Защитата от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (стр. 3 )

Отивайки отвъд „класическите” случаи на изтезание за изтръгване на самопризнания или друга информация в юриспруденцията на ЕСПЧ, следва да обърнем особено внимание на делото Айдън срещу Турция от 1997 г. Жалбоподателката е дете, 17-годишно момиче. Тя е задържана от служители на турската жандармерия по подозрения в подпомагане на Кюрдската работническа партия. В условията на задържане е съблечена и поставена в автомобилна гума, в която е въртяна. След това е бита и обливана със студена вода под високо напрежение. По-късно е изнасилена от служител във военна униформа. Съдът подчертава особено предизвикващия изключителна погнуса акт на изнасилване на непълнолетно момиче от длъжностно лице в условията на задържане. Според Съда то е предизвикало както физическа болка от проникването, така и „дълбоки психологически следи у жертвата, които с течение на времето не преминават така бързо, както другите форми на физическо и психичeско насилие”.[101] Въпреки особеното значение, което Съдът придава на изнасилването, той подчертава, че би намерил изтезание по това дело и заради физическото малтретиране, взето само по себе си.[102] Айдън е първото дело, в което ЕСПЧ установява, че изнасилване в условията на задържане съставлява изтезание.[103] Освен този факт, сам по себе си от характер да придаде особено значение на това дело, то има своето специфично място в юриспруденцията на страсбургските органи и заради подхода на Съда при оценката на целите на третирането. От фактите по делото не става ясно дали изнасилването, отделно от другите форми на малтретиране, преследва каквато и да било цел, която, според израза на Бъргърс и Данелиус, има някаква – макар и отдалечена – връзка с интересите или политиките на държавата или нейните органи. Въпреки това, Съдът е готов да установи изтезание.

Подходът на ЕСПЧ към преценката на целите на третирането претърпява по-нататъшно развитие по делата Невмержитски срещу Украйна от 2005 г. и Чорап срещу Молдова от 2007 г.[104] И двете дела се отнасят до принудително хранене на затворници, обявили гладни стачки. Мерките, чрез които те са принудени да приемат храна, са лишени от валидни медицински основания.[105] Затворническата администрация осъществява принудителното хранене със средства, които причиняват на затворниците унижения и силни болки. Те са приковавани с белезници към стол, в устата им е напъхван разширител и по него в стомасите им са вкарвани маркучи или тръби, по които е вливана храната. Допълнително, заради съпротивата на жалбоподателя, са използвани метални щипци за изваждане на езика или палки за усмиряване. Тези интервенции, които са прилагани по няколко пъти на седмица в съответствие с норми на вътрешното право на страните, причиняват на жалбоподателите наранявания. И по двете дела Съдът установява изтезание, след като преценява, че, лишено от валидни медицински основания, принудителното хранене цели по-скоро да ги принуди да се откажат от гладните стачки, като им причинява без необходимост силна болка и унижения. Разбира се, в допускането, че принудата може да бъде цел на третирането, която да обоснове установяване на изтезание, няма нищо, което да отива отвъд Айдън. Развитието по Невмержитски и Чорап е в оценката на мерките за принудително хранене като изтезание независимо от това, че са осъществени в съответствие със законова процедура, както и в по-ниския регистър на болка и страдание.

В огромното мнозинство от случаи, в които Съдът установява изтезание, извършителите са длъжностни лица, които участват пряко. Изключение е делото Антропов срещу Русия от 2009 г. Жалбоподателят е арестуван от полицията по обвинение в убийство. След арестуването по време на конвоиране той е похитен, при сериозни съмнения за съучастие на следовател, от роднини на човека, в убийството на когото той е подозиран. Те го подлагат на тежък побой – завързан е за радиатор, изгарян с цигара, удрян с табуретка, пейка и инструменти. След като изпада в безсъзнание, е поливан с вода и отново малтретиран. По време на побоя е принуждаван да направи самопризнания за убийството. След побоя е захвърлен на пътя, където го намира следователят. Малтретирането причинява на жалбоподателя сериозни увреждания на здравето, включително счупване на пръстите на ръцете и краката, както и други травми. ЕСПЧ установява изтезание, заявявайки:

