Съдържание (стр. 2 )

Вярно е, че при рязкото увеличаване на броя на неправителствените организации в България след 1989 г. и при съществуващите непълноти в законодателството престижът на третия сектор бе сериозно накърнен от дейността на организации, занимавали се с търговска дейност, внос-износ и пр. Така върху широк спектър екологични, здравни, благотворителни и пр. сдружения легна сянката на полукриминални организации. Но ако например "фондация" се утвърди като мръсна дума в българския език, ако на езиково-смислово равнище цялата група бъде отъждествена с единиците, това ще означава, че е нарушен процесът на непрекъснато самодоказване на третия сектор като обществен коректив.

2. Теорията и практиката (текст и процедура).

Основата, върху която стъпва гражданският контрол, е съществуващата нормативна база. Противоречието възниква тогава, когато някои неща изглеждат възможни на теория, но много трудно могат да се реализират на практика. Това се отнася дори до основния регламент - Конституцията.

Като цяло потенциалът на Конституцията като основа за развитие на гражданското общество не е малък, но е много общ като регламент. Преамбюлът например, който няма нормативен характер, но е смислово основополагащ, издига "във върховен принцип свободата на личността, нейното достойнство и сигурност...". Само този принцип може да взриви уравнението на тоталитаризма (държава=общество), тъй като позволява извеждането на всички останали следствия: подчинението на държавата и институциите на гражданския интерес, а не обратното; правата на личността да иска, да търси, да получава, да се сдружава, да контролира...

Конкретизацията на принципите от преамбюла е зададена в глава втора. Възможностите за контрол върху конкретните действията на изпълнителната власт, върху управленските решения и обществено-икономическите стратегии в интерес на гражданите на страната - всичко това реално съществува като конституционни текстове. Подробното изброяване е безсмислено и може би неразумно, тъй като главата "Права и задължения на гражданите" е по същество цялостен регламент на споразумението между гражданите и държавата.

Досегашният опит на организациите на гражданското общество показва възможностите за ефикасно използване на този регламент - борбата срещу цензурата може да се опре на текстовете за свободата на информацията; правозащитниците могат да се опират на текстовете за свободата на личността; еколозите - на текста за правото на благоприятна и здравословна околна среда...

Проблемът на гражданския контрол обаче не е в текста на регламента. Проблемът е в механизмите за използването на този регламент и точно тук нещата са много по-сложни. Защото не е достатъчно да се позовем на правото си да търсим и получаваме информация при опита си да получим достъп до административен документ. Трябва да се преборим с въпроси за какво ни е тази информация, представлява ли тя за нас законен интерес, ще бъде ли насочено това ни право срещу "правата и доброто име на други граждани", "срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала"; що е това законен интерес, морал, народно здраве, добро име и обществен ред; кой точно ще дава отговора на горните въпроси... Конкретните механизми могат да включват тромава и усложнена процедура, обществен натиск, подписка, намеса на медиите, съдебно дело.

Горният пример е свързан с достъп до информация (информацията също е власт). По сходен начин обаче би могъл да се развива гражданският контрол и върху разход на средства, върху строеж на електроцентрала, завод, канал, върху всеки от безкрайното множество конфликти при пресичане на интереси.

3. Конфронтация с нормативната рамка. Гражданското общество (не само в България) по принцип изпреварва нормативната база, регулираща неговите дейности. Специално в България нормативна база за третия сектор е изпълнена с бели полета, неясноти и противоречия. Те са продиктувани от бързото развитие на обществото като цяло, от принципния консерватизъм на нормативната рамка и от редица други фактори.

Видимият резултат е "неадекватност" на законовите норми. Така например, Законът за допитване до народа, който урежда "реда за прякото участие на гражданите в решаването на общодържавни и местни въпроси" (чл. 1) още в момента на приемането си от Народното събрание (7 ноември 1996) бе остарял и съвсем естествено бе атакуван от общественото мнение. Главният му недостатък е свързан с факта, че регламентът за пряко участие на гражданите се разминава с много по-широките обществените очаквания, т. е. по същество регламентът не регламентира нищо.

Основното, което трябва да се има предвид при конфронтацията с нормативната рамка, е, че критиката към закона и уважението към закона са две различни неща. Критиката към данъчния закон няма нищо общо с неплащането на данъци например.

