 |  |
 |
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на ФМ на ЕИП. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Български хелзинкски комитет и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на ФМ на ЕИП и ФРМС.
Проектът се финансира от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия чрез Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство (Договор -00/04.03.2009)
СЪДЪРЖАНИЕ
Формулиране на правото Дефиниции и тълкуване от международните органи на понятиетоза изтезание 2.1. Дефиниции
3.1.1. Законните санкции
3.1.2. Силно страдание и болка
3.1.3. Действие и бездействие
3.1.4. Формите на участие на длъжностното лице или на друго
официално действащо лице
3.1.5. Целите на въздействието
3.1.6. Умисълът
2.2. Юриспруденция
3.2.1. Юриспруденцията на органите на ООН
3.2.2. Юриспруденцията на Европейския съд по правата
на човека
Жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание3.1. Значение на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или
наказание”
3.2. Нечовешко отнасяне
3.2.1. Ненужна и противозаконна употреба на сила от
правоприлагащите органи, използвана за изтръгване на
самопризнания или друга информация
3.2.2. Ненужна и противозаконна употреба на сила от
правоприлагащите органи, използвана за наказание
3.2.3. Възможна по принцип, но непропорционална
употреба на сила и/или помощни средства от
правоприлагащите органи
3.2.4. Медицинско нехайство в условията на лишаване
от свобода
3.2.5. Унищожаване на собственост при полицейски
или военни операции
3.2.6. Страдания на близките на жертви на сериозни
нарушения на човешките права
3.3.7. Екстрадиране/експулсиране
3.3. Унизително отнасяне
3.3.1. Материални условия в местата за лишаване от свобода
3.3.2. Неадекватна медицинска и психиатрична грижа в местата за
лишаване от свобода
3.3.3. Посегателства срещу интимната сфера
3.3.4. Публично излагане при позорни обстоятелства или
унизяване в собствените очи
3.3.5. Липса на приспособяване на средата към потребностите
хора с увреждания или тежки заболявания в местата за
лишаване от свобода
3.3.6. Дискриминация
Приложение: Конвенция против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание
1. Формулиране на правото
В повечето международни инструменти правото на свобода от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание е формулирано негативно, като забрана, а не като положително човешко право от гледна точка на субекта.[1] Таблица 1 по-долу съдържа формулировките на Всеобщата декларация за правата на човека и на няколко основни международни договора по правата на човека.[2] Подобни формулировки могат да се срещнат в редица други международни документи, които нямат юридически характер, като например декларациите на Общото събрание на ООН, както и в договори и други документи на международното хуманитарно право.
Таблица 1
Формулировки на забраната за изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание
Наименование на документа (в скоби – годината на приемане) | Формулировка на забраната/ правото |
Всеобща декларация за правата на човека (1948 г.) | Член 5: „Никой не трябва да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание.” |
Международен пакт за граждански и политически права (1966 г.) | Член 7: „Никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание. По-специално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити без неговото доброволно съгласие.” |
Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (1950 г.) | Член 3: „Никой не може да бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.” |
Конвенция на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание (1984 г.) | Член 2, т. 1: „Всяка държава – страна по конвенцията предприема ефективни законодателни, административни, съдебни и други мерки за предотвратяване на изтезания на всяка територия под нейна юрисдикция. Член 16, т. 1: „Всяка държава – страна по конвенцията се задължава да предотвратява на териториите под нейна юрисдикция други прояви на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, които не попадат в определението за изтезание, съдържащо се в чл. 1, когато те са извършени от държавен служител или друго официално действащо лице или по негово подстрекателство, или с негово явно или мълчаливо съгласие.” |
Конвенция за правата на детето (1989 г.) | Член 37, т. 1: „Държавите – страни по конвенцията осигуряват: |
Американска конвенция за правата на човека (1969 г.) | Член 5: „1. Всеки има право на уважение към неговия физически, умствен и морален интегритет. 2. Никой не може да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително наказание или отнасяне. Всички лишени от свобода следва да се третират с уважение към вроденото достойнство на човешката личност.” |
Междуамериканска конвенция за предотвратяване и наказване на изтезанията (1985 г.) | Член 6: „В съответствие с член 1 държавите – страни по конвенцията вземат ефективни мерки за предотвратяване и наказване на изтезанията под тяхна юрисдикция [...] Държавите – страни по конвенцията по същия начин вземат ефективни мерки за предотвратяване и наказване на друго жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание под тяхна юрисдикция.” |