„[…] [Б]ез да е необходимо да се изследва дали участието на длъжностните лица е отишло по-далеч от нехайство, Съдът смята за установено, че е налице провал в осигуряването на сигурността на жалбоподателя и че има причинна връзка между поведението на властите и малтретирането на жалбоподателя”.[106]

Подобно заключение би шокирало онези, които тълкуват дефиницията по КПИ като изискваща умисъл както от непосредствения извършител, така и от длъжностното лице, с чието мълчаливо съгласие е осъществено деянието. Фактите по делото дават основание да се заключи, че е налице явно или поне мълчаливо съгласие от страна на длъжностното лице (следователя) за малтретирането, на което жалбоподателят е подложен. Но Съдът очевидно отхвърля идеята съгласието да е непременно свързано с някакъв умисъл и установява изтезание при непредпазливо деяние на длъжностното лице. Другият прочит на Антропов би могъл да се свърже с продължаващата, макар и малко поизбледняла през последните години натрапчива идея за степента на страдание и болка като решаващи за установяване на изтезание. Фактите по това дело наистина разкриват едно изключително жестоко малтретиране на жалбоподателя. Установяването при тези факти само на нечовешко или унизително отнасяне вероятно би подронило смисъла на защитата в очите на един съд, който по начало е приел, че тя трябва да бъде толкова по-силна, колкото по-силно страдание и болка е причинило малтретирането.

Както става ясно, юриспруденцията на ЕСПЧ по защитата от изтезания от последните няколко години, въпреки че продължава да робува на ограниченията от делото Ирландия срещу Обединеното кралство, проявява готовност да се отвори към един по-динамичен и освободен от догми подход, който е съобразен с нарастващите изисквания за все по-ефективна защита на правата на човека в съвременните общества. Предстои да се види в каква степен Съдът ще се окаже готов да продължи по този път и какви допълнителни плодове ще даде този негов подход.

3. Жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание

3.1. Значение на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание”

Разбирането на значението на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” в практиката и в доктрината е повлияно от пределно общия характер на формулировката на забраната в значително по-висока степен, отколкото разбирането на значението на „изтезание”. Докато международното право съдържа, макар и различни, но все пак относително ясни дефиниции на понятието за изтезание, това не може да се каже за жестокото, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Националното право в това отношение също не помага кой знае колко, тъй като онова, което в юриспруденцията на международните органи се обозначава с тези термини, е елемент от най-различни дялове на националното право. Поради това те нито са дефинирани ясно на това равнище, нито са обединени от единен режим на санкции. Може да се каже, че международното право на забраната на жестокото, нечовешко или унизително отнасяне или наказание е типичен пример за „право, създадено от съд”.[107] Следователно, изучаването на юриспруденцията на международните органи е единственият ключ към значението на тези термини.

Изхождайки от общия контекст на включването на тези понятия в системата на защита на правата на човека, би могло да се мисли, че в обхвата на нечовешкото или унизително отнасяне попада нарушението на всяко човешко право. И наистина, нима нарушаването на правото на личен или семеен живот, на религиозната свобода, на свободата на изразяване не е нечовешко или унизително? Всеобщата декларация за правата на човека, в член 1 полага човешкото достойнство в основата на правата на човека. Посегателствата срещу него са посегателства срещу самата идея за „човечност” и в този смисъл „нечовешко отнасяне”. Но международните органи, които се занимават с нарушения и на другите човешки права, са ограничили значението на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” по начин, който само частично съвпада с разбирането, което произтича от едно такова тълкуване. Отправният пункт за това ограничение са дефинициите за изтезание и това е съвсем естествено, като се имат предвид формулировките на забраната, в които изтезанието се появява обикновено заедно с жестокото, нечовешко или унизително отнасяне. Поради това значението на последните термини гравитира около това на „изтезание”, тоест около деяния, свързани с относително тежки случаи на физическо и психическо малтретиране,[108] лоши условия на задържане в места за лишаване от свобода от всякакъв вид или действия, имащи за цел или резултат изпитването от жертвата на чувство на унижение.

