Защитата от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (стр. 4 )

ЕСПЧ установява нарушение на член 3 в случаи на малтретиране на задържани с цел изтръгване на самопризнания или на друга информация по редица дела срещу немалко държави-страни по Конвенцията, включително през последните няколко години. По делото Колибаба срещу Молдова от 2007 г. Съдът намира нарушение на член 3 във връзка с малтретиране над жалбоподателя с цел изтръгване на самопризнание за извършено престъпление по време на задържане в полицейско управление.[160] По делото Акулинин и Бабич срещу Русия от 2008 г. Съдът установява нарушение на член 3 във връзка с побой над двамата жалбоподатели след задържане в едно полицейско управление в Москва. Целта на малтретирането е изтръгване на самопризнания за отвличане на коли.[161] По делото Владимир Георгиев срещу България от 2008 г. Съдът намира нарушение на член 3 от Конвенцията в случай на малтретиране от полицаи след задържане на жалбоподателя, който е принуждаван да подписва документи, свързани с наказателно обвинение срещу него. Той освен това е бит с палка и е ритан с цел да прекрати самоувреждания.[162] По делото Тома срещу Румъния от 2009 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на побой от полицията над задържан, който е заловен с 800 грама канабис. Целта на побоя, според жалбоподателя, е изтръгване на самопризнание, че канабисът е негов.[163]

Тясно свързани с този вид нарушения на член 3 са и случаите на принудителни медицински интервенции с цел добиване на доказателства. В ранната си юриспруденция страсбургските органи допускат възможност за принуда от страна на държавата за такива цели. По делото Х. срещу Холандия Европейската комисия по правата на човека отхвърля като явно недопустима жалба на мотоциклетист, който е осъден за отказ да даде кръвна проба след като е признал, че е употребил алкохол, при спиране от пътни полицаи. Комисията разглежда този случай по член 6, т. 2 (нарушаване на презумпцията за невинност) и по член 8 от Конвенцията.[164] Но Х. срещу Холандия е старо дело. Освен това, по него няма осъществена пряка принудителна медицинска интервенция с цел добиване на доказателства. Принудата се състои в наказателно преследване за отказ да се даде кръвна проба.

Ключово за съвременната юриспруденция на ЕСПЧ в този аспект е решението на Голямата камара по делото Ялох срещу Германия от 2006 г. Жалбоподателят е арестуван по подозрение за трафик на наркотици. По време на ареста той поглъща малка торбичка, която по-късно се оказва пълна с кокаин. По време на обиска в него не е намерен никакъв друг наркотик. Поради това наблюдаващият прокурор разпорежда прилагането на еметик (лекарствено средство за повръщане), който е влят принудително на жалбоподателя чрез тръба през носа. В резултат той повръща торбичката. Впоследствие е осъден въз основа на така добитото доказателство. Съдът намира нарушение на член 3 – нечовешко и унизително отнасяне поради това, че властите са принудили жалбоподателя да повърне „не с терапевтична цел, но за да получат доказателства, които те биха могли да получат чрез методи, които включват по-малко принуда”.[165] Този подход на Съда, както и фактът, че решението за нарушение в този пункт е взето с крехко мнозинство от 10 на 7 гласа, оставя известни съмнения относно това, дали той би изключил по принцип възможността за използване на медицински интервенции, включващи пряка принуда с цел добиване на доказателства. По делото Богумил срещу Португалия от 2008 г. Съдът не намира нарушение на член 3 при медицинска интервенция за изваждане на наркотик от тялото на задържан. Жалбоподателят поглъща пакет с кокаин по време на ареста и съобщава това на полицията. Впоследствие му е направена операция и пакетът е изваден. Съдът не намира доказателства за това дали операцията е направена с негово устно съгласие, както твърди правителството или против волята му, както твърди жалбоподателят. Но той приема, че нейната цел е животоспасяваща, а не за събиране на доказателства.[166]

3.2.2. Ненужна и противозаконна употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за наказание