Африканска харта за правата на човека и народите (1981 г.) | Член 5: „Всеки има право на уважение към достойнството, вродено в човешкото същество и на признаване на неговата правоспособност. Всички форми на експлоатация и деградация на човека и особено робството, търговията с роби, изтезанията, жестокото, нечовешко или унизително наказание и отнасяне са забранени.” |
Арабска харта за правата на човека (2004 г.) | Член 8: „1. Никой не може да бъде подлаган на физически или психологически изтезания или на жестоко, унизително, унизяващо достойнството или нечовешко отнасяне. 2. Всяка държава – страна по конвенцията, защитава всеки индивид под нейната юрисдикция от такива практики и предприема ефективни мерки, за да ги предотврати. Извършването или участието в такива действия се разглеждат като престъпления, наказуеми от закона, които не се погасяват по давност. Всяка държава – страна по конвенцията, гарантира в своята правна система удовлетворение за всяка жертва на изтезание и право на възстановяване и обезщетяване. |
Конвенция за правата на хората с увреждания (2007 г.) | Член 15: „1. Никой човек не може да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. По-конкретно, никой не може да бъде подлаган без неговото свободно волеизявление на медицински или научни експерименти. 2. Държавите-страни по настоящата конвенция се задължават да предприемат всякакви ефективни законодателни, административни, съдебни и други мерки, за да закрилят хората с увреждания, на равна основа с всички останали, срещу подлагане на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.” |
В допълнение към тези разпоредби на международното право по правата на човека следва да се имат предвид и нормите на международното хуманитарно право, т. е. правото, регулиращо задълженията на страните в случаите на въоръжени конфликти. Това е преди всичко правото на Женевските конвенции от 01.01.01 г. и двата допълнителни протокола към тях от 1977 г. Тези договори целят защита от въоръжените сили на ранените, болните и корабокрушенците при бойни действия на суша и по море, военнопленниците и гражданското население по време на война. Общият член 3 на конвенциите забранява изрично изтезанията и жестокото и унижаващо достойнството отнасяне спрямо всички тези категории. Малък брой деяния се определят като „тежки нарушения” и на четирите конвенции. Сред тях са изтезанията и нечовешкото отнасяне, включително биологичните опити, както и умишленото причиняване на тежки страдания или сериозни увреждания на тялото или здравето.[3]
От всички международни договори, единствено Американската конвенция за правата на човека (АКПЧ) формулира забраната за изтезания като елемент от човешкото право на уважение към „физическия, умствен и морален интегритет”. Като цяло, свързването на забраната за изтезания и жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание с позитивно формулирано човешко право не е общоприето, за разлика от формулировката на правото на живот и на повечето други човешки права. Освен АКПЧ, друг източник на стандарти, който прави такава връзка, е Общ коментар 20 по чл. 7 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) на Комитета по правата на човека (КПЧ). КПЧ обявява, че целта на забраната, формулирана в чл. 7, е „да защити достойнството и физическия и умствен интегритет на индивида”.[4] Извън самото право, подобни опити за връзка също така нерядко са правени в коментарната литература. Някои автори просто отъждествяват човешкото право на „личен интегритет” с правото на човека да не бъде подлаган на изтезания или жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.[5] Други третират забраната по-тясно, под рубриката „право на физически интегритет”.[6] Във всички случаи, тези позитивни формулировки, „право на личен интегритет”, „право на физически, умствен и морален интегритет” и др., изглеждат доста общи. Те потенциално включват като елементи и правото на живот,[7] както и забраните за робство, крепостничество и принудителен труд, а потенциално и други признати човешки права.[8] По тази причина са негодни да послужат като позитивни формулировки на differentia specifica на правото на свобода от изтезание и нечовешко/унизително отнасяне като отделно право. От друга страна, международното право по правата на човека понастоящем допуска посегателства срещу личния (физически, умствен и морален) интегритет на хората под формата на „законни санкции” с различни цели и обхват, прилагани по усмотрение на органите на властта.[9] В случая с близкото по значение право на живот това усмотрение е изрично ограничено в Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и в по-малка степен в другите международни договори. При забраната за изтезания и жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание няма такива изрично предвидени ограничения на правото. Някои коментатори са склонни да видят в това грешка.