Въпреки че материалният обхват на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” е в общи линии един и същ в различните международни системи за защита на правата на човека, в подходите на съответните международни органи за квалифициране на едно деяние по този начин, има и известни различия. Едно от тях, за което вече стана дума, е отсъствието на „жестоко” от европейската система. Последната борави само с „нечовешко” и „унизително”, които изцяло поглъщат „жестоко”.[109] Поради това, че в досегашната си практика Комитетът по правата на човека на ООН предпочита да се ограничи с установяване или не на нарушение на член 7 от МПГПП и рядко квалифицира характера на третирането, когато намери нарушение, неговата юриспруденция не помага особено при установяване значението на тези термини.

Друга особеност на системата на МПГПП е възможността някои от случаите, които в европейската система попадат в материалния обхват на член 3 от ЕКПЧ, да се разгледат по член 10, т. 1 от Пакта.[110] В практиката си КПЧ често разглежда тази разпоредба като своего рода „резервна писта” за жалби на лишени от свобода по член 7. Той или намира нарушение едновременно на член 7 и член 10, т. 1, или, по тези жалби, които разкриват по-малко сурови форми на третиране, намира нарушение само на член 10, т. 1, но не и на член 7. В своя Общ коментар № 21 Комитетът изрично отбелязва, че позитивното задължение на страните по член 10, т. 1 допълва забраната за изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.[111] Това кара някои коментатори на свой ред да приемат, че член 10, т. 1 се отнася до „форми на третиране, които не са достатъчно сурови, за да бъдат квалифицирани като жестоки, нечовешки или унизителни по член 7”.[112] Всъщност, подобна интерпретация на член 10, т. 1 от МПГПП е твърде тясна и по всяка вероятност плаща данък на един остарял подход към човешките права на лишените от свобода. Тя не е оправдана нито с оглед на буквалното значение на формулировката на разпоредбата, нито от подготвителните материали към МПГПП.[113] Член 10, т. 1 изрично обвързва третирането на лишените от свобода с идеята за „присъщото на човешката личност достойнство”. Нещо повече, тази изрична обвързаност е специално обсъдена и въведена в разпоредбата при подготовката на Пакта по предложение на Тунис.[114] Тя, също както член 1 от Всеобщата декларация за правата на човека, насочва към задължение за съблюдаване на един много по-широк спектър от човешки права от тези по член 7. Всъщност, в практиката си, макар и по изключение, Комитетът намира нарушение на член 10, т. 1 заради нарушаване на права извън обхвата на тези по член 7, като например заради необосновано ограничаване на правото на достъп на лишен от свобода до медицински документи, които го засягат лично.[115]

За разлика от КПЧ, още с най-ранната си юриспруденция по член 3 от ЕКПЧ Европейската комисия по правата на човека (Комисията) и Европейският съд по правата на човека (Съдът), подобно на случая с изтезанието, правят опити за разграничаване на „нечовешко” и „унизително”, както когато става дума за „отнасяне” изобщо, така и в случаи на наказание. Тези опити започват още с Гръцкото дело.[116] По-късно, по делото Ирландия срещу Обединеното кралство,[117] Съдът установява едно разбиране, което впоследствие се превръща в нещо като мантра по много от делата по член 3:

„Съдът смята третирането за „нечовешко”, защото, наред с другото, то е предумишлено, е прилагано часове наред и е причинило действителна телесна повреда или интензивно физическо или психическо страдание. Той смята третирането за „унизително”, защото причинява у жертвата чувства на страх, терзание и малоценност, които ги унизяват и опозоряват.”[118]

Наред с тази първа група елементи от значението на „нечовешко” и „унизително”, ранната юриспруденция на органите на ЕКПЧ установява и различие в степента на страдание и болка и съответно на това разлики в обема на понятията „изтезание”, „нечовешко” и „унизително” отнасяне. По Гръцкото дело Комисията приема, че всяко изтезание е нечовешко и унизително отнасяне, а всяко нечовешко отнасяне – също така унизително. Трите форми на третиране освен това са представени като континуум, при който всяка следваща е отегчена форма на предишната.[119]

ЕСПЧ се стреми да прилага този подход изцяло или частично към разбирането на „нечовешко” и „унизително” всеки път, когато фактите по делото позволяват това, включително по някои от последните си решения.[120] На практика обаче Съдът изглежда се е отказал да следва сляпо този подход във всички свои решения по член 3. Така например по делото Кръстанов срещу България Съдът квалифицира като нечовешко процесното третиране от страна на полицейски служители, за което изрично приема, че е неумишлено.[121] Като нечовешко в някои случаи Съдът квалифицира и третирането, свързано със страданията на близките на безследно изчезнали при сблъсъка им с бездействието на властите в хода на разследването на национално ниво.[122] Подобно третиране е трудно да се определи като предумишлено. Специалният докладчик по изтезанията на Съвета по правата на човека на ООН проф. Манфред Новак на свой ред нееднократно приема, че за установяване на нечовешко отнасяне е достатъчно само непредпазливо деяние.[123]

