Пресклипинг на тема: „Здравеопазване” (стр. 10 )

Репортер: В болница „Св. Екатерина” Росен е приет от д-р Любомир Давидков – лекар със специалност хирургия, дългогодишна практика и специализации в Страсбург, Франция, Виена, Австрия, Ротердам, Холандия, Германия, Гърция.

Д-р Любомир Давидков: Този пациент беше записан от негова близка по телефона, която ни предупреди, че е с детска церебрална парализа и е опериран от перитонит в детска възраст, дали е противопоказание. Казахме, че не е, но трябва да носи медицинската си документация, епикризите, ТЕЛК решенията, всичко, каквото има. Ако съм имал намерение да го изгоня, когато дойде, той не носеше нищо, имах пълното основание да го върна. Излизам от тази врата и виждам млад човек в инвалидна количка. В този момент д-р Давидков нарушава два свои водещи принципа. Първо, приема пациент без документи. И второ – допуска придружител в залата.

Росен Карамфилов: Влязох в залата. Първоначално всичко беше ОК. Болницата ми се стори страхотна. Влязох вътре при лекаря доц. Любомир Давидков, при което 30 минути не можаха да ми открият вените, явно има трудно намираеми вени, не съм лекар.

Д-р Любомир Давидков: Един поглед ми беше достатъчен да видя, че няма никаква периферна венозна система. Видях един грацилен съд тук някъде на предмишницата на едната ръка. Забраних да се боде. Какво трябваше да кажем – ами, ще те бодем десетина пъти, не е сигурно. Един безкрайно уплашен и притеснен човек. Решихме, че ще му спестим това. За негово удобство, за да не го прекачваме от инвалидния стол на кушетката да се направи ЕКГ, моите сестри направиха ЕКГ-то на инвалидния му стол.

Репортер: 3а да спести многократното убождане на пациента, д-р Давидков се качва в сърдечна реанимация и намира там и намира опитен колега анестезиолог, който слиза в кабинета, хваща венозен път и после си тръгва. Този венозен път е необходим, за да бъде въведен сънотворен медикамент с цел повече комфорт и безболезненост по време на самото изследване.

Росен Карамфилов: Сестрата ми слага (...) и ми казва – сега ще заспите. След секунди доц. Давидков вече въвежда ендоскопа където трябва, при което на мен ми прилоша много. Аз очаквах, че те ще ме изчакат да заспя. Ако има някаква човещина в този лекар и ако не гледа по-бързо да си свърши работата и да си тръгне, сега в момента аз нямаше да съм тук.

Д-р Любомир Давидков: Направих максималната доза от това лекарство, Дормиком, 5 мг. Това е сънотворно, това се нарича седация, за да се чувстват пациентите по-спокойно, защото самото изследване не е от най-приятните. Вижте, не мога да увелича дозата, защото има опасност да потиснем дишането. Т. е. това е максималното, което мога да направя. Никакъв толеранс към това лекарство. Бях влязъл в хранопровода, когато той хвана апарата, почна да го усуква.

Росен Карамфилов: Почувствах за момент, че това ще е краят, че ще се задуша.

Д-р Любомир Давидков: Пациентът беше в перфектно състояние, адекватен, буден, разговаряхме с него и аз гледах апарата за следи от зъби. Това беше всичко.

Репортер: Вие не сте забелязали той да се дави, да го боли?

Д-р Любомир Давидков: Той започна да се бори с нас, хвана ми ръцете, след това хвана и усука апарата. Аз веднага го извадих. Тогава ухапа сестрата. Извади го, защото нямаше начин да се борим с него. Безумие е да правим такива неща.

Репортер: В тази напрегната ситуация Росен казва, че забелязва още нещо – как докторът милее повече за апаратурата, отколкото за чувствата на пациента.

Росен Карамфилов: Той каза, вижте, този апарат струва еди-колко си пари, не мога да цитирам точната сума и ако развалите този апарат, ще ме уволнят. Това беше и че трябва аз да ги плащам.

Д-р Любомир Давидков: Бил съм се притеснил за апарата, нормално е – това е скъпа апаратура, деликатна, лесно може да се повреди.