[10] Самите тези форми на третиране, чието значение може да се извлече само от юриспруденцията, изчерпват обхвата на подобни ограничения. С други думи, най-общо казано, в контекста на това право посегателствата срещу личния интегритет са допустими, стига да не са изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Друга особеност е формалното отсъствие на забрана за „жестоко” отнасяне по ЕКПЧ, за разлика от всички останали системи на защита на правата на човека. Този „пропуск” обаче е несъществен, тъй като предвидените забрани в европейската система на практика поглъщат изцяло забраната за „жестоко” отнасяне, така както тя е интерпретирана в останалите международни системи.[11] Подобен е и подходът на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия.[12]
2. Дефиниции и тълкуване от международните органи на понятието за изтезание
Въпреки своята относителна семплост и видима близост до здравия смисъл, формулировката на забраната за изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание е породила сериозни трудности в концептуализирането на забранените форми на третиране. Дълги години в международната юриспруденция липсваше ясна дефиниция на понятията за тях. Днес относително общоприети дефиниции съществуват само за изтезанието, но не и за останалите форми на забранено третиране. Дефинициите на изтезанието обаче също не са достатъчни за разбиране на неговото значение поради различията между тях, поради твърде общия им характер и поради тяхната неяснота. Затова е необходимо да изучаваме натрупаната вече значителна юриспруденция на международните органи, както и богатата тълкувателна литература, създадена от учени-представители на различни правни системи.
2.1. Дефиниции
На 9 декември 1975 г. Общото събрание на ООН с Резолюция 3452 (ХХХ) прие забележителен документ - Декларацията за защита на всички лица от подлагане на изтезания и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (По-надолу, Декларацията). Това е първият международен документ, в който е формулирана дефиниция на понятието за изтезание:
Член 1: „1. За целите на тази декларация изтезание означава всяко действие, с което на дадено лице умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка от длъжностно лице или по негово подстрекателство за цели като: да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за да бъдe сплашено то или други лица. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях в степента, в която те са съвместими с Минималните стандартни правила за третиране на лишените от свобода.
2. Изтезанието представлява отегчена и предумишлена форма на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.”
С това определение Декларацията сочи няколко основни елемента на състава на изтезанието, които остават неизменни и в последващи определения, както и в юриспруденцията на международните органи:
- Изтезанието е деяние, към което под някаква форма е причастно длъжностно лице;[13] Изтезанието е умишлено деяние; Изтезанието включва както физическо, така и психическо страдание или болка; Причиняването на страдание или болка чрез изтезание преследва определени цели.
Декларацията e приета с консенсус и без сериозно противопоставяне между представители на различните региони и политически системи по света. Тя не представлява международен договор или друг източник на международното право. В този смисъл определението, което тя формулира, и задълженията, които налага, принадлежат към т. нар. „меки стандарти”. Като такива, те са недостатъчни, за да осигурят необходимата защита. През 1977 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 32/62, с която констатира, че за осигуряване на адекватна защита от изтезания са необходими по-нататъшни стъпки и упълномощи Комисията по правата на човека да изработи конвенция срещу изтезанията и жестокото, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Същевременно, както в рамките на ООН, така и в рамките на регионалните системи за защита на правата на човека в Европа и Южна Америка, продължиха усилията за формулиране на стандарти и изработване на процедури, целящи защита от подобни действия. Тези усилия бяха подтиквани и от набиращите по това време сили неправителствени правозащитни организации. В рамките на ООН като резолюции на Общото събрание бяха приети Кодексът за поведение на длъжностните лица по поддържането на правовия ред (1979 г.) и Принципите на медицинската етика относно ролята на медицинския персонал и по-специално на лекарите в защитата на затворниците и задържаните от изтезания и друго жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (1982 г.). ООН обсъди и впоследствие прие и някои други „меки стандарти”, свързани със защитата на лицата, намиращи се под всякакви форми на задържане или лишаване от свобода. На равнище Съвет на Европа и Организация на американските държави започнаха обсъждания на специални регионални договори за защита от изтезания.[14] В този период също така КПЧ и ЕСПЧ произнесоха няколко ключови решения, в които дадоха насоки за тълкуване на понятията.