Теорията за градацията на болката и страданието в континуума на третиране от „унизително” през „нечовешко” към „изтезание” при съответно стесняване на обема на тези понятия също не е без своите сериозни проблеми. Те са преди всичко в елементите на произвол при квалифициране на нечовешкото отнасяне като предполагащо по-висока степен на болка и страдание от унизителното. Освен това, анализът на юриспруденцията на Съда в случаите, в които той определя третирането като нечовешко, за разлика от случаите, в които той го определя като унизително, не подкрепя теорията за градацията. Самият Съд квалифицира третиране, основано на сходни факти, например когато са свързани с условия в места за лишаване от свобода, веднъж като унизително, а друг път като нечовешко, при това понякога в ситуации, в които третирането, определено като унизително, е дори по-сурово от това, определено като нечовешко.[124]

Едно от ключовите понятия в юриспруденцията на ЕСПЧ и на органите на ООН е понятието за „минимална степен на суровост”. За системата на Европейската конвенция за правата на човека това е основно изискване към въздействието, за да попадне то в материалния обхват на член 3. По делото Ирландия срещу Обединеното кралство ЕСПЧ приема:

“[…][Л]ошото третиране трябва да достигне минимална степен на суровост, за да попадне в обхвата на член 3. Оценката на този минимум е по своята природа относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото, в това число от продължителността на третирането, неговите физически и психически последствия и, в някои случаи, от пола, възрастта, здравословното състояние на жертвата и пр.”[125]

Този подход е потвърден в десетки по-късни решения. Той предполага, че, според Съда, е възможно да има лошо третиране, което не попада в обхвата на член 3.[126] Подходът на Комитета по правата на човека на ООН по делото Воулан срещу Финландия е аналогичен. Там той също приема, че „за да бъде наказанието унизително, унизяването или опозоряването трябва да надхвърлят определено ниво”.[127] Но какво точно би могло да бъде това третиране под линията на „минималната степен на суровост”? И ако то наистина е „лошо”, още повече ако включва някакво унизяване или опозоряване, допустимо ли е неговите жертви да бъдат оставени извън защитата на тези разпоредби? На тези въпроси юриспруденциите на ЕСПЧ и КПЧ не дават задоволителен принципен отговор. Поради това адекватният подход за установяване на това, къде точно и с какви аргументи е прокарана разделителната линия включва изследване на граничните случаи.

Но преди да пристъпим към такова изследване е необходимо да обърнем внимание на един друг критерий, който международните органи използват при оценката на това дали дадено третиране попада в обхвата на забраната за нечовешко или унизително отнасяне или наказание в допълнение към минималната степен на суровост. Това е законността и пропорционалността на въздействието. ЕСПЧ се сблъсква с този проблем още по делото Клаас срещу Германия от 1993 г. По това дело двама полицаи извиват ръцете и удрят главата на социална работничка при опит да я арестуват с цел да я тестват за употреба на алкохол преди шофиране. Според полицаите тя се съпротивява на ареста и те са принудени да употребят сила и помощни средства (белезници). Впоследствие медицинско освидетелстване установява няколко натъртвания и сериозни проблеми с една от раменните стави на жалбоподателката. Съдът приема, че няма нарушение на член 3, тъй като употребата на сила по време на ареста е законна и пропорционална на преследваната цел.[128] По подобен начин, по делото Берлински срещу Полша от 2002 г. Съдът отказва да намери нарушение на член 3 в случай на относително сурово третиране от полицаи на двама братя, активно трениращи в спортна зала на Люблинския университет. Полицията е повикана от управителя на залата заради отказа им да я напуснат, след като са помолени. Братята оказват сериозна съпротива на шестимата полицаи, които им отвръщат с юмруци, палки и сълзотворен газ. В резултат от употребата на сила те получават сериозни наранявания. Единият от тях е хоспитализиран за 11 дни, а другият е лекуван в същата болница амбулаторно. Според Съда

