в кула затворен
зад девет врати,
забулен в свещен полумрак,
не възнесен високо
над
тъпи тълпи.
Просто късче от вечността
тук и сега –
сред скучни
или
интересни
грешници,
от които сме и ние,
нали?
Все едно от кои.
Кирил Недялков
***
Търся
оазис
в окото на времето
***
Безименни цветя
продават душата си
в букети
***
Колелото върти
сянката
на миналото...
КУНКА РАДЕВА
***
Пътешествие
през времето
до безмилостен спомен.
***
Времето се плъзга –
отлитат дните ми
безвъзвратно.
***
Пак този спомен!
Неосъзнат опит
да върна времето.
Лидия Лечева
***
Пред очите ми
се изтърколи минута
стрелките на часовника
я подпряха
да я подържа
в погледа си
с цяла минута
съм по - близо до вечността
с цяла вечност
съм по - далече от тебе
не искам да съм по-млада
а да остаряваш по-бързо
за да забравим за времето.
СРЕЩА
Десет години не съм те докосвала.
Мост или пропаст – десет години.
Дали да не мина?
Очите ти, черни до болка, нямат зеници.
Изтръгвам ти погледа, затварям очи.
Любов, ако още си там, поеми ме...
Любомира Абаджиева – Мира
СТЕНОБОЙНА
Да те обичам е богатство;
Насъщен хляб, вода
и братство.
Вино руйно!... и разтуха,
и нега... – на сродна с теб
душа.
В
Душа;
Но нима това е
Тя! – Любовта?! –
И в бяло! –
В отговор към
Нея:
Откъслечност,
признателност – за миг,
и бягство –
изгнание и кръст.
Всъщност -
Тя разбива крепостта –
От
Милост.
И за
Красота.
Людмила Христова
........
отмерва времето
часовникът на прилива
пясък в обувките
.........
запустяла къща
спряло е времето,
а тиктака часовник
.........
спря часовникът ми
само времето отмерва
часовете
Маргарита Харизанова
НОВОТО ВРЕМЕ
Сякаш няма думи в пространството
сякаш се променя смисъла
някой сменя даже и сезоните
и гнева ми си отиде хрисим
без скандал, дори без чаша вино
изпари се някъде невидим.
Вятърът отнася като лист
всичко старо
сваля отпечатъка
не се чувствам
пълна или празна
ами някакси утихнала.
Някъде отвъд страха
някъде на времето отвъд
се докосвам с Новата земя
и се сбъдва всичко
що е писано.
КИМОНОТО НА ЕДНА ГЕЙША
Очите ти са като летен дъжд
косите,
те се плъзгат орхидеено
и се събират в кок.
Небето пак оцежда се
до капка.
Земята изпарява тази нежност
и някъде превръща я в дъга
от нея раждат се цветя
и птици
и се прeвръщат в кимона.
Мая Кисьова
***
безтегловност
той ме носи на ръце
под дъгата
***
виделина
писмата завършени
и забравени
***
след дългата зима
стават заедно в осем
ранна пролет
***
Благовещение
пироните за Голгота
приготвени
Нонка Богомилова
БОЖУРИТЕ
Снощи
божурите във вазата ти
бяха напъпили.
Тази сутрин
ги намерих
прецъфтели...
ОБИДА
Твоята любима синеока плюшена пантера
вчера внезапно оживя.
Обиден, ти си тръгна.
Това не беше вече
твоята любима синеока плюшена пантера
ЗОДИЯ „ВЕЗНИ”
На едната везна е всичко мое –
минало и настояще.
На другата си ти с несбъднатото.
Смъртоносно равновесие.
Палми Ранчев
ЗЕЛЕНО
Несигурно ми е в гърдите. И по-навътре, по-дълбоко,
в сърцевината – ако още има сърцевина – ми е несигурно.
Топлото – студенее, студът – вкоравява. Голямото е по-голямо,
Стърчи – отдалече се вижда. Нека го отместят, да го отнесат.