Международният договор, към който Резолюция 32/62 на Общото събрание насочва, се появи девет години след Декларацията. Това бе Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание (по-надолу: КПИ или Конвенцията), приета в Деня на правата на човека, 10 декември 1984 г., с Резолюция 39/46 на Общото събрание на ООН. В член 1 Конвенцията формулира определение на понятието „изтезание”, което понастоящем се ползва с най-широка подкрепа както в юриспруденцията на международно и на национално ниво, така и в правната доктрина.[15]
Член 1, т. 1: „За целите на тази конвенция терминът "изтезание" означава всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за цели като: да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то или трето лице е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за да бъде то или трето лице сплашвано или принуждавано, или по каквато и да е причина, основаваща се на каквато и да е дискриминация, когато такава болка или страдание се причинява от длъжностно лице или друго официално действащо лице или по негово подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях.”
Както се вижда, определенията за изтезание по Декларацията и по Конвенцията съдържат общи черти, но и немалко важни различия. В Таблица 2 по-долу са представени отделните елементи на двете определения в сравнителен план.
Таблица 2
Сравнение между определенията за изтезание в Декларацията и в Конвенцията на ООН срещу изтезанията
Тип страдание/болка | Умисъл | Дейци | Форма на участие | Цели на въздействието | Ограничения на „законните санкции” | |
Декларация | Силно физическо или психическо страдание или болка | Умишлено, с подчер таване на конкретната форма на умисъл | -Длъжност ни лица; -Трети лица. | -Пряко; -Чрез подстрекателство. | -Получаване на сведения или признания; -Наказание; -Сплашване. | Ограничени от МСПТЛС |
Конвенция | Силно физическо или психическо страдание или болка | Умишлено, без подчертаване на конкретната форма на умисъл | -Длъжност ни лица; -Други официално действащи лица; -Трети лица. | -Пряко; -Чрез подстрекателство; -Чрез явно съгласие; -Чрез мълчаливо съгласие. | -Получаване на сведения или признания; -Наказание; -Сплашване; -Принуда; -Дискримина ция от всякакъв вид. | Няма ограниче-ния |
Това сравнение разкрива по-широкия обхват откъм умисъл, потенциални дейци, форми на участие и цели на въздействието в определението по Конвенцията. В този смисъл, последното предлага по-силна защита срещу изтезания.
2.1.1. Законните санкции
Единственият пункт, в който определението на Декларацията превъзхожда това на Конвенцията, е в ограниченията на „законните санкции”. По време на обсъжданията в Комисията по правата на човека първоначалният проект за конвенция, предложен от правителството на Швеция, както и Декларацията, отпраща към Минималните стандартни правила за третиране на лишените от свобода (МСПТЛС) относно ограниченията за „законните санкции”.[16] Тези правила са също „меки стандарти”, приети с резолюция на Икономическия и социален съвет (ЕКОСОЦ) през 1957 г. Тъкмо това предизвиква основния проблем с включването им като част от определението на Конвенцията. Няколко европейски страни и САЩ предлагат премахването на тази отпратка, тъй като смятат, че с включването им в определението Минималните стандартни правила ще получат статут на правно обвързващ документ.[17] Това, в края на краищата, и става. Но проблемът с възможностите за широко усмотрение на страните да налагат санкции, които по съществото си са изтезание (например налагането с камшик или рязането на крайници), но са изключени от определението за изтезание само защото са „законни”, остава. Той става обект на оживена, макар и безплодна дискусия още по време на обсъждането на проекта за Конвенция, както и на основателна критика в литературата.[18] Според Бъргърс и Данелиус, сами участници в процеса на създаване на Конвенцията, „няколко ислямски страни изразиха загриженост за тълкуването на понятията „изтезание” и на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” и търсеха уверения, че смъртното наказание и някои форми на наказания, предписани от ислямското право, са съвместими с конвенцията”.[19]
Проблемът с липсата на ограничения за „законните санкции” обаче изглежда да е повече проблем на миналото, отколкото на днешния ден в тълкуването на международното право за забрана на изтезанията. Днес би било изключително трудно да се аргументира, особено в контекста на индивидуална жалба пред международен орган, че процесното поведение на длъжностно лице не попада в обхвата на забраната за изтезания, само защото е предвидено в националния закон. Актуалната юриспруденция на международните органи в не един случай отхвърля такива доводи, дори когато става дума за другите форми на забранено третиране (нечовешко или унизително отнасяне). В своя Общ коментар № 2 КСИ изрично отхвърля „всякакви религиозни или традиционни оправдания, които биха нарушавали тази абсолютна забрана” [за изтезания].[20] Изискването за „законност” на санкциите днес означава изискване по вътрешното право, само ако вътрешното право е в съответствие с международното право. Няколко страни, сред които Италия, Холандия, Обединеното кралство и САЩ, направиха изрични декларации в тази насока. Такова е и виждането на авторитетни тълкуватели на Конвенцията.[21] Според други, разпоредбата за „законните санкции” по член 1, т. 1 от Конвенцията просто няма приложно поле поради статуса на забраната за изтезания като международноправна норма и произтичащата от това невъзможност да се формулират каквито и да било валидни норми на вътрешното и международното право, които да предвиждат изтезания. Следователно, тази разпоредба следва да бъде игнорирана.[22]