„[с]ериозността на уврежданията сама по себе си не засенчва факта, че прибягването до физическа сила в този случай е станало необходимо заради поведението на жалбоподателите. Следователно, макар и жалбоподателите да са страдали в резултат от инцидента на 4 октомври 1993 г., употребата на сила срещу тях не е била прекомерна.”[129]

В тези и в другите подобни случаи[130] Съдът приема, че дори въздействието да е причинило сериозно страдание и болка, както и телесни увреждания и поради това да надхвърля далеч минималната степен на суровост, то не е нечовешко или унизително, щом употребената сила е пропорционална и преследва законна цел.

Законността и пропорционалността са понятия със самостоятелно значение, които не изглеждат априори обвързани помежду си за целите на преценката дали дадено въздействие е нечовешко или унизително. В действителност обаче те са тясно преплетени в международната юриспруденция. При равни други условия едно въздействие, което е резултат от незаконна мярка, е много по-вероятно да попадне в приложното поле на забраната за нечовешко или унизително отнасяне, отколкото ако е законно. Говорейки за минималната степен на суровост на третирането, ЕСПЧ изрично подчертава, че то трябва да бъде „легитимно”.[131] Наистина, в юриспруденцията си Съдът отказва да намери нарушение на член 3 от Конвенцията поради недостигане на прага на минималната степен на суровост и в случаи на въздействия, които не са законни, но това е по-скоро изключение. Така например по делото Уейнрайт срещу Обединеното кралство от 2006 г. Съдът приема, че минималната степен на суровост не е достигната и поради това отхвърля жалбата по член 3 в случай на гол обиск на роднини на затворник преди и като условие за провеждане на свиждане, който не е проведен в съответствие със законовите изисквания.[132] Това се отнася и за някои от аспектите на материалните условия на задържане по делата Георгиев срещу България и Андрей Георгиев срещу България.[133]

Сама по себе си законността, без оглед на пропорционалността на мярката, както и в случая с изтезанието, разбира се, не е достатъчна да обоснове изключването на процесното въздействие от обхвата на забраните. В своя доклад пред Комисията по правата на човека на ООН от 2005 г. специалният докладчик по изтезанията проф. Манфред Новак прави един проницателен опит de lege ferenda да обвърже законността с пропорционалността от гледна точка на изискванията на член 1 и член 16 от КПИ:

„Принципът на пропорционалност изисква преди всичко законност на използването на сила от гледна точка на вътрешното право, което обикновено се регулира с нормите, относими към полицията. На второ място, използването на сила трябва да преследва законна цел, като например осъществяването на законен арест на лице, подозирано в извършването на престъпление, пресичането на възможността за бягство на лице, което е законно задържано, защита на лице от незаконно насилие, самозащита или действие, предприето на законно основание с цел разпръскване на демонстрация или потушаване на бунт или въстание. Повечето от тези цели могат да бъдат открити експлицитно в член 2 (2) на ЕКПЧ относно не-абсолютната природа на правото на живот, но подобни изключения не са предвидени при правото на личен интегритет и достойнство по член 3 на ЕКПЧ. Това може би бе грешка. Щеше да е по-добре да се дефинира правото на личен интегритет и достойнство по позитивен начин, да се предвиди абсолютна забрана на всяко изтезание [...] и да се установи ограничителна клауза за използването на законна сила от правоприлагащите органи.”[134]

В преценката си за това, дали едно въздействие попада в приложното поле на член 3, ЕСПЧ изхожда от интегралната оценка на неговата степен на суровост, неговата законност и пропорционалност. В следните случаи от по-новата юриспруденция на Съда,[135] за които може да се приеме че са прецедентни, той не е намерил нарушение на член 3, основавайки се на подобна оценка:[136]