Освен за изтръгване на самопризнания или друга информация, Съдът намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ и в случаи на противозаконно използване на сила или помощни средства за наказание. Такъв например е случаят по делото Мрозовски срещу Полша от 2009 г., който касае нападение от полицаи над жалбоподателя, който случайно се намирал във влак с хулиганстващи футболни фенове. Съдът установява, че „жалбоподателят е нападнат от полицейски служители изцяло неоснователно и в нарушение на националния закон”.[167] По делото Стойка срещу Румъния от 2008 г. Съдът намира нарушение на член 3 от Конвенцията в случай на организирана от заместник-кмета на едно село наказателна акция срещу роми, в която участва полицията. Жалбоподателят е малтретиран от полицейски служители. Наред с член 3 Съдът намира нарушение и на член 14 във връзка с тази разпоредба заради изразените расистки мотиви на побоя и на наказателната акция като цяло.[168] Съдът намира нарушения на член 3 и по делото Васил Петров срещу България от 2008 г. Той приема, че жалбоподателят е подложен на нечовешко и унизително отнасяне, след като е задържан в полицейско управление по обвинение в използване на малолетни деца за фотографирането им голи. Жалбоподателят е заключен с белезници към тръба, първоначално за четири часа, а впоследствие за цяла нощ. Върху главата му капела вода. Той е ритан и удрян през цялото време на своето задържане от дежурещите в полицейското управление. За известно време е заключен за решетката на вратата в коридора в положение, което не му давало възможност да се изправи.[169]

3.2.3. Възможна по принцип, но непропорционална употреба на сила и/ или помощни средства от правоприлагащите органи

Международните органи установяват нарушение на правото на защита от нечовешко отнасяне в резултат от непропорционална употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за принципно легитимни цели. В случай, че употребата на сила има някакво основание в националния закон, ЕСПЧ и другите международни органи изискват причиняване на сравнително висока степен на болка и страдание, за да установят нечовешко отнасяне. Така, по делото Керемедчиев срещу България от 2008 г. КСИ намира значителните сила и заплахи, използвани при задържането на жалбоподателя, за непропорционални на преследваната цел и установява нарушение на член 16 от КПИ.[170] Подобен е и подходът на ЕСПЧ. Още в подкрепящото си мнение по делото Томази срещу Франция от 1992 г. съдията Де Майер изтъква нещо, което Съдът ще преутвърди по много дела:

„Всяко използване на физическа сила по отношение на човек, лишен от свобода, което не е строго необходимо в резултат от неговото собствено поведение, нарушава човешкото достойнство и следователно следва да бъде разглеждано като нарушение на правото, гарантирано от член 3 на Конвенцията.”[171]

По делото Ребок срещу Словения от 2000 г., което Съдът също цитира често в своята последваща практика, жалбоподателят е задържан на границата по подозрение в пренасяне на наркотици. В задържането участват 13 полицаи, които използват масирано сила и помощни средства спрямо него. В резултат, жалбоподателят получава двойна фрактура на челюстта и наранявания по лицето. Съдът намира, че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко отнасяне в нарушение на член 3 от Конвенцията. Той заключава:

„Предвид на сериозността на нараняванията […] Съдът смята, че правителството не е представило убедителни аргументи, които да служат като основание за обяснение или обосноваване на степента на употребената сила по време на ареста. Съответно, използваната сила е била прекомерна и необоснована предвид на обстоятелствата.”[172]

По делото Р. Л. и М.-Ж. Д. срещу Франция от 2004 г. жалбоподателите, собственици на ресторант, влизат в конфликт със свои съседи, които повикват полиция, раздразнени от шума, който те вдигат. Жалбоподателите влизат в устни пререкания с полицаите, които се опитват да ги арестуват. В резултат от употребената от полицаите сила при ареста и двамата жалбоподатели получават значителни наранявания. След прегледа трима лекари им препоръчват по няколко дни отпуск по болест. Съдът намира нарушение на член 3 заради това, че нараняванията, причинени на жалбоподателите, са твърде многобройни и твърде сериозни, за да съответстват на употреба на сила, която е необходима и пропорционална предвид на тяхното поведение.[173] По делото Ривас срещу Франция от 2004 г. жалбоподателят, непълнолетен към момента на инцидента, е повикан за разпит от полицейски служител. По време на разпита той е ударен с коляно в слабините, в резултат на което получава разкъсване на тестисите. Причините според полицейския служител са заплахите с юмрук, които той е получил от жалбоподателя и неговият опит за бягство. Съдът приема, че използваната сила е непропорционална и намира нарушение на член 3.[174] По делото Курназ и други срещу Турция от 2007 г. Съдът приема, че местната охрана и жандармерията, повикана да усмири бунт в затвора, в който е настанен жалбоподателя, са употребили непропорционална сила за тази цел. Поради това той намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ.[175]