2.1.2. Силно страдание и болка
Друг горещо дискутиран проблем на концептуализирането на изтезанието е изискването за „силно физическо или психическо страдание или болка”, което присъства както в определението на Декларацията, така и в това на Конвенцията. Дали това предполага, че, за да е налице изтезание, въздействието трябва да достигне определена степен на суровост, по-висока от тази, при която е налице жестоко, нечовешко или унизително отнасяне? Към подобна „йерархия на въздействията” насочва т. 2 от определението на Декларацията, според която „изтезанието представлява отегчена и предумишлена форма на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание”. От друга страна, в определението на Междуамериканската конвенция за предотвратяване и наказване на изтезанията (МАКПНИ) няма изискване за „силно физическо или психическо страдание или болка”.[23] Там дори изрично се казва, че техниките, които имат за цел заличаване на самоличността на жертвата или намаляване на нейния физически или психически капацитет, представляват изтезание, дори когато не причиняват каквито и да било физически или психически страдания.
Изграждането на йерархии на страданието и болката, при което само най-силните от тях са съставомерно изтезание, намалява сериозно защитния капацитет на съответните разпоредби, както и на международните органи, които основават своята дейност върху тях. Това е причината някои автори да пледират за отхвърляне на йерархията и за възприемане на един „хоризонтален модел”, при който силата на физическото или психическо страдание и болка престават да бъдат критерии за разграничаване на изтезанието от жестокото, нечовешко или унизително отнасяне.[24] Това е едно прогресивно тълкуване на международното право за забрана на изтезанията de lege ferenda, свързано, както и трябва, с целта на тази забрана – да осигури ефективна защита срещу изтезанията и другите сродни форми на забранено третиране. То, може би, е бъдещето на правото, но не и неговото настояще, lex lata. Юриспруденцията на международните органи, както и подготвителните материали към Конвенцията, подкрепят извода на онези коментатори, които настояват, че именно силата на страданието и болката „е съществен компонент при установяване дали действието представлява изтезание”.[25] Сериозен аргумент в този дебат е също така изричната разпоредба на Декларацията в тази насока, както и обстоятелството, че КПИ отграничава и поставя по-високо ангажиментите за недопускане на изтезания от тези за жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. КПЧ на свой ред ясно заявява, че различията между формите на забранено третиране се определят, наред с другото, и от „суровостта на прилаганите действия”.[26] По подобен начин, в някои от заключителните си наблюдения при прегледите на периодични доклади по страни, КСИ подчертава необходимостта страданието или болката да са силни, за да е налице изтезание.[27]
Органите, прилагащи ЕКПЧ, още от самото начало възприемат йерархията на страданието и болката като аналитичен инструмент за квалифициране на забранените по член 3 деяния. В т. нар. Гръцко дело[28] Европейската комисия по правата на човека (ЕКмПЧ) се опита, от една страна, да разшири прогресивно обема на понятията от изтезание през нечовешко към унизително отнасяне, а, от друга, да отграничи изтезанието като „отегчена форма на нечовешко отнасяне”: „[...][В]сяко изтезание трябва да е нечовешко и унизително отнасяне, а нечовешкото отнасяне е също така унизително [...] Изтезанието [...] е, изобщо, отегчена форма на нечовешко отнасяне.”[29]
Още по-категорично подходът, търсещ йерархия на различните забранени по член 3 на ЕКПЧ форми на третиране по степен на суровост бе утвърден от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ или Съдът) в решението му по делото Ирландия срещу Обединеното кралство от 1978 г. В него Съдът направи преценка на т. нар. „пет техники” за разпит на хора, задържани от властите на Обединеното кралство за терористична дейност:
· Държане изправен продължително време с разкрачени крака и разперени ръце срещу стена така, че тежестта на тялото да пада върху пръстите на краката;
· Държане на главата в торба през целия период на задържането, освен по време на разпит;
· Настаняване на задържания в стая преди разпита, в която се пуска продължително време силен пищящ звук;
· Лишаване на задържаните от сън преди разпит;
· Неосигуряване на достатъчно храна на задържаните.