В. срещу Обединеното Кралство от 1999 г. На десетгодишна възраст жалбоподателят извършва отвличане и убийство на двегодишно дете в съучастие. Осъден е на 15 г. лишаване от свобода. Той се оплаква, че търсенето на наказателна отговорност, осъждането на ефективно лишаване от свобода от съд за възрастни при масивно присъствие на медии и широко отразяване на процеса на такава възраст е нечовешко или унизително отнасяне и наказание. С десет гласа срещу седем Съдът приема, че няма нарушение на член 3 поради това, че наказанието не е достигнало необходимата степен на суровост, за да бъде нечовешко или унизително.[137] Берктай срещу Турция от 2001 г. Жалбоподателят е баща на човек, арестуван за това, че не носел със себе си документ за самоличност. Впоследствие синът е разпитван за участие в дейността на Кюрдксата работническа партия. По време на задържането синът пада, скача или е изхвърлен от балкона на полицейското управление. Бащата е заставен да подпише предварително подготвена декларация, че синът е паднал сам и че не обвинява полицията за нищо, преди и като условие синът да бъде настанен в специализирана болница за лечение на сериозните му травми. Бащата се оплаква, че е преживял силни душевни терзания заради упражнената върху него принуда, което представлява нечовешко или унизително отнасяне. Съдът преценява, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост, поради което не установява нарушение на член 3.[138] Гелфман срещу Франция от 2004 г. Жалбоподателят, затворник, който е болен от СПИН (отпреди да бъде настанен в затвора), се оплаква, че продължаващото му лишаване от свобода в резултат от отказ да бъде освободен по здравословни причини е равносилно на нечовешко или унизително отнасяне. Медицинските становища по делото правят противоречиви препоръки за това, дали жалбоподателят трябва да бъде освободен от затвора. Някои от тях описват състоянието на неговото здраве като твърде тревожно. Съдът приема, че „нито здравословното състояние на жалбоподателя, нито страданията, от които той се оплаква, понастоящем достигат необходимото равнище на суровост, за да нарушат член 3 от Конвенцията.”[139] Той се позовава на положителна практика на френските власти в други случаи, в които те са успявали да реагират своевременно на потребностите от неотложни медицински интервенции на лишени от свобода. Матенсио срещу Франция от 2004 г. Жалбоподателят, лишен от свобода за убийство, получава инсулт в затвора в Поаси през 1995 г. В резултат е инвалидизиран 80% с парализирана дясна страна и сериозни говорни затруднения. Затворът не е в състояние да осигури 24-часово медицинско обслужване, поради което началникът му предлага да го прехвърли в друг затвор, където такова има. Жалбоподателят отказва, тъй като неговите близки и приятели са от района на Поаси. В края на краищата той е помилван и освободен през 2001 г. Жалбоподателят се оплаква от нечовешко и унизително отнасяне в резултат от продължаващото му задържане в условия, в които не може да му бъде осигурена адекватна медицинска помощ. Съдът, с мнозинство от шест на един гласа приема, че минималната степен на суровост на третирането в този случай не е достигната.[140] Георгиев срещу България от 2005 г. Жалбоподателят се оплаква от материалните условия в следствения арест на Пазарджик, в който той е задържан по обвинение в извършено престъпление за период от един месец и половина през лятото на 1998 г. През първите дни жалбоподателят, момче на седемнадесет години към момента на задържането, е настанен заедно с още един човек в килия от 16 кв. м. След това е преместен в килия от 8 кв. м., която се намира под земята. Нея той обитава сам. В килията няма достъп до естествена светлина. Той не е извеждан за разходка на открито през цялото време на задържането си, въпреки че действащото по това време законодателство гарантира това негово право. Излизал е само два или три пъти на ден до тоалетната. През останалата част от деня за тоалетни нужди той е принуден да използва кофа в килията. Жалбоподателят също така се оплаква от лошата хигиена и некачествената храна по време на задържането. С четири гласа срещу три Съдът намира, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост „по-конкретно поради относително кратката му продължителност”.[141] Рамирес Санчес срещу Франция от 2006 г. (Решение на Голямата камара) Жалбоподателят, известен още като „Карлос Чакала”, е осъден на доживотен затвор. В продължение на осем години и два месеца той е държан в единична изолация в затвора Ла Санте в Париж. Периодичното продължаване на неговата единична изолация в съответствие с установена процедура е обосновавано с неговата опасност като един от най-известните терористи в света и с необходимостта да се поддържат реда и сигурността в затвора. До 2000 г. продължаването на този режим става с лекарско съгласие, но от тогава насетне лекарите започват да дават заключения, че жалбоподателят не е в състояние да понесе единичната изолация. Режимът включва 22-часово пребиваване в килия от 6.84 кв. м., в която има легло, маса и условия за тоалет. Жалбоподателят няма възможност за контакт с другите затворници и със затворническата администрация. Два часа на ден е извеждан на разходка без присъствието на други лица. Има възможност да чете вестник и да гледа телевизия. Единствените посетители, с които общува, са неговите адвокати и, веднъж месечно, свещеник. Между октомври 2002 г. и март 2004 г. жалбоподателят е поставен на общ режим, но след телевизионно интервю, в което отказва да се разкае, е поставен обратно на режим на единична изолация, на какъвто пребивава от март 2004 г. до 5 януари 2006 г. След тази дата е върнат на общ режим. Съдът приема с дванадесет гласа срещу пет, че в този случай минималната степен на суровост на третирането не е достигната. Той взема предвид опасността, която жалбоподателят представлява, законността на процедурата на неговото поставяне в единична изолация, липсата на сериозни последствия върху неговото здраве, както и честите посещения на неговите адвокати, включително на съпругата му, която е една от тях.[142] Андрей Георгиев срещу България от 2007 г. Жалбоподателят се оплаква от материалните условия в следствения арест в Сливница, в който той е задържан за период от 23 дни през лятото на 2000 г. Арестът се намира под земята. Там той е настанен в килия с площ от 6 кв. м. заедно с други три лица. Впоследствие броят им се увеличава до четири за период от четири дни; до пет за период от десет дни, след което намалява на четири за един ден и на двама за период от седем дни. В килията няма прозорци и легла. Крушката е счупена, а светлина от коридора на ареста прониква единствено от малък отвор над вратата. Задържаните спят на нарове, а постелките са покрити с въшки. Жалбоподателят е извеждан от килията девет пъти за разпит и шест пъти за свиждания. Не е извеждан за разходка на открито – в ареста в Сливница няма такава възможност. Представените по делото факти оставят Съда в неяснота как е осигуряван достъп до тоалетна.[143] С четири на три гласа Съдът намира, че в този случай минималната степен на суровост на третирането не е достигната предвид това, че жалбоподателят „е бил на двадесет и девет години по онова време, не е претендирал, че физическото или психическото му здраве са били засегнати и не се оплаква от други аспекти на режима в ареста”.[144]