Росен Карамфилов: По-шокиращото нещо беше, едно, че никой нищо не ми обяснява, за която нямам думи. Знам как е в Европа, бил съм по всякакви болници, клиники по света. При тях първият фактор е човешкият. След това е всичко останало, след това е професионализмът им.

Репортер: Не трябваше ли на Росен да му бъде обяснено, че седация е едно, упойка е друго и той да направи избор? Вие обяснихте ли му?

Д-р Любомир Давидков: Да, че правим сънотворното средство.

Репортер: План А – ендоскопското изследване на Росен да бъде направено със седация, т. е. със сънотворен медикамент, не дава резултат. А пациентът е с вече направена кардиограма, ехография, взета кръв и подготвен за изследване. Лекарят се насочва към план Б, който включва пълна упойка и решава въпроса кардинално. Той предлага на Росен да изчака анестезиолог.

Д-р Любомир Давидков: Предложихме им това нещо. Те казаха, че ще си помислят. След това казаха, че господинът не може да стои толкова време гладен, предпочита да се нахрани и друг път ще се запише.

Репортер: Росен се страхува, че комбинацията от двата варианта може да се окаже фатална.

Росен Карамфилов: Той ако е професионалист, никога няма да предложи подобно нещо – след като вече аз буквално аз съм бил упоен, след няколко часа да бъда упоен отново с три пъти по-силна упойка. Няма как аз да се съглася на това нещо. Разбирате ли.

Репортер: Може ли да му бъде поставен Дормиком и три часа по-късно да бъде въведен?

Д-р Любомир Давидков: Да.

Репортер: Пациентът си мисли, че това може да го убие - не отговаря на медицинската истина?

Д-р Любомир Давидков: Не.

Росен Карамфилов: Аз вече се уморих да използвам думата нехуманно, това е нещо отвратително. То е гнусно, разбирате ли, защото се връщам към доц. Давидков, който пишеше нещо, и без да ме погледне, казва – „аз какво трябва да обяснявам още. Искам да ви кажа, че не знам на вас какво ви има, обаче от такава доза кон пада и заспива”.

Д-р Любомир Давидков: Ако той е решил, че го наричам кон, аз много съжалявам и се извинявам, съвсем сериозно мога а ме извинят хората. Това беше една метафора на сравнение. Идеята е това, че хората с голяма телесна маса много лесно заспиват и се отпускат, а при него нямаше никакъв ефект. Така че ако това го е обидило, аз действително съжалявам и го моля да ме извини. Не съм имал никаква идея да го наричам кон или нещо подобно.

Репортер: След като гастроскопията на Росен се оказа неуспешна, той е оставен да се прибере вкъщи. Вие си тръгвате, премериха ли ви кръвното след това?

Росен Карамфилов: Това беше вторият смущаващ елемент от целия ужас. Това, че аз, след като вече съм упоен с това въпросно лекарство, след това никой не си направи труда да ми премери кръвно, да види как съм. До момента още имам на вената петно.

Репортер: Нормално ли е след такава манипулация кръвното на пациента да не бъде измерено и вие да го оставите той да си отиде по живо по здраво на улицата?

Д-р Любомир Давидков: Пациентът остава известно време тук.

Репортер: А той остана ли?

Д-р Любомир Давидков: Да, не знам колко, може би поне един час. Два часа, не знам, ще ви излъжа за часа, но достатъчно време остана. Не е нужно да мерим кръвното. Той е адекватен, контактен, разговаряме. Абсолютно никаква реакция от тази седация.

Росен Карамфилов: Има една голяма истина за нашата система тук в България и тя е, че ако нямаш нужните връзки и ако си просто гражданин, ако си нормален човек, който има нужда от помощ, ти автоматично ставаш войник на съдбата. Т. е. ти ставаш човек, за когото няма кой да се погрижи. Ако няма лекари, в които да има човек, разбирате ли? Аз не оспорвам, важно нещо, което искам да кажа – аз не оспорвам качествата на доц. Давидков като професионалист. Аз нямах възможността да видя дали той е професионалист, поради това, че той не постъпи като човек.