Същият подход като при употребата на сила Съдът възприема и спрямо непропорционалната употреба на помощни средства. По делото Хенаф срещу Франция от 2003 г. той намира нечовешко отнасяне в случай на затворник, който е прикован към легло с белезници и верига в болница, където се намира с цел да му бъде направена операция. Това става няколко седмици преди освобождаването му от затвора. Освен това, в болницата той е охраняван допълнително от двама полицаи. В тази ситуация, според преценката на Съда:

„[C] оглед на неговата възраст, здравословно състояние, отсъствието на предишно поведение, даващо основание за опасения, че той представлява риск за сигурността, писмените инструкции на директора на затвора, препоръчващи нормален, а не усилен надзор и фактът, че той е приет в болница ден преди операцията [...] използването на помощни средства е било непропорционално за нуждите на сигурността, особено като се има предвид, че двама полицаи са били поставени специално за охрана на стаята на жалбоподателя”.[176]

През последните години ЕСПЧ осъди България за нарушения на член 3 от Конвенцията и по няколко дела, в които установи непропорционална употреба на сила от полицейски служители. По делото Кръстанов срещу България от 2004 г. Съдът намира нечовешко отнасяне в нарушение на член 3 от ЕКПЧ в случай на жесток побой над жалбоподателя, присъствал по случайност на място, на което се провежда полицейска операция.[177] По делото Рашид срещу България от 2007 г. Съдът намира нечовешко отнасяне в случай на употреба на сила срещу жалбоподателя, която не е била „абсолютно необходима” с оглед на неговото поведение по време на задържането му.[178] По делото Иван Василев срещу България от 2007 г. Съдът установява нарушение на член 3 от Конвенцията в случай на прекомерна употреба на сила срещу непълнолетния жалбоподател от полицаи при опит да го арестуват, след като погрешно го подозират във вандализъм. В резултат от насилието жалбоподателят е приет в болница, а три месеца по-късно единият му бъбрек е опериран.[179]

3.2.4. Медицински експерименти или медицинско нехайство в условията на лишаване от свобода

Второто изречение на член 7 от МПГПП гласи: „По-специално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити без неговото доброволно съгласие.” Тази разпоредба, която подчертава значението на един елемент от забраненото третиране, има исторически корени в медицинските експерименти над беззащитни жертви в нацистките концлагери по време на Втората световна война.[180] Формулировката е резултат от компромисен баланс между желанието за забрана на криминалните експерименти и допускането на легитимни научни и медицински практики.[181] Тя се отнася до експерименти, които по характера си представляват нечовешко или унизително отнасяне и не забранява принудителните диагностични и терапевтични мерки.[182] В юриспруденцията на международните органи обаче няма много дела, свързани с медицински експерименти в условията на лишаване от свобода. По делото Виана Акоста срещу Уругвай от 1984 г. КПЧ намира нечовешко отнасяне в нарушение на член 7 от МПГПП в случай, при който жалбоподателят е бил обект на насилствени медицински експерименти в продължение на три години, след като е задържан от уругвайските служби за сигурност заради опозиционна дейност. По указание на психиатър на него са му инжектирани успокоителни веднъж на две седмици. Когато той отказва, инжекциите са му слагани насила с помощта на група войници, които са го държали обездвижен. След това е настанен в единична изолация за период от 45 дни.[183]