Горните случаи не дават възможност да се разбере точно въз основа на какви критерии ЕСПЧ определя границата на минималната степен на суровост. Той често се позовава на „меките” международни стандарти, като например тези на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и препоръките на други органи на Съвета на Европа. Но не би могло да се твърди, че Съдът осмисля и използва тези стандарти по системен и последователен начин. В немалко случаи той ги подронва като или изцяло ги пренебрегва, или вдига много високо прага на суровостта на съставомерното третиране посредством начина, по който ги тълкува. Възприетият от него комплексен подход за очертаване на приложното поле на член 3 при отчитане, освен на стандартите, също така и на фактори като времетраенето на третирането, пола, възрастта, здравословното състояние на жертвата и пр. води понякога до необосновани решения, с които се толерират практики, които са неприемливи за съвременните общества, основани на уважение към човешкото достойнство. Ярък пример за пренебрегване на установен „мек стандарт” е отказът на Съда дори да обсъди липсата на единично настаняване на лишени от свобода, възприето в Европейските правила за затворите (ЕПЗ),[145] както и в други добри практики.[146] По делото Рамирес Санчес срещу Франция Съдът приема стандарт за минимална степен на суровост при единична изолация, който се разминава драстично с възприетия в Европейските правила за затворите.[147] Подобен е подходът на Съда в горните случаи и към стандартите за разходка на открито, занимания и хигиена.[148]

Тези недостатъци на юриспруденцията на ЕСПЧ се компенсират частично с неговата практика да намира нарушения на други разпоредби на Конвенцията, когато приема, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост. Така например по делото Лопес Остра срещу Испания от 1994 г. Съдът приема, че условията, в които жалбоподателката е живяла години наред поради близостта на завод за преработка на отпадъци, силно замърсяващ околната среда, макар и „много трудни”, не представляват унизително отнасяне. Те обаче са в нарушение на член 8 на Конвенцията (право на зачитане на личния и семейния живот).[149] По подобен начин, по делото Смит и Грейди срещу Обединеното кралство от 1999 г. Съдът приема, че разследване срещу двама хомосексуални служители на военновъздушните сили, което води до тяхното уволнение, не достига минималната степен на суровост, за да попадне в приложното поле на член 3. Но и в този случай той намира нарушение на член 8 на Конвенцията.[150]