Д-р Любомир Давидков: Аз мисля, че съм направил повече, отколкото се прави за други хора. Хуманно ли е да го върна или е хуманно да го приема, при положение, че няма медицинска документация, при положение, че боледува от сериозни заболявания? Хуманно ли е да го набода десет пъти, при положение, че ще съсипя вените му, вместо да извикам анестезиолог, който веднага хвана веничката? Това е хуманността – да не причиняваш болка. Да не приказваме – „ах, колко е зле сега с тези вени“ и т. н. Да не натоварваш човека, да му спестиш всичко, което го тормози, това е за мен хуманност. Както и това, че накарах сестрите на направят ЕКГ-то на инвалидната количка. Човекът е инвалид, защо трябва да го качваме от едната количка на масата, пък обратно – да го тормозим? За мен това е хуманно отношение.

Репортер: Росен сподели, че се чувства обиден и омерзен след визитата в болницата и има въпрос към лекаря.

Росен Карамфилов: Аз бих го попитал как спи спокойно, нищо повече.

Д-р Любомир Давидков: Аз мисля, че съм хуманен човек и се отнасям с много благост и разбиране към хората и затова съм на тази работа. Харесам си работата. За толкова години – това ми е първият случай, когато някой се оплаква. Ние трябва да се опитваме да спестяваме на хората това, което можем. Болница идва от болка, нали все пак, сладкарница идва от сладко. Той е прав, пациентът винаги е прав, проблемът е, че не винаги може да стане това, което искаме.

Росен Карамфилов: Иска ми се да се намери онзи достатъчно смел българин, който да срине тази система из основи и да я изгради наново. Дано доживея този миг, дано.

Водещ: Изгледахме този материал заедно с моите гости. Това е Соня Момчилова, журналист, политически пиар, специалист. Соня дълго време е била част от екипа на „Духът на здравето” в един предишен формат. Много се радвам пак да си тук. Липсваш ми, макар че и сега се разбираме чудесно с колегите от „Преди обед”. И другият гост в нашето студио, това е д-р Георги Кръстев, ортопед, председател на БЛС-Пловдив за втори мандат. Колеги, как ще коментираме?

Соня Момчилова: В ситуация като тази аз разбирам защо Темида е с превръзка на очите. Ние гледахме, да – какво видяхме обаче? От една страна, Росен е воин, той е апостол. Това момче е национално богатство. Не знам дали знаят зрителите ви автор на какви блестящи неща е той. Написа роман в памет на баща му, който е успял пък, нека да кажем най-важното за Кольо, че той е успял да съхрани достойнството му, чувството му за чест и мъжество. Това момче на инвалидна количка е един великан. Той е гигант. Той е с опита на човек, който пет пъти е обиколил земята, с чувствителност към словото и думите. И точно тук може би трябва да кажем как сме счупили основни комуникационни кодове, как не внимаваме с това, което изричаме. Как понякога премълчаваме неща, които е важно да кажем. Защото пък аз, от друга страна, съм била пациент на д-р Давидков, той е спасил живота ми. И знам наистина колко елегантен, колко фин, добър човек е на първо място. Не е маловажно да кажем, че той е единственият специалист за лечение на медиастинум мисля, че се казват гръдните тъкани, които след оперативни интервенции се възпаляват. Той май е най-добрият, допитах се до специалисти, лекар. Проф. Чирков преди години специално го изпрати на обучение, за да е това, което е той в момента. Т. е. и лекарят също е национално богатство. Тук като в сюжет на Кундера може би следва да кажем, че има едни такива моменти в съдбата на човек, когато преди да се срещне със светлината в насрещния, той се среща с демоните в него. Никой не е застрахован да не се държи подходящо, да не избере точната дума, да не бъде себе си. И да продължим, защото и аз съм пациент от години с нелечима диагноза и не знам дали ви е известно, може би е тема на друг разговор, какво означава едно придобиване на категория за инвалидност и минаване през ТЕЛК процедура. Българският пациент е оскърбен, той е на колене. Но така е и българският лекар. Ще каже докторът.