Медицинското нехайство спрямо лишени от свобода, когато е породило третиране отвъд минималната степен на суровост, също съставлява нечовешко отнасяне. В подобни случаи ЕСПЧ намира кумулативно и унизително отнасяне. По делото Муизел срещу Франция от 2002 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на затворник, който не е лекуван по подходящ начин в затвора, след като е развил левкемия. Затворническата администрация също така не е взела подходящи мерки за неговото превеждане в подходящо лечебно заведение, след като медицински доклад констатира, че той има нужда от специализирана грижа.[184] По подобен начин, по делото Дибеку срещу Албания от 2007 г. ЕСПЧ определи като нечовешко и унизително третирането на затворник със сериозно психично разстройство, който е държан заедно със здрави затворници при условия, които не вземат предвид неговото специфично състояние.[185] По делото Пилчич срещу Хърватска от 2008 г. Съдът определя като нечовешко и унизително третиране отказът на операция на затворник, страдащ от сериозен бъбречен проблем поради рискове, свързани със сигурността. Според Съда то се състои в „изоставянето на жалбоподателя да страда от значителни периодични болки за дълъг период от време, без предвидима възможност за трайно облекчаване на неговото бъбречно заболяване”.[186]

В случай на държане на лишен от свобода със здравословни проблеми при тежки материални условия Съдът определя третирането като нечовешко и при липса на „позитивно намерение за унизяване или потъпкване”. Така, по делото Питалев срещу Русия от 2009 г. Съдът установява нечовешко отнасяне в случай на държане на болен от туберкулоза лишен от свобода в продължение на около пет месеца с прекъсвания в болнично пенитенциарно учреждение. Жалбоподателят е държан 23 часа в денонощието в килия с няколко други лишени от свобода при площ на един обитател от около 2 кв. м., която включва пропорционално площта, заемана от тоалетната и масата. Съдът отбелязва, че „положението на жалбоподателя е влошено от факта, че той е имал туберкулоза и поради това се е нуждаел от достатъчна циркулация на чист въздух”.[187] Това са крайни форми на неадекватна медицинска грижа, която е резултат от лоша организация и лошо материално осигуряване на медицинската помощ в местата за лишаване от свобода. В подобни ситуации, които не са толкова крайни, Съдът обикновено установява унизително отнасяне.[188]

Оценката на това, дали е налице медицинско нехайство е често твърде нюансирана, като по делото Макглинчи и други срещу Обединеното кралство от 2003 г. Жалбоподателите, членове на семейството на Джудит Макглинчи, се оплакват, че тя e подложена на нечовешко и унизително отнасяне по време на нейното настаняване в затвора след осъждане за кражба. Джудит е приета в затвора във влошено здраве и през първите пет дни загубва близо 10 килограма от теглото си в резултат от повръщане и невъзможност да приема храна и течности. Но поради повреда на теглилката лекарите не успяват да отбележат тази загуба. През първите пет дни тя е преглеждана често от лекари, но след това е забравена. В края на втората седмица след постъпването и́ в затвора тя колабира. Приета е в болница, където умира след още две седмици. Съдът намира нарушение на член 3, като отбелязва специално провала на затворническата администрация да обърне внимание на бързата загуба на тегло от Джудит. Той също така отбелязва нехайството на лекарите, които престават да следят състоянието и́ след първите пет дни и не предприемат ефективни мерки за лечение, като своевременно настаняване в болница или осигуряване по друг начин на приемане на лекарства и течности интравенозно.[189]

3.2.5. Унищожаване на собственост при полицейски или военни операции

Унищожаване на значителна собственост на граждани при полицейски или военни операции е нечовешко отнасяне. След разглеждането на третия периодичен доклад на Израел по КПИ през ноември 2001 г. Комитетът срещу изтезанията на ООН отбеляза, че политиката на Израел на разрушаване на домове в Окупираните територии в някои случаи представлява жестоко, нечовешко или унизително отнасяне в противоречие с член 16 от КПИ.[190] През май 2009 г. Комитетът за пореден път препоръча на Израел да спре разрушаването на домове, когато това противоречи на член 16 от Конвенцията.[191]

ЕСПЧ на свой ред определя като нечовешко отнасяне разрушаването на домове и друга собственост на граждани при полицейски или военни операции. Съдът е натрупал значителна практика в тази насока по дела, свързани с действията на турските сили за сигурност в борбата им с КРП. По делото Селчук и Аскер срещу Турция от 1998 г. Съдът установява нечовешко отнасяне в случай, при който жандармеристи запалват домовете и покъщнината на жалбоподателите заради подозрения, че са използвани от бойци на КРП. Подпалването става пред очите на обитателите, а жандармеристите не позволяват на други жители на селото да се включат в гасенето на пожара. Съдът отбелязва:

„Имайки предвид по-специално начина, по който са унищожени домовете на жалбоподателите […] и техните лични обстоятелства, става ясно, че те трябва да са изпитали достатъчно сериозни страдания, за да могат действията на силите за сигурност да бъдат категоризирани като нечовешко отнасяне по смисъла на член 3.”[192]

Решението по Селчук и Аскер установява важен прецедент в подхода на Съда да намира нарушение на член 3 в подобни случаи и значително разширява приложното поле на тази разпоредба. Преди него, по делата Акдивар и други срещу Турция от 1996 г. и Ментеш и други срещу Турция от 1997 г. при подобни факти той намира нарушение на член 8, но не и на член 3.[193]

Впоследствие ЕСПЧ започва да установява рутинно нечовешко отнасяне в случаи на унищожаване чрез палежи от турските сили за сигурност на домовете и покъщнината на заподозрени за сътрудничество с КРП. Умисълът и непосредственият мотив на силите за сигурност не е от решаващо значение за Съда и той намира нечовешко отнасяне и в случаи, в които не може да ги установи ясно.[194] В някои случаи жалбоподателите стават жертви на широкомащабни полицейски операции и палeжите на техните домове са част от мерки, довели до унищожаването и евакуирането на цели населени места.[195] В други случаи жалбоподателите се превръщат в прицел на индивидуални мерки, целящи тяхното собствено репресиране или това на техни роднини.[196] В повечето случаи жалбоподателите стават свидетели на палежите и това им причинява силни душевни страдания.[197] Но за Съда личното присъствие не е необходимо условие за установяване на нечовешко отнасяне. Той намира нарушение на член 3 и в случаи, в които жалбоподателят не е засвидетелствувал непосредствено запалването на неговия дом и покъщнина.[198]

3.2.6. Страдания на близките на жертви на сериозни нарушения на човешките права

Близките на жертви на сериозни нарушения на човешките права в много случаи сами стават жертви на нечовешко отнасяне в резултат от действията или бездействията на властите, свързани с прикриване на тези нарушения, включително липса на разследване, неуведомяване, прикриване на места на екзекуции, непредаване на трупове и др. Международните органи, разглеждащи индивидуални жалби, са натрупали значителна практика за оценяване на подобни ситуации от гледна точка на забраната за жестоко, нечовешко и унизително отнасяне. Пионер в това отношение е Комитетът по правата на човека на ООН. По делото Кинтерос Алмейда срещу Уругвай от 1981 г. КПЧ установява нарушение на член 7 от МПГПП в случай на похищение от органите на сигурността на млада жена на територията на посолството на Венецуела в Монтевидео. Впоследствие тя изчезва безследно. Майката на изчезналата, която е жалбоподателка по делото, прави многобройни неуспешни опити да получи официална информация за съдбата и местонахождението на своята дъщеря. Оценявайки нейните действия и страдания, КПЧ отбелязва:

„Комитетът разбира терзанията и стреса, причинен на майката от изчезването на нейната дъщеря и от продължаващата несигурност относно нейната съдба и местонахождение. Авторката има право да знае какво е станало с нейната дъщеря. В това отношение тя също е жертва на нарушенията на Пакта, от които страда и нейната дъщеря, по-специално на член 7.”[199]

В по-късната си юриспруденция КПЧ намира нарушения на член 7 при подобни обстоятелства по редица други дела. По делото Шедко срещу Беларус от 2003 г. КПЧ установява нарушение на член 7 заради неуведомяване на жалбоподателката, майка на осъден на смърт и екзекутиран, за екзекуцията на техния син и за мястото, на което той е погребан.[200] По същата причина КПЧ установява нарушение на член 7 и по делото Базаров срещу Узбекистан от 2006 г., образувано по жалба на двамата родители на осъден на смърт и екзекутиран, както и по делото Шукурова срещу Таджикистан от 2006 г., образувано от съпругата на осъден на смърт, който е екзекутиран заедно със своя брат, също осъден на смърт.[201] По делото Санкара и други срещу Буркина Фасо от 2006 г., образувано от вдовицата и синовете на убития при преврат бивш президент на тази страна Томас Санкара КПЧ също установява нарушение на член 7. В този случай основанието е отказът на властите да разследват обстоятелствата около смъртта на Томас Санкара, липсата на официално признаване на мястото, на което той е погребан и отказът да поправят смъртния акт.[202] Нарушение на член 7 КПЧ намира и по делото Шарма срещу Непал от 2008 г. То е образувано от вдовицата на безследно изчезнал, а основанията на КПЧ да намери нарушение са липсата на разследване и неуведомяване на жалбоподателката за съдбата на нейния съпруг.[203]

В юриспруденцията на ЕСПЧ водещо по отношение на ефектите от сериозни нарушения на човешките права върху близки на потърпевшия е делото Курт срещу Турция от 1998 г. Жалбоподателката, която живее в Югоизточна Турция, е майка на млад мъж, за който има основания да се твърди, че е отвлечен от турските сили за сигурност по време на антитерористична операция. За последен път жалбоподателката вижда своя син обграден от представители на силите за сигурност в родното си село. По-късно той изчезва безследно. Майката се обръща многократно към прокуратурата и други институции в Турция в опитите си да узнае нещо повече за неговото местонахождение и съдба. Всички тези опити са напразни. Съдът, вземайки предвид, че жалбоподателката е майка на отвлечения, че тя е свидетелка на неговото задържане и че властите са бездействали в отговор на нейните жалби, намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ.[204]

В юриспруденцията си след Курт ЕСПЧ продължава да установява нарушения на член 3 в случаи на терзания и стрес, причинени от безразличие и бездействие на националните власти при разследване на сериозни нарушения. Но, от друга страна, той дава ясно да се разбере, че Курт не установява общ принцип и че Съдът е готов да преценява дали има или не нарушение по член 3 в това отношение в зависимост от конкретните факти по делото. Така, една година по-късно, по делото Чакъчъ срещу Турция от 1999 г. при фактическа ситуация, подобна на тази по Курт, когато братът на жалбоподателя изчезва безследно след като е арестуван от турските сили за сигурност в хода на антитерористична операция, Съдът приема, че в случая няма нарушение на член 3. Съдът установява набор от критерии, на които близкият трябва да отговаря, за да бъде жертва на нарушение по член 3:

„Дали членът на семейството е такава жертва, ще зависи от съществуването на специални фактори, което придава на страданието на жалбоподателя измерение и характер, различен от емоционалното страдание, което е неизбежно при роднините на жертвите на сериозни нарушения на човешките права. Относимите елементи ще включват близостта на семейната връзка (в този контекст ще бъде придавана тежест на връзката деца-родители), особените обстоятелства на връзката, степента, в която членът на семейството е станал свидетел на въпросните събития, включването на члена на семейството в опитите да получи информация за изчезналия и начинът, по който властите откликват на тези искания. Съдът също така би подчертал, че същността на такова нарушение не се състои във факта на „изчезване” на члена на семейството, но по-скоро засяга реакциите и нагласите на властите към ситуацията, когато тя е представена на тяхното внимание. Особено по отношение на последното, роднината може директно да претендира, че е жертва на действията на властите.”[205]

По даденото дело Съдът отбелязва, че жалбоподателят е брат на изчезналото лице, че той не е присъствал по време на изчезването и че не е бил основното действащо лице, което се е обръщало с жалби към властите от името на семейството.[206] Впоследствие Съдът утвърждава този стандарт по редица дела, по които намира или отказва да намери нарушение на член 3 заради ефектите върху близките на жертви на сериозни нарушения на човешките права.[207]

Междуамериканският съд по правата на човека (МАСПЧ) също разглежда много дела, по които установява нечовешко отнасяне заради страданията на близки на жертви на сериозни нарушения на човешки права (принудителни изчезвания и извънсъдебни убийства). Както и ЕСПЧ, МАСПЧ е склонен да идентифицира като жертви на такива нарушения близки роднини в ситуации на бездействия при разследвания и отказ от информация от страна на властите.[208] По делото Село Мойуана срещу Суринам от 2005 г. МАСПЧ отива дори по-далеч и установява нарушение на член 5 от Американската конвенция за правата на човека по отношение на всички жители на селото, които са част от коренната общност на маруните (потомци на избягали роби), станали обект на нападение по време на акция на военните на 29 ноември 1986 г. Акцията е в отговор на дейността на въоръжената опозиция срещу военната хунта, взела властта в страната след преврат през 1980 г. В резултат от тази акция са убити 39 жители на селото, унищожени са много къщи и друга собственост, а останалите живи жители са принудени да напуснат завинаги селото. МАСПЧ установява нарушение на член 5 поради това, че разследването на касапницата на 29 ноември 1986 г. не е ефективно; поради това, че жителите на селото не успяват да погребат своите близки по начин, които изискват ритуалите на общността и поради прекъсване на връзката между общността и нейните традиционно обитавани земи, които за нея са от „жизнена духовна, културна и материална важност”.[209]

3.2.7. Екстрадиране/експулсиране

Международното право дава на държавите пълно усмотрение да приемат или не на своя територия чужденци. То също така им предоставя значително усмотрение да ги експулсират, когато тяхното пребиваване е незаконно. Държавите имат и възможност да екстрадират чужденци, а в някои случаи и свои граждани, когато те се издирват за целите на наказателното преследване в чужди страни. Тези възможности обаче са ограничени в случаите, когато експулсираните или екстрадираните са заплашени от риск да бъдат подложени на изтезание или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Член 3 на КПИ постановява:

„1. Никоя държава - страна по конвенцията, не може да експулсира, връща ("refouler") или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания. 2. За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека.”

В своя Общ коментар № 1 КСИ изрично ограничава действието на забраната до опасност от изтезание по смисъла на член 1 от Конвенцията.[210] Според Комитета не следва да се изисква рискът да бъде „много вероятен”. Но той трябва да бъде „личен и реален”.[211] Най-голямата част от индивидуалните жалби, които КСИ разглежда, са свързани тъкмо с тази забрана. По делото А. Р. срещу Холандия от 2003 г. КСИ отново подчертава, че рискът от изтезание в случай на експулсиране следва да бъде „предвидим, реален и личен”. Поради това, че жалбоподателят не успява да докаже такъв риск, КСИ намира, че неговото експулсиране не би било нарушение на член 3.[212] От друга страна, отсъствието на системно повтарящи се нарушения според КСИ не означава, че за индивидуалния жалбоподател не би могло да има риск.[213] По делото Агиза срещу Швеция от 2005 г. КСИ постановява, че

„[…] изискването за ефективно вътрешноправно средство, което произтича от член 3, предполага в този контекст възможност за ефективен, независим и безпристрастен преглед на решението за експулсиране или изпращане обратно, след като то е взето, когато има правдоподобно твърдение за възникване на проблем от гледна точка на член 3”.[214]

През последните години КСИ изрази нееднократно загриженост по повод използването на „дипломатически уверения” от страните, към които експулсирания/екстрадирания се насочва. Комитетът поставя особено остро този въпрос в заключителните си наблюдения по повод разглеждането на доклада на САЩ от 2006 г. Там той препоръчва използването на дипломатически уверения само „по отношение на държави, които не нарушават системно разпоредбите на Конвенцията и то само след цялостно изследване на основателността по всеки индивидуален случай”.[215]

ЕСПЧ на свой ред разпростира забраната за експулсиране или екстрадиране и за случаите на нечовешко и унизително отнасяне или наказание. Водещото решение на Съда в това отношение е Сьоринг срещу Обединеното кралство от 1989 г. Жалбоподателят е германски гражданин, срещу когото е образувано наказателно производство по обвинение в двойно убийство на родителите на своята приятелка в щата Вирджиния, САЩ. Той е поискан за екстрадиция от САЩ, където по законодателството на щата Вирджиния има голяма вероятност да бъде осъден на смърт. ЕСПЧ намира нарушение на член 3 от Конвенцията заради това, което той определя като нечовешко и унизително третиране в „коридора на смъртта”, тоест, при условията на лишаване от свобода по време на изчерпване на всички средства на вътрешното право в САЩ до екзекуцията на осъдения. Тази процедура по времето на разглеждането на делото продължава шест-осем години. Съдът обръща внимание на този дълъг период, на терзанията, на които всеки осъден на смърт е подложен неизбежно в очакване на екзекуцията, на възрастта му по време на извършване на престъплението (18 години), както и на душевното му състояние (наличие на сериозно душевно разстройство). В такава ситуация, според Съда, съществува реална опасност екстрадирането да съставлява третиране в нарушение на член 3.[216]