И да остане само чувство – сигурен съм в цвета: зелено.
Покълнало зелено, с връх - боде. Или разсеяно сочи небето.
НАВЛИЗАНЕ
Усещам вкуса на канела, на неузрял орех,
на потъване в устни – и отново същия вкус.
Вече ровя в чекмедже, навивам случаен конец,
бавно го размотавам. Гледам разсеяно,
после се промъквам. И ще стигна донякъде,
щом съм навлязъл толкова навътре.
Петър Чухов
ИЗБОР
Искам да застана
от правилната страна
на фотоапарата
от това зависи дали
нейното лице ще е в слънце
следващите десетилетия
дали усмивката ще отиде на вятъра
който си играе с полата й
или ще остане топла
като домашна котка
на една ръка разстояние
дали жеста с който оправя косата си
ще изпада от книгата която чета
вечер преди заспиване
или някога когато очите ми отслабнат
като батерии
ще си кажа Господи кой ли ме е видял
толкова хубав
ОТНОСИТЕЛНО ТЕГЛО
На улицата
по която минавам
денем чакат клиенти
хамалите
нощем
леките жени
Пламен Киров
ЦЪРКВАТА НА БЕРЕНДЕ
ИЛИ
ПОТЪВАНЕ В СТЕНОПИСИТЕ
На баща ми
Тече Нишава към града на Константин*.
А църквата събира свойте призраци
и кръстовете й ръце разперват
над изворите на кръвта ми.
„ Със този знак ще победиш.”
Но аз съм жив.
Не искам никого да побеждавам
и само съм се спрял на прага
към детството
на своя праживот,
към онова Средновековие,
когато са се раждали светци
и въздухът е светел от лицата им.
И даже хоросанът светел...
Потънаха във стенописите
баща ми
и дедите ми и другите
потънаха.
И в мрака светят като ангели,
родени, за да гледат в Бога,
като че в децата си.
Да гледат сватби, рождества и смърти,
сватби,
рождества
и смърти, смърти, смърти, смърти...
И сватби. Рождества.
Не ме познават. И не ги познавам.
Не искам никого да побеждавам –
аз искам само пътя към дома си,
към църквата на свойта кръв,
към извора,
към тишината, със която ще потъна
във хоросана.
Към любовта, с която ще обичам,
без да познавам никого. И без да ме познават.
Тече Нишава към града на Константин.
А аз стоя на прага на кръвта си,
просветват в мен дихания, като икони,
и моето Средновековие изгрява
във стенописа на нощта.
*
Град Найсос (Ниш) е родното място
на император Константин Велики
ВОЙНИШКА
ПЛОВДИВСКА БАЛАДА
Не бе любов, но беше истина
и вярвах й, че не е евтина търговка,
продаваща разходки до седмото тепе.
Не беше истина, но бе любов,
когато името ми бъркаше със друго
и пак със него после се поправяше.
Така навлизах в нейните предели
под чуждо име и с различно поданство.
А просто бях войниче – някакъв ефрейтор,
невидим бях в кубинките, под кепето,
и исках само да си спомня другата,
за да ми каже името ми – тя го знае.
Сега го казва там – на някой друг,
поправя се със него, пак го казва,
и в нея влиза истинският, онзи –
ефрейторът със сърмени нашивки...
Изкачвах се така към седмото тепе –
не бе любов, но беше истина,
повикан с името си, нейде отдалече –
не беше истина, но бе любов.
Поли Муканова
* * *
безследно изчезнал
с тефтерите
хайку-то
минал по краткия
път
избрал двустишие
до смъртта
(по Рене Магрит )
Това не е истина.
Това не е имитация.
Това не е сън.
Това не е това.
Изкуство с обратен знак.
Реципрочността на въображението.
Дробната черта на схемата.
Това съм аз.
La carte postalе*
Историята, застинала в своя икебана.
Картичка без пейзаж.
Документ за спомен.
Хи-ро-ши-ма.
Изчезналият град с клеймо: 1945.
*(фр.) пощенска картичка
Радка Миндова
***
есенно утро -
на автобусната спирка
кафе с вятър
***
лятна буря -
в ръцете ми само връвта
от хвърчилото
***
скреж по тревата
... още една нощ
в старчески дом
Радост-Лилия Рачева
***
Небеса.
Нито време, .
нито място.
***
Загребвам в нощта
звезди от изворчето.
Гаснат в шепите.
Румяна Лякова
***
Времето тече
обратно плувам
със спомените
***
Тиха вечер
душата ми пътува
извън времето
***
Не мога да спра
времето
догонвам го с мисъл
София Филипова
***
Любовта е – казва Ости –
да зашиеш на любимия си и копчето.
Любовта е – казвам аз –
да си готов да станеш донор.
И си мисля – какво бих дала аз от себе си –
сигурно сърцето.
Просто - ей така, като подарък.
Друго си е – обяснявам аз подарка –
две сърца да имаш.
Ще се умори едното,
ето – заповядай, послужи си с другото,
пълно винаги със всевъзможни чувства.
Можеш да си поигреш с тях,
да им се присмееш, ако искаш,
ако искаш, можеш и да им се порадваш,
възхитиш дори...
А тогава...
о, тогава...
Пълната луна,
изхлузила се изпод ризата на утрото,
ще да се търкулне –
не обаче под леглото,
както казва Ости,
а по тясното пространство
между двете бродещи сърца,
дето непрстанно търсят брод да се намерят,
а не знаят, че отдавна
вдянали са във иглите
своите конци,
за да зашият копчето...
* Йосип Ости, словенски поет
САМОДИСЕКЦИЯ
Така и не разбрах
в какво море съм плувала –
в зелено или в синьо.
Затуй и не достигнах дъното му,
може би...
Но как се стига дъното
на най-бездънното!
Във мрежата от водорсли се оплиташ
още във началото,
край теб се стрелкат риби светещосребристи,
с ръце или със поглед ще ти се да ги докоснеш,
но бързо като в сънища изчезват.
Може би във мидите се скриват,
в перли се превръщат може би...
В тебе лумва пагубно желание –
с ръце или със поглед да разтвориш мидите,
за миг поне да зърнеш перления блясък...
Пагубно, защото тръпката му
като светкавица те заслепява
и сещаш как започваш да потъваш,
все повече и повече вълните те поглъщат
и ставаш сам вълна – сляпа и безсилна.
И сещаш още – че не можеш и да плуваш –
в илюзиите си единствено си бил плувец.
Затуй и не си разбрал
в зеленото или във синьото море
си влязъл някога...
Христина Панджаридис
***
Има дни, в които не ми стига солта и хляба
и искам да вляза в един куфар,
и да замина нанякъде.
Къде? Не зная. Няма значение.
Далеч. Само далеч оттук.
Друг път си казвам,
че търпението ми не е пораснало -
има още много хляб да яде
и чифтове обувки да износи.
Още е крехко…
Давам му шанс да расте…
Заспивам на рамото на тъгата.
Сънувам, че купувам куфар
и я заключвам вътре,
а после я оставям на гарата.
Куфарът е красив, нов, ненадраскан.
Някой ще му хвърли око…
И ще го осинови.
ДРУГАТА ЕСЕН
Да извия вратлетата на думите – пилета,
за да им обърнат внимание,
да бръкна под роклята на благоприличието,
за да се разшумоли градът,
да изсипя сълзи в кошницата на пазара,
за да спрат купувачи.
Срамът – стара монета –
държи още ниска цена.
Колекционерите викат:
„Сто грама търпение, водка и късмет
и ще станем богати...
преди да загине светът...”
Има ли нещо толкова хубаво:
шумящо,
многоцветно,
танцуващо,
феерично,
закръглено без парещи ръбове... като есента.
... Другата есен.