4. Конфронтация с държавата. Отношенията на неправителствените организации с държавната власт във всички общества са свързани с конфликт на интереси. В конкретните български условия те придобиват характера на конфликт с концепцията "повече държава" (като синоним на "силна държава", "правилно управление", "обществен ред" и пр.).

В критичните за България години на преход тази концепция се реализира като системна тенденция на администрацията към централизирано управление, затваряне на информацията за управленските решения, монопол върху базата данни за обществено-икономическото развитие, недиалогичност, враждебност и пренебрежение към субектите на гражданското общество. Трябва да сме съвсем наясно, че с поемането на реалната власт всяка политическа сила проявява тенденциите, описани по-горе, поради простия факт, че те й гарантират по-лесно (по-безпроблемно) управление. Това е очевидно и напълно естествено: третият сектор се опитва да решава въпроси независимо от администрацията и в немалко случаи - срещу нея. Отношенията им не могат да бъдат идеални: администрацията е принудена да се съобразява с нов коректив, т. е. получава още един проблем към многото проблеми в своята дейност.

"Повече държава" е логика, която се проявява в системен стремеж за поставяне на дейността на третия сектор под контрол, в режим на "разрешение" за дейност. Доколкото става въпрос за правни и нормативни инструменти, строго придържане на неправителствените организации към законовата рамка е задължително. Тази рамка дава сериозни възможности за действие, тъй като редица от най-важните постановки са фиксирани в основния закон и не могат да бъдат коригирани лесно според желанието на една определена администрация.

Гражданският контрол трябва ясно да си дава сметка, че в подобни конфликти администрацията се самоотъждествява с държавата. Обществото дължи уважение на държавния служител именно като служител на държавата, но държавата и нейните служители са различни неща.

5. Правото на позиция. Плурализмът на мненията е универсална теоретична постановка за гражданския контрол. Това в частност означава, че "страна" в конфликта може да бъде дори самото обществено мнение (ср. въпроси като правото на аборт, смъртното наказание). Защото неправителствените организации в една или друга степен са изразители на алтернатива. Тази дейност е граждански контрол върху стратегиите за обществено развитие и може да предизвика обществена съпротива. Може ли гражданският контрол да бъде нещо, което гражданите (някои граждани) не одобряват?

Доколкото става дума за разпространение на идеи, този проблем попада пряко под смисъла на израза "свобода на словото". Всички съмнения по този повод могат да отпаднат след прочита на един текст, повторен два пъти от българския Конституционен съд в рамките на половин година (в решения ¹о 7 и ¹о 21 за 1996): "Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи не само за "информация" или "идеи", които намират благоприятен прием, но също така и тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно "демократично общество" не би могло да се нарече такова." (6, с. 9).

6. Ръката на Вашингтон (Москва, Бон и други столици). Няма никакво съмнение, че за много хора в страната връзката "чужди пари за проекти в България" предизвиква безпокойство (доколко безкористни са преследваните цели). Подозренията взимат критични стойности, когато става дума за проект за граждански контрол с "чужди пари". Тук е важно да се разбере, че въвличането ни в подобна дискусия едва ли ще даде особени резултати. Ако целите и дейността по проект с "чужди пари" не противоречат на националното законодателство, въпросът за целесъобразност (според партийни, идеологически и пр. представи) изобщо не стои. Спазването на този универсален принцип ще направи дейността на неправителствените организиции ясна и разбираема. Обвинения за "чужди интереси" винаги са възможни, доколкото всяка администрация схваща себе си като изразител и тълкувател на "националните интереси" (а опонентът в много случаи не се схваща като такъв).

Впрочем, ясното формулиране на обвинения е рядка практика. "Вие нямате право да искате това, защото е забранено от закона"; "Вашата дейност е престъпна по смисъла на Наказателния кодекс" са твърдения, които изискват доказване. Затова реакцията по-често е във формата "вашата дейност е легитимна и не съвсем", "вашата дейност буди недоумение" и пр. Гражданският контрол обаче не може да бъде осъществяван с нюанси, намеци и информация на ухо, защото по своите цели и практика е публичен. Контролът просто не е граждански, ако резултатите му не станат обществено достояние (чрез пресконференции, печатни издания и пр.)

7. Самоограничаването. Засега гражданският контрол се интерпретира - дори от неправителствените организации - предимно като реакция срещу конкретни действия и намерения. Възможностите на гражданския контрол са в много по-широк спектър - от местното равнище (училищни, църковни и пр. настоятелства), до националното - контрол върху използването на финансови средства за обществени нужди; лансиране на алтернативи, програми за развитие и пр. Ние сякаш не сме готови да мислим в такива мащаби и свиваме възможностите на подобни механизми само до конкретна реакция срещу конкретна стъпка, решение, действие или нормативен акт. И по правило постфактум.

Гражданският контрол върху държавата е може би най-интересният теоретичен аспект в цялата конструкция на отношенията общество-държава. За практически цели обаче трябва да е ясно, че на контрол подлежат всички официални и неофициални властови структури и авторитети - не само централната и местната власт, но и "вторият сектор", т. е. предприемачеството; политически сили и лидери, църкви, профсъюзи и граждански структури (настоятелства, фондове и пр.).

8. Позицията на силния. Администрацията не приема лесно диалога с третия сектор като диалог между равни. В това няма нищо чудно, тъй като източникът на авторитет на институциите е законът. Гражданският контрол трябва да е подготвен за последиците от подобна позиция. Властта например по-лесно припознава "съизмерими" с нея партньори (големи, многобройни, авторитетни) и мотивира подобно предпочитание с целесъобразност и ефективност. "Преференциите" към организираните групи са логични, но могат да добият характера на недвусмислен и пряк натиск за сдружаване. Точно това се случи с известния "Закон за държавна защита на влогове и сметки в търговски банки, за които БНБ е поискала откриване на производство по несъстоятелност": на 8 октомври 1996 г. НС прие поправки към закона, между които текст за стопроцентно гарантиране на сметките на фондации и сдружения с нестопанска цел... но не на всички, а само на тези, членуващи в СБФС. Т. е. неправителствените организации бяха разделени по формален принцип (по целесъобразност) в две групи - членуващите в СБФС и нечленуващите.

Съобразяването с "позицията на силния" мотивира някои странни на пръв поглед позиции. Неправителствените организации в България действат съгласно член от закон, приет през 1949 г. Поне четири проекта за закон за статута на третия сектор не стигнаха до Парламента. Изясняване на дейността на третия сектор с осъвременяване на законодателството изглежда нещо много логично, но по-ясен закон би могъл да бъде използван от едно "враждебно" правителство за ограничаване дейността на неправителствените организации. (Тази позиция се споделя от редица активисти на третия сектор и с известни основания).

9. Стрес от конфликта. Конфликтът е изначална предпоставка при всеки опит за граждански контрол. Противоречията между неправителствените организации от една страна, и държавната и местната власт, са факт. В това няма нищо скандално, ужасно или катастрофично - тези противоречия са естествена характеристика на гражданското общество.

От представителите на третия сектор се изисква нещо много трудно постижимо - да запазят открития диалогичен подход към централната и местната администрация, бидейки подготвени за съпротива, т. е. за конфронтация.

10. Политизация. Политизирането на работата на третия сектор съпътства трайно взаимоотношенията с властта и често извежда дейността на неправителствените организации от чисто гражданския контекст. Тъй като става дума за основен въпрос в дейността на третия сектор, необходимо е да се приемат някои дадености.

1. Политизацията съпътства третия сектор от самото начало на демократичните промени в България. Нещо повече - част от общественото движение срещу комунистическия режим преди 10 ноември 1989 г. бе организирано именно като гражданско движение (по екологичен проблем, свързан с обгазяването на гр. Русе). Част от съпротивата срещу политиката по възродителния процес бе организирана на правозащитен принцип. Т. е. става дума за нещо, свързано със специфичните условия на българския преход.

2. "Преливането" на проблематика между неправителствения сектор и властта реално замъглява границите, поставяни от теорията. Да си спомним, че екологичното гражданско движение се разрои в няколко екологични партии, всяка от които пое съвсем различен политически път. В силно деформиран вид правозащитните измерения на едно гражданско движение бяха канализирани в политически рамки и доведоха до създаването на Движението за права и свободи.

3. Редица от неправителствените организации в своите действия (по силата на своите цели) са принудени да влязат в режим на конфронтация с администