Защитата от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (стр. 5 )

3.3. Унизително отнасяне

3.3.1. Материални условия в местата за лишаване от свобода

Лошите материални условия, при които хората се задържат или изтърпяват наказание лишаване от свобода, са типични основания за установяване на унизително отнасяне в нарушение на забраната за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. ЕСПЧ изтъква:

„[…][Д]ържавата трябва да гарантира, че лицето се задържа в условия, които предполагат уважение към неговото човешко достойнство, че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на страдания или изпитания, които надхвърлят по интензивност неизбежното равнище на страдание, присъщо на задържането и че, предвид практическите изисквания на задържането, неговото здраве и благополучие са гарантирани по подходящ начин чрез осигуряването на съответна медицинска грижа.”[225]

Този принцип е приложим към всякакви форми на лишаване от свобода и места за това, както в рамките на наказателните производства, така и в други случаи – за принудително лечение, за експулсиране/ екстрадиране на чужденци, за лишаване от свобода на деца с цел възпитателен надзор и др. При това създаването на условия за лишаване от свобода, които не накърняват човешкото достойнство, не следва да се обвързва с наличните материални ресурси на държавата. Най-категорично в тази насока се произнася КПЧ в своя Общ коментар № 21 по член 10 от МПГПП:

„Третирането на всички хора, лишени от свобода, хуманно и с уважение към тяхното достойнство е основно и всеобщо приложимо правило. Следователно, прилагането на това правило, като минимум, не може да зависи от материалните ресурси, с които държавата разполага.”[226]

По подобен начин и Междуамериканският съд по правата на човека постановява, че „държавите не могат да се позовават на икономически затруднения, за да оправдават условия на лишаване от свобода, които не зачитат вътрешноприсъщото достойнство на човешките същества”.[227]

Подходът на международните органи към правната квалификация на лошите материални условия в местата за лишаване от свобода е противоречив и динамичен. В ранната им юриспруденция тези условия се квалифицират по-често като „нечовешки”, „жестоки и нечовешки” или „нечовешки и унизителни”, дори когато те не са свързани с каквото и да е физическо малтретиране на задържани. Така, през 2001 г., в заключенията след самостоятелното проучване на Перу по член 20 от КПИ Комитетът срещу изтезанията на ООН установява, че условията в два от затворите на тази страна, в Чалапалка и Янамайо, съставляват „жестоко и нечовешко отнасяне и наказание”. Причината за това според КСИ са лошите материални условия – разположението им на повече от 4 500 метра над морското равнище, липсата на електричество и питейна вода, ниските атмосферни температури, достигащи минус 20 градуса, и липсата на отопление.[228] Подобен е и подходът на ЕСПЧ, който в ранната си юриспруденция говори за „нечовешки условия” в местата за лишаване от свобода, акцентирайки повече на страданията на затворниците. През последните години обаче Съдът започва да квалифицира лошите материални условия като унизително отнасяне, акцентирайки върху свързаните с тях унижения.[229] Този подход ЕСПЧ възпроизвежда и по българските дела, свързани с нарушения на член 3 от ЕКПЧ. В решенията срещу България до средата на 2006 г. срещаме по-често квалификации като „нечовешки и унизителни”, а след това – само като „унизителни” (когато установените нарушения на член 3 изобщо се квалифицират конкретно). Но има и сравнително късни решения, в които Съдът квалифицира нарушението на член 3 заради материалните условия на задържане, само като „нечовешко отнасяне”.[230] Във всички случаи наличието на цел да се причинят страдания и/или унижения чрез поставяне в лоши материални условия е от второстепенно значение в практиката. Съдът нееднократно намира нарушение на член 3, след като приема, включително по много дела срещу България, че властите не са имали подобна цел.[231]

КПЧ проявява склонност да разглежда лошите условия в местата за лишаване от свобода по-скоро по член 10 от МПГПП, отколкото по член 7.[232] Така, по делото Грифин срещу Испания от 1995 г., по което жалбоподателят се оплаква от изключително лоши материални условия в затвора в Мелила, твърдейки нарушение на член 7, КПЧ подчертава, че „фактите, както са описани от автора, попадат по-скоро в обхвата на член 10”.[233] В по-късната си юриспруденция КПЧ утвърждава този подход по редица дела.[234]

ЕСПЧ, който и в случая с унизителното отнасяне е по-склонен от другите международни органи да квалифицира конкретно нарушенията на член 3 от ЕКПЧ, прилага комплексен подход към оценката на материалните условия. Този подход включва, от една страна, оценка на обективните условия, а, от друга – на техните субективни ефекти върху лишените от свобода. От обективна страна Съдът взема предвид размера на помещението, в което задържаният е настанен, и средната площ, с която разполага; броя на другите обитатели на помещението; общата продължителност на задържането; престоя в помещението за задържане; начина на удовлетворяване на естествените нужди; хигиената; отоплението и климатичните условия; възможността за прекарване на част от времето на открито; възможността за свиждания с близки, както и други контакти с външния свят; достъпа до естествена светлина, вентилацията и шума в помещението за задържане; храната. От субективна страна Съдът обръща внимание на физическите и психически ефекти върху задържания, пола, възрастта и здравословното му/и́ състояние.[235] Важен критерий за Съда е законността на задържането. Незаконността му е самостоятелен фактор, допринасящ за установяване на нарушение на член 3, върху който останалите елементи на материалната среда на лишаването от свобода се надграждат.[236] Прилагането на този комплексен подход в юриспруденцията на Съда не следва буквално международните стандарти за третиране на лишените от свобода, както и приложимите норми на националното право.[237]

ЕСПЧ придава различна тежест на отделните критерии в зависимост от конкретните обстоятелства по делото, като по-интензивното действие на едни фактори може да компенсира по-слабото действие на други. Така по делото Кочетков срещу Естония от 2009 г. Съдът намира нарушение на член 3 при един относително кратък престой от 12 дни в следствен арест поради суровите материални условия на задържане в него.[238] И, обратно, по делото Валашинас срещу Литва от 2001 г. той не намира нарушение на член 3, въпреки ограниченото пространство за спане на жалбоподателя, поради относително голямата свобода на движение извън килията през деня.[239]

Един от най-често използваните стандарти за материални условия, които ЕСПЧ използва когато намира нарушение на член 3 заради лоши материални условия, е този по делото Пиърс срещу Гърция от 2001 г. По това дело Съдът намира нарушение на член 3 заради третиране, което той изрично определя като унизително[240] поради следните условия, в които жалбоподателят – лишен от свобода в затвора в Коридалос, е прекарал два месеца в края на лятото и началото на есента: Килията, която е обитавал затворникът, е била 4,5 на 2,5 метра. В нея той е бил настанен с още един затворник. Имало е само един прозорец на покрива, който не се отварял и който бил мръсен до степен почти да не позволява проникването на никаква светлина. В допълнение към това, на едната от двете врати на килията е имало малък отвор. Осветлението на килията се осигурявало от една електрическа крушка, светлината от която не е позволявала да се чете. В килията имало тоалетна от “азиатски тип”, без преграда или завеса, която да отделя тоалетната от останалата част на килията. В килията нямало умивалник, а в цялото крило имало само един душ, който обслужвал девет килии с по 2-3 души във всяка. През лятото в килията ставало много горещо, което правело положението трудно поносимо поради лошата вентилация. Затворникът е трябвало да прекарва част от вечерта и цялата нощ в килията. През останалото време той е имал възможност да излиза в малък общ двор.

Установявайки нарушение на член 3 по това дело, ЕСПЧ акцентира върху четири елемента на материалните условия: факта, че жалбоподателят е трябвало да прекара значителна част от времето си в килията, горещото време, липсата на достатъчно вентилация в килията и необходимостта да използва тоалетната в присъствието на своя съкилийник през част от денонощието.[241] Прилагайки тази система от критерии по други дела, Съдът акцентира върху различни елементи от материалните условия. По делото Дугоз срещу Гърция от 2001 г. той намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 в ситуацията на човек, задържан за експулсиране в продължение на една година и пет месеца в център за задържане на мигранти и в полицейско управление. Съдът подчертава пренаселеността (пребиваването с още 100 души продължителен период от време в стая, предназначена за 20 души), липсата на дюшек и постелки, както и дългия период на задържане в такива условия.[242] Продължителното задържане, пренаселеността в килиите, в които задържаните са прекарвали основната част от времето си, липсата на индивидуално легло и необходимостта да се спи на смени, са факторите, които водят Съда до това да намери унизително отнасяне в нарушение на член 3 по редица дела на затворници срещу Русия.[243] В други случаи, когато пренаселеността не е толкова голяма, че да предизвика сама по себе си проблем от гледна точка на член 3, Съдът, намирайки нарушение, се фокусира върху други аспекти на материалните условия: невъзможността за усамотяване при ползването на тоалетна (и особено когато вместо тоалетна трябва да се ползва кофа в килията), вентилацията, достъпа до естествена светлина, отоплението и общата хигиена.[244] По делото Островар срещу Молдова от 2005 г. той взема под внимание също така продължителното излагане на цигарен дим в килията и недостатъчната храна.[245] По делото Раид и Идиаб срещу Белгия от 2008 г. Съдът установява нарушение на член 3 в случай на задържане на жалбоподателите за 11 дни в транзитната зона на летището в Брюксел с цел експулсиране. Според Съда такова продължително задържане в транзитната зона предизвиква у жалбоподателите чувство на самота. В зоната няма възможност за пребиваване на открито или за физически упражнения, няма обслужване с храна, нито радио или телевизия, за да се осигури някакъв контакт с външния свят.[246]

Съдът обаче не отстоява относително високия стандарт по делото Пиърс последователно в последващата си юриспруденция. По редица дела той решава, че няма нарушение на член 3 в случаи, в които материалните условия на лишените от свобода са значително по-лоши и в които е налице драстично несъответствие на тези условия с установени международни стандарти за третиране на лишени от свобода, включително такива на Съвета на Европа.[247]

Условията на конвоиране на задържани са специфичен аспект на материалните условия, на който ЕСПЧ обръща особено внимание. То е предизвикано от две причини:

Тежките материални условия на конвоирането сами по себе си – в това число пренаселеност на превозните средства, излагане на лоши климатични условия, прилагане на помощни средства, липса на храна и вода и пр., дори когато конвоираните са подложени на тях за относително кратко време; Необходимостта от запазване на физическите и психически сили на конвоираните, особено когато те се транспортират за процесуални действия, които са от изключително значение за тяхната по-нататъшна съдба, като изслушването им от съд за преценка на тяхната мярка за неотклонение или за гледане на тяхното дело по същество.

По делото Худойоров срещу Русия от 2005 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на конвоиране на жалбоподателя от следствения изолатор до съда за различни процесуални действия. В продължение на четири години жалбоподателят е транспортиран от следствения изолатор до съда 205 пъти. Транспортирането се е извършвало при следните условия: В деня за конвой жалбоподателят е ставал от сън в 4-5 часа сутринта. Към 8 часа е преместван в „сборна килия”. В тази килия, която е с размери 9-10 кв. м., се намират 10-20 затворници. Около 9:00-9:30 часа затворниците се качват в конвойния автомобил. Той е предназначен за 10 затворника, но в него се транспортират 15-20, а в един случай – 27 затворника. Транспортирането до съда отнема един час. Връщането от съда се осъществява при същите условия. В деня на конвоя жалбоподателят е пропускал храната и разходката на открито, а в някои случаи и банята. Освен суровите материални условия на транспортиране, които предизвикват загриженост сами по себе си, Съдът отбелязва, че „жалбоподателят продължил да бъде обект на такова третиране по време на съдебното дело или по време на разглеждането на продължаването на неговото задържане под стража, тоест когато той е имал нужда от концентрация и психическа свежест”.[248] След Худойоров Съдът намира нарушения на член 3 по няколко дела на жалбоподатели от Русия, които са транспортирани при аналогични условия. В някои случаи той определя третирането като „нечовешко”, а в други – като „нечовешко и унизително”.[249]

При оценката си на материалните условия в местата за лишаване от свобода ЕСПЧ често използва наблюденията и стандартите на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията (КтПИ).[250] Съдът използва доклади и други материали на КтПИ, в които се описват материалните условия на жалбоподателите при непосредствени наблюдения на делегации на КтПИ;[251] наблюдения на КтПИ от съответното място за лишаване от свобода, без непосредствено да са наблюдавани материалните условия на жалбоподателя;[252] наблюдения на материалните условия на системата като цяло или на някои подсистеми, които могат да насочат към заключения за материалните условия на жалбоподателя в процесния период.[253] Съдът се позовава не само на стандартите на КтПИ за общи материални условия, но и на някои специфични стандарти, като например тези за конвоиране.[254]