Освен че е първото дело, по което ЕСПЧ поглежда на екстрадирането през призмата на член 3, делото Сьоринг е важно и с това, че в него Съдът очертава факторите, които по принцип могат да въведат преценката на смъртното наказание в приложното поле на член 3. Това са:[217]

Начинът, по който наказанието се налага или изпълнява; Личните обстоятелства на лицето, което се подлага на такова наказание; Непропорционалността на наказанието на тежестта на извършеното престъпление; Условията на лишаване от свобода по време на очакването на екзекуцията.

В по-късната си юриспруденция Съдът разширява приложимостта на тези критерии и към случаи на лица, които се екстрадират или експулсират и които могат да бъдат обект на други наказания или третиране. Така, по делото Джабари срещу Турция от 2000 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на експлулсиране на млада жена от Турция в Иран, която може да бъде подложена на убийство с камъни в родната си страна Иран заради прелюбодеяние.[218] В този случай начинът на налагане на наказанието и неговата непропорционалност са факторите, които въвеждат този случай в приложното поле на член 3.

В редица случаи, прилагайки критериите по Сьоринг, Съдът отказва да намери нарушение на член 3 по причини, които са свързани с оценка на доказателствата от страната, в която жалбоподателят се екстрадира или експулсира. Така, по делото Крус Варас и други срещу Швеция от 1991 г. Съдът не намира нарушение на член 3 в случай на експулсиране на чилийски гражданин, на който е отказан бежански статут. Той преценява, че рискът от малтретиране в Чили, на който единият от жалбоподателите се позовава, не е доказан. По това дело Съдът обръща особено внимание на факта, че шведските власти имат богат опит в оценката на молби за убежище на чилийци поради големия брой на кандидатите от Чили, които пристигат в Швеция след 1973 г.[219]

ЕСПЧ нееднократно отбелязва, че за да е налице нарушение на член 3 рискът от малтретиране в страната, в която лицето се екстрадира или експулсира трябва да е реален, а не просто възможен. По делото Вилвараджа и други срещу Обединеното кралство от 1991 Съдът не намира нарушение на член 3 в случай на експулсиране на тамили в Шри Ланка, въпреки проблемите, с които тази общност се сблъсква там и принципната възможност за малтретиране на тамили в условията на задържане, поради това, че жалбоподателите не успяват да докажат, че лично те ще бъдат обект на малтретиране.[220] Оценката на реалния риск следва да се прави въз основа не само на фактите, които са известни, но също така и на онези, които трябва да бъдат известни на страните към момента на преценката.[221] Но, както Съдът отбелязва по Вилвараджа,

„[…][С]ъдът не е ограничен във възможността си да преценява информация, която е станала известна и след експулсирането. Това може да е от значение за потвърждаване или опровергаване на оценката, направена от държавата-членка на обосноваността или не на страховете на жалбоподателя.”[222]

ЕСПЧ не е склонен да придава голямо значение на дипломатическите или други уверения на страните, в които лицата се екстрадират или експулсират, че те там няма да бъдат малтретирани. По делото Чахал срещу Обединеното кралство от 1996 г., касаещо експулсиране на сикхски сепаратист в Индия, Съдът определя, че експулсиращата страна е длъжна да прецени дали е налице реален риск за малтретиране на лицето, независимо от уверенията в обратното на страната, в която то се експулсира.[223] По подобен начин, по делото Саади срещу Италия от 2008 г. Съдът отказва да приеме, че уверението на правителството на Тунис, където жалбоподателят се експулсира, е достатъчно, за да се отхвърли риска от малтретиране в страна, в която „достоверни източници съобщават за практики, до които се прибягва или които се толерират и които са в грубо нарушение на принципите на Конвенцията”.[224]