Съдът приема, че прилагането на „петте техники” е нечовешко и унизително отнасяне, но не и изтезание:
„Въпреки че петте техники, прилагани в комбинация, без съмнение представляват нечовешко и унизително отнасяне, въпреки че тяхната цел е получаване на самопризнания, назоваване на други лица и/или получаване на информация и въпреки че те са се използвали системно, те не предизвикват страданието от особена интензивност и жестокост, което се съдържа в думата изтезание така, както тя се разбира.”[30]
Съдът открива в разграничението между изтезание и нечовешко/ унизително отнасяне по ЕКПЧ „намерение” чрез първия термин да се „прикрепи специална стигма към преднамереното нечовешко отнасяне, причиняващо много сериозно и жестоко страдание”.[31] Впоследствие Съдът многократно потвърждава това свое виждане.[32]
Решението по делото Ирландия срещу Обединеното кралство има труден за подценяване негативен ефект върху международната и национална юриспруденция за забраната на изтезанията. Веднага след произнасянето му, както и впоследствие в коментарната литература, то стана обект на остри критики заради това, че издигна интензивността на страданието в ранг на основен критерий при квалифицирането на деянието като изтезание, както и заради това, че постави много високи изисквания за суровост на въздействието, за да бъде то определено като изтезание, като по този начин подрони защитата срещу него на международно и на национално ниво.[33] Също така, сериозно стесняване на понятието за изтезание в сравнине с дефиницията по КПИ е изискването на Съда за „преднамереност”. В последващата си юриспруденция, макар и да смекчи своя подход, ЕСПЧ продължи да изисква висока степен на суровост на мерките, за да ги определи като изтезание.[34] Прегледът на тази юриспруденция допълнително показва, че преценката дали е налице изтезание в решението по делото Ирландия срещу Обединеното кралство, която се основава на неопределеното изискване за „силно физическо или психическо страдание или болка”, дава възможност за доста широко усмотрение от страна на Съда и внася елемент на произвол.
2.1.3. Действие и бездействие
Настоящият контекст на обсъждане на понятията за действие и бездействие е ограничен до тяхното наказателно-правно значение, свързано с тълкуването на „всяко действие” както в дефиницията на Декларацията, така и в тази на Конвенцията. Тук няма да засягаме по-широкия контекст на тези понятия, свързани с позитивните задължения на държавите.[35] И двете дефиниции се ограничават само до „действие”. Поради това възниква въпросът: може ли да е налице изтезание в резултат от бездействие? По принцип, можем да мислим за случаи на умишлени бездействия на длъжностни лица, чийто резултат е силно физическо или психическо страдание или болка, причинявани за една или няколко от целите по дефинициите. Такива са например неосигуряването на храна или вода на задържани лица, неосигуряването на медицинска помощ и др. Така, в решението си по Гръцкото дело ЕКмПЧ изрично обвързва бездействието с изтезанията:
„[...][О]тказът на правителството на Гърция да осигури храна, вода, отопление през зимата, подходящи условия за пране, дрехи, медицинска и стоматологична грижа за затворниците представлява ‘действие’ на изтезание в нарушение на член 3 от ЕКПЧ”.[36]
Можем да си представим и много други случаи на подобни бездействия, имащи аналогична цел и довели до аналогичен резултат. Поради това, както казва един коментатор, „да заключим, че забраната за действия в този специфичен контекст не се отнася до деяния под формата на „бездействие”, означава ни повече, ни по-малко, маневра за подпомагане на държавите да избегнат разпоредбите на Конвенцията”.[37] Следователно, терминът „действие” в определенията по Декларацията и Конвенцията следва да се тълкува като „деяние” по смисъла на българското наказателно право, тоест включващо както действие, така и бездействие.
|
Из за большого объема этот материал размещен на нескольких страницах:
1 2 3 4 5 6 7 8 |