КтПИ обаче използва различни стандарти за различните места за лишаване от свобода и Съдът не винаги взема това под внимание. Типичен случай в това отношение е делото Калашников срещу Русия, по което Съдът „възприема” стандарта на КтПИ за приемлива площ на един задържан, за да го използва при оценката на материалните условия на жалбоподателя. Той, според Съда, е 7 кв. м. На тази база Съдът постановява, че процесната килия, която е за осем души, следва да бъде 56 кв. м. (а тя, според различаващите се оценки на жалбоподателя и на правителството, е между 17 и 20,8 кв. м.).[255] В действителност, в своя Втори периодичен доклад, на който Съдът се позовава, КтПИ установява този стандарт за килия за единично настаняване по време на полицейско задържане, което надхвърля няколко часа.[256] Съдът погрешно възприема този стандарт като стандарт за килия в следствен изолатор, в която се настаняват няколко души за дълъг период от време. В по-късната си юриспруденция при оценката на материалните условия при най-типичните за Източна Европа форми на дългосрочно настаняване на лишени от свобода по някои дела ЕСПЧ използва като база относително ниския стандарт на КтПИ от 4 кв. м. площ на човек.[257]

3.3.2. Неадекватна медицинска и психиатрична грижа в местата за лишаване от свобода

В юриспруденцията си ЕСПЧ прави, макар и не строга, разлика между, от една страна, медицинското умишлено нехайство при медицински мерки (действие или бездействие) и, от друга страна, неадекватната медицинска грижа в местата за лишаване от свобода, която често не е свързана с какъвто и да било умисъл. Независимо от липсата на умисъл, неадекватната медицинска грижа води до страдания и унижения на лишените от свобода, които в някои случаи са много тежки и продължителни. В последната категория случаи Съдът е склонен да квалифицира нарушението на член 3, когато намери такова, по-скоро като унизително, отколкото като нечовешко отнасяне.[258] Типичен пример в това отношение е решението по делото Хуматов срещу Азербайджан от 2007 г. Жалбоподателят, видна политическа фигура в тази страна, е осъден през 1996 г. първоначално на смърт, а след това на доживотен затвор за държавна измяна и използване на въоръжените сили срещу държавата. В затвора той се разболява от туберкулоза. Първоначално е лекуван в затвора, а впоследствие е хоспитализиран. От януари 2001 г. е преместен в затвора в Гобустан, където продължава да се оплаква от болки в гърдите, затруднения при дишане, главоболие и кашлица. Преглеждан е многократно и са му предписвани различни лечения. През март 2004 г. Азербайджанският комитет на Хелзинкската гражданска асамблея организира медицински преглед и подготвя доклад, в който лечението му в периода г. е преценено като неадекватно. Съдът на свой ред преценява, че то наистина е било такова поради няколко причини: жалбоподателят е лекуван само след негови изрични оплаквания и то със значителни забавяния; не е имало цялостна стратегия за лечение на заболяването му; не е било възможно да се осъществят някои от предписаните лечения; не е било възможно да се следва подходяща диета; жалбоподателят е трябвало да разчита на близките си за доставка на медикаменти; режимът на затвора в Гобустан, и по-специално затварянето изцяло на крилото, в което е бил настанен жалбоподателят, между 19:00 часа вечерта и 11:00 часа на следващата сутрин, не е давал възможност за достъп до каквато и да е медицинска помощ при спешни случаи. По това дело Съдът прави опит да отграничи обхвата на нечовешкото от унизителното отнасяне в подобна ситуация. Според Съда фактът, че след 15 април 2002 г. туберкулозата на жалбоподателя не се е обостряла и той не е изпитвал продължителни остри болки поради липса на медицинска помощ във връзка с други заболявания, изключва квалификацията на случая като нечовешко отнасяне. Според Съда по делото няма доказателства за „определено намерение за унизяване или потъпкване на жалбоподателя”.[259] Но той преценява, че отнасянето е било унизително в нарушение на член 3 поради това, че липсата на адекватно лечение в затвора в Гобустан е предизвикало у него значителни душевни страдания, които са принизили човешкото му достойнство.[260]

Подобен е подходът на ЕСПЧ и по няколко други дела за неадекватно медицинско лечение в местата за лишаване от свобода. По делото Петреа срещу Румъния от 2008 г. Съдът прави оценка на третирането на психично болен затворник, осъден на ефективно лишаване от свобода. Същевременно той е задължен да премине курс на лечение, свързан с психичното му заболяване. След осъждането той е настанен в затвора в Яш. Там е лекуван за различни заболявания, включително тромбофлебит, венозни проблеми и психично разстройство. В продължение на една година, от октомври 2001 г. до октомври 2002 г., той е преглеждан 27 пъти от лекар. Заедно с това в същия период той е наказван неколкократно, включително веднъж с наказателна килия за период от 10 дни. За четири месеца той е поставен на строг режим заради постоянно нарушаване на вътрешните правила на затвора. В края на октомври 2002 г. той е настанен в крило за особено опасни затворници, където лечението му е било повърхностно и осъществявано само от лекаря на затвора. Заедно с неадекватност на медицинските грижи Съдът установява и значителна пренаселеност на затвора като цяло, както и на килиите, в които жалбоподателят е настанен. Съдът отново отбелязва, че няма данни за определено намерение за унизяване или потъпкване на жалбоподателя от страна на държавата.[261] Въпреки това, той установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 заради неадекватната медицинска грижа в съчетание с пренаселеността.[262] По делото Грори срещу Албания от 2009 г. ЕСПЧ също намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на неадекватна медицинска грижа спрямо затворник с множествена склероза, която е установена три години след неговото задържане в затвора. В този случай Съдът отбелязва как по отношение на жалбоподателя

„[…] отсъствието на своевременна медицинска помощ, в допълнение към отказа на властите да му предложат адекватно лечение, предписано от цивилните лекари, поражда такова силно чувство на несигурност, което, съчетано с неговото физическо страдание, е равнозначно на унизително отнасяне по смисъла на член 3”.[263]

Съдът подчертава, че член 3 не включва „общо задължение за освобождаване на задържания по здравословни причини или за настаняване в гражданска болница с цел да може да получи някакво специфично лечение”.[264] Но той изисква от страните да осигурят, че „неговото здраве и благополучие са защитени по адекватен начин чрез, между другото, осигуряване на подходяща медицинска помощ”.[265] Това изискване не изключва задължението за преценка в определени случаи на това, дали продължаване на престоя в затвора е съвместимо с изпълнение на задължението на държавата да защитава здравето на лишените от свобода. По делото Мелник срещу Украйна от 2006 г. Съдът определя три елемента, които следва да бъдат взети предвид при преценката на съвместимостта на лишаването от свобода със защитата на здравето на жалбоподателя: (a) заболяването на затворника, (б) адекватността на медицинската помощ, която се предлага в затвора и (в) допустимостта на мярката лишаване от свобода с оглед на здравословното състояние на жалбоподателя.[266] По няколко дела Съдът определя, че, предвид заболяването на затворниците и специфичните условия на лишаване от свобода, техният престой в затвора е несъвместим с ангажиментите на страната по член 3 от ЕКПЧ.[267]

3.3.3. Посегателства срещу интимната сфера

Посегателствата срещу интимната сфера са типична област, в която за ЕСПЧ се поражда реален риск от унизително отнасяне. Те могат да възникнат в различни ситуации, като най-често в юриспруденцията на Съда са свързани с голи обиски на лишени от свобода. Такива обиски Европейската комисия по правата на човека допуска още в най-ранната си юриспруденция. По делото Макфийли и други срещу Обединеното кралство от 1980 г. Комисията установява, че макар лишените от свобода да смятат тези обиски за унизителни, ако те се извършват по подходящ начин, насочен към намаляване на тяхното преживяване за унижение, предвид необходимостта от поддържане на ред и сигурност в затвора, те са допустими и не представляват нарушение на член 3.[268] Когато обаче те включват действия, извършени с умисъл за причиняване на унижение или с грубо пренебрежение към техния унизителен ефект, голите обиски представляват унизително отнасяне в нарушение на член 3. Едно от ключовите решения в това отношение е Валашинас срещу Литва от 2001 г. По време на свиждане жалбоподателят, който е затворник, получава колет. След като свиждането приключва, той е подложен на гол обиск в присъствие на жена – администраторка. Освен това сътрудникът, който осъществява обиска, пипа половия му орган, включително тестисите, с голи ръце без ръкавици. След това, без да си измие ръцете, пипа храната от колета. Съдът намира, че това е унизително третиране в нарушение на член 3:

„Задължаването на жалбоподателя да се съблече гол в присъствие на жена и след това опипването на неговите полови органи и храна с голи ръце показват явна липса на уважение към жалбоподателя и в резултат подронват неговото човешко достойнство.”[269]

По подобен начин, по делото Иванчук срещу Полша от 2001 г. Съдът установява унизително отнасяне в случай на опит за гол обиск на затворник като условие да му бъде позволено да участва в парламентарни избори. След като отказва да се подложи на такъв обиск, на него не му е позволено да гласува. В този случай сътрудниците на затворническата администрация също така отправят към жалбоподателя унизителни подмятания за неговото тяло.[270] Голите обиски могат да бъдат унизителни не само поради условията и начина на извършването им, но и поради тяхното продължително използване. По делата Ван дер Вен срещу Холандия от 2003 г. и Лорсе и други срещу Холандия от 2003 г. ЕСПЧ установява нарушение на член 3 в случаи на продължително рутинно прилагане на голи обиски в съчетание с прекомерна изолация на затворници в затвор с усилено строг режим.[271] По делото Маленко срещу Украйна от 2009 г. Съдът намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който е подлаган на гол обиск, когато е извеждан на работа, както и на връщане от работа пред други затворници и при липса на адекватни условия за провеждане на такива обиски.[272]

Освен при голи обиски, ЕСПЧ установява унизително третиране в условията на лишаване от свобода и в други контексти. Такъв например е случаят по делото Филиз Уян срещу Турция от 2009 г. Жалбоподателката, осъдена на 22 години лишаване от свобода за участие в терористична организация, е ескортирана за гинекологичен преглед от затвора до болницата от трима охранители-мъже и една жена. Мъжете-охранители отказват да напуснат стаята за преглед, заявявайки, че ще стоят скрити зад подвижен екран. Жалбоподателката отказва да се преглежда при такива условия. Според Съда,

„[…] въпреки че не е имало медицински преглед, горните мерки за сигурност трябва да са причинили на жалбоподателката унижение и притеснение, отвъд тези, които неизбежно съпътстват третирането на затворничката, които са в състояние да подронят нейното лично достойнство”.[273]

Освен заради характера на третирането, Филиз Уян е ключово решение и от гледна точка на стандарта за минимална степен на суровост. То е взето с минимално мнозинство в камарата от четири на трима съдии. Тримата съдии в малцинство изразяват особено мнение, в което се опитват да обосноват, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост, за да попадне в приложното поле на член 3.

4.3.4. Публично излагане при позорни обстоятелства или унизяване в собствените очи

Публичното излагане на лишени от свобода при обстоятелства, които подчертават тяхната зависимост и принизено положение и ги опозоряват, е унизително отнасяне. В юриспруденцията си както КПЧ, така и ЕСПЧ установяват нееднократно унизително отнасяне поради използване спрямо затворници на белезници, вериги или клетки на публично място. По делото Полай Кампос срещу Перу от 1997 г. КПЧ установява унизително отнасяне в нарушение както на член 7, така и на член 10, т. 1 от МПГПП заради публичното излагане в клетка пред медиите на затворник, осъден като ръководител на терористична организация. Това, според Комитета, изразява липса на уважение към неговото „вродено и индивидуално човешко достойнство”.[274]

По делото Рамишвили и Кохреидзе срещу Грузия от 2009 г. ЕСПЧ резюмира своята юриспруденция по дела, свързани с употреба на помощни средства спрямо задържани при обстоятелства, които биха могли да ги опозорят чрез публично излагане или да ги унизят в собствените им очи. По делото става дума за съдебен процес над двамата жалбоподатели, известни публични фигури в Грузия, при който те са затворени в метална клетка и са показвани публично не само в съдебната зала, но и чрез медиите в цялата страна. Съдът подчертава, че при нормални обстоятелства използването на помощни средства не предизвиква проблем от гледна точка на член 3, „когато тази мярка е наложена във връзка със законно задържане и не включва използване на сила или публично излагане в повече от онова, което се смята за разумно необходимо”.[275] Подобно третиране, според Съда, може да бъде унизително и да не е свързано с публично излагане, когато „жертвата може да бъде унизена в собствените си очи” в случаи, в които „не може да се докаже сериозен риск за сигурността”.[276] По делото Съдът намира нарушение на член 3 поради това, че правителството не успява да обоснове необходимостта от подобно третиране.

Горните критерии са твърде неопределени и допускат широко усмотрение от страна на властите. В юриспруденцията на Съда в тази сфера използването на белезници, вериги и други помощни средства при обстоятелства, при които жалбоподателят може да бъде опозорен чрез публично излагане или унизен в собствените си очи, се определя като унизително, когато се прилага по законен ред и води само до психически страдания, и като нечовешко, когато е свързано с по-тежки психически и физически страдания и/или болка. По делото Сарбан срещу Молдова от 2005 г. Съдът установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който е воден в съда с белезници и е държан в метална клетка по време на процеса, въпреки че е със силно разклатено здраве и носи шийна яка.[277] По делото Городничев срещу Русия от 2007 г. Съдът установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който е държан с белезници пред съда, без правителството да може да докаже, че тази мярка е пропорционална на преследваната цел – имобилизиране на затворника в разумни граници, ако има риск той да прибегне до използване на сила или бягство или да препятства протичането на съдебното заседание.[278]

При по-драстични интервенции с помощни средства ЕСПЧ установява нечовешко отнасяне. Така е например по делото Хенаф срещу Франция от 2003 г. в случай със затворник, който е прикован към легло с белезници и верига в болница, където се намира с цел да му бъде направена операция.[279] По подобен начин, по делото Тънасе срещу Румъния от 2009 г. Съдът установява нечовешко отнасяне в нарушение на член 3 в случай на тежко болен затворник, който е прикован с белезници към болнично легло в гражданска болница.[280]

4.3.5. Липса на приспособяване на средата към потребностите на хора с увреждания или тежки заболявания в местата за лишаване от свобода

Приспособяването на средата в широк смисъл на думата, включващ архитектурната среда, медицинската грижа и достъпа до други услуги за хора с увреждания в местата за лишаване от свобода, също може до породи проблем от гледна точка на унизително третиране в нарушение на член 3 от ЕКПЧ. Този проблем е тясно свързан с медицинските и психиатрични грижи в условията на лишаване от свобода.[281] Водещото дело на ЕСПЧ в това отношение е Прайс срещу Обединеното кралство от 2001 г. Жалбоподателката е с увреждания на четирите крайника в резултат от фокомелия (малки деформирани или отсъстващи крайници). Тя, също така, страда от бъбречно заболяване. Осъдена е на седем дни лишаване от свобода за обида на съда. Първата нощ от присъдата си изтърпява в полицейско управление в килия, в която има дървено легло и дюшек. Жалбоподателката се оплаква, че температурата в полицейското управление била много ниска, леглото било твърдо, не можела да достигне до паник-бутона и до ключа за осветлението и не била в състояние да използва тоалетната, тъй като била недостъпна. В резултат е трябвало да прекара нощта в инвалидната си количка. След като е преместена в затвора, условията се подобрили, но въпреки това имала проблем с използването на леглото за спане, тъй като било много високо, трябвало да бъде обслужвана за тоалетни нужди от мъже и не била в състояние да поддържа хигиената си на задоволително ниво. ЕСПЧ намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 поради липса на адекватно приспособяване на средата към състоянието на жалбоподателката, въпреки че по делото не е установено „определено намерение за унизяване или потъпкване на жалбоподателката”.[282] По това дело интересно особено мнение в подкрепа на мнението на мнозинството формулира норвежката съдия Греве. Според нея необходимостта от различно третиране предвид различното положение на жалбоподателката е толкова голяма, че липсата на такова „е не само дискриминация, но предизвиква нарушение на член 3”. Нещо повече:

„Очевидно е, че имобилизирането на което и да е лице, дори без увреждания, до равнището на възможностите за движение и самообслужване на жалбоподателката в случая, дори и за ограничен период от време, би означавало нечовешко и унизително отнасяне – дори възможно изтезание.”[283]

В по-късната си юриспруденция ЕСПЧ утвърждава този подход по редица дела. Едно от тях е делото Фарбтух срещу Латвия от 2004 г. Жалбоподателят е 84-годишен, когато е настанен в затвор, след като е осъден на ефективно лишаване от свобода за геноцид и престъпления срещу човечността по време на съветската окупация на Латвия в периода 1940 г.-1941 г. Той е с множество увреждания, включително спондилоза с деформация на гръбнака, остеоартрит, високо кръвно налягане и хронична сърдечна недостатъчност. Заболяванията му изискват непрекъсната грижа и редовно лечение. Жалбоподателят прекарва в затвора една година, девет месеца и 13 дни, преди да бъде освободен по здравословни причини. В затвора той получава допълнителни заболявания. По това дело ЕСПЧ намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 поради това, че условията на неговото лишаване от свобода не отговарят на специфичните му потребности, породени от неговите увреждания. По-специално Съдът заключава, че неговото лишаване от свобода

„[…] не е било адекватно поради неговата възраст, неговата немощност и неговото здравословно състояние. Положението, в което той е поставен, не може да не е предизвикало у него постоянни чувства на тревожност, малоценност и унижение, достатъчно силни, за да представляват „унизително отнасяне” по смисъла на член 3 от Конвенцията.”[284]

По делото Венсан срещу Франция от 2006 г. Съдът установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който страда от параплегия на долните крайници и е трайно прикован към инвалидна количка. За четири месеца той е настанен в стар затвор, който не е архитектурно пригоден за придвижване с такава количка. По тази причина жалбоподателят не може да излиза от килията си и да се придвижва в затвора.[285] По делото Скопола срещу Италия от 2008 г. Съдът установява нарушение на член 3 в случай на 67-годишен затворник, на който е отказано освобождаване от затвора в Рим, поради продължителното му пребиваване в среда, която не е приспособена към неговите увреждания. Жалбоподателят е прикован към инвалидна количка със счупена бедрена кост, страда от сърдечно заболяване, нарушения на метаболизма, диабет, хипертрофия на простатната жлеза, мускулна дистрофия и депресия. Изисква непрекъсната медицинска грижа, несъвместима с условията в местата за лишаване от свобода. Съдът по изпълнение на наказанията в Рим определя домашен арест за една година, но тази мярка не е изпълнена поради това, че жалбоподателят няма дом, приспособен към неговите потребности. В тази ситуация италианските власти го настаняват в друг затвор, в Парма, който според тях е приспособен към неговите потребности. ЕСПЧ, без да преценява дали това е наистина така и въпреки констатираната липса на умисъл при третирането на жалбоподателя, намира, че то е било нечовешко и унизително за времето, което той е прекарал в затвора в Рим.[286]

По отношение на приспособяването на средата към потребностите на хора с увреждания или тежки заболявания в местата за лишаване от свобода ЕСПЧ не смята, че наличието на увреждане, дори когато е сериозно, е непременно несъвместимо с лишаването от свобода. По тази причина в редица случаи Съдът отказва да установи нарушение на член 3 от Конвенцията, а в някои случаи дори отхвърля жалбите по допустимост като явно необосновани. Така например Съдът отхвърля като явно необоснована жалбата по делото Папон срещу Франция от 2001 г. Жалбоподателят е осъден на десет години лишаване от свобода заради участие в депортирането на повече от 1600 евреи в нацистките концлагери по време на Втората световна война. На 90-годишна възраст и с редица здравословни проблеми той е настанен в затвора. В жалбата си твърди, че всякаква форма на лишаване от свобода на човек над 90-годишна възраст е по естеството си нарушение на член 3 от Конвенцията. В неговия случай възрастта е съчетана и с лошо здравословно състояние. Съдът отхвърля тезата, че лишаването от свобода може по принцип да бъде обвързано с възрастова граница. А в конкретния случай въз основа на представените факти той преценява, че здравословното състояние на жалбоподателя и грижите, които получава в затвора, са задоволителни и не са несъвместими с лишаването му от свобода.[287] По делото Матенсио срещу Франция от 2004 г. Съдът преценява лишаването от свобода на жалбоподател, осъден на доживотен затвор, който 14 години след осъждането си получава инсулт, довел до парализа на дясната страна на тялото му и затруднения в говора. Това състояние според медицински оценки изисква постоянно лечение и психотерапия. Съдът преценява, че те могат да бъдат осигурени в затвора, в който жалбоподателя е настанен. Той отказва да намери нарушение на член 3 с мотив, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост, за да попадне в приложното поле на тази разпоредба.[288]