Разграничението между нечовешко и унизително отнасяне в юриспруденцията на международните органи е трудно по ред причини – практиката, особено на Комитета по правата на човека на ООН, но също така понякога и на другите органи, включително ЕСПЧ, да се установява само общо нарушение на разпоредбата на съответния международен договор, без по-нататъшна квалификация на третирането; квалифицирането на третирането едновременно като нечовешко и унизително; отказът да се следват общите подходи, установени в някои решения; непоследователността в практиката, която води до това, идентични или сходни по основните си характеристики форми на третиране да се квалифицират веднъж като нечовешко, а друг път като унизително отнасяне. Поради това, че ЕСПЧ е най-склонен конкретно да квалифицира формите на забранено третиране, изследването на неговата юриспруденция е и най-плодотворно от гледна точка на установяване съдържанието на понятията за нечовешко и унизително отнасяне или наказание. Най-общо, Съдът е по-склонен да квалифицира като „нечовешко” отнасянето, което е свързано с някакъв вид активност или нападателно отношение на представителя на държавата,[151] съдържащи елементи на умисъл, макар че, както стана ясно,[152] липсата на умисъл не гарантира изключване от обхвата на нечовешкото отнасяне. Най-типичен случай на такова отношение е полицейското насилие.[153] От друга страна, третиране, което, дори когато е неумишлено, е в състояние да провокира чувства на страх, терзание и малоценност, които унизяват човека, включително когато го карат да действа против собствените му убеждения и съвест, би попаднало по-скоро под квалификацията „унизително”. По тази причина например третирането в резултат от условия в места за лишаване от свобода от най-различен вид по-често попада под тази рубрика.[154] Но и в този случай има многобройни изключения, когато Съдът квалифицира такова третиране като „нечовешко”. Както и, обратно, в случаи на умишлена и нападателна свръхупотреба на сила и помощни средства от правоприлагащите органи, когато причинените увреждания не са много сериозни, вероятно повлиян от теорията за градацията на болката и страданието от „унизително” към „нечовешко” отнасяне, Съдът е склонен да определи третирането като „унизително”.[155]

3.2. Нечовешко отнасяне

3.2.1. Ненужна и противозаконна употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за изтръгване на самопризнания или друга информация

В юриспруденцията на международните органи и особено на ЕСПЧ нечовешкото отнасяне се проявява най-типично под формата на ненужна употреба на сила, помощни средства или оръжие от правоприлагащите органи. Такава употреба на сила или помощни средства е често незаконна от гледна точка на националното право и винаги незаконна по смисъла на Конвенцията. Подобно третиране често има всички белези на изтезание, с изключение на необходимата висока степен на суровост и съпътстващите я силно страдание и болка, за да бъде квалифицирано като такова. Първото, ключово в юриспруденцията на ЕСПЧ дело в това отношение е Ирландия срещу Обединеното кралство от 1978 г.[156] По него Съдът намира, че използването на „петте техники” на разпит на хора, задържани от властите на Обединеното кралство за терористична дейност, представлява нечовешко отнасяне. То, според Съда, е също така унизително, доколкото предизвиква у задържаните чувство на страх, терзание и малоценност, което е в състояние да ги опозори и унизи, както и да сломи тяхната физическа и морална съпротива.[157] В този случай третирането има за цел изтръгване на самопризнания или друга информация. Впоследствие, по редица дела Съдът намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ, квалифицирайки като нечовешко третирането, което е изцяло необосновано и ненужно, а също така противозаконно от гледна точка на националния закон, но използвано от правоприлагащите органи, най-често в условията на задържане, за същите цели. Заедно с това той обикновено квалифицира това третиране и като унизително поради това, че то „принизява човешкото достойнство”.[158] При подобен случай, по делото Томази срещу Франция от 1992 г. Съдът отбелязва, че „изискванията на разследването и безспорните трудности в борбата срещу престъпността и, особено, срещу тероризма не могат да имат като резултат ограничения на защитата на личния интегритет на хората.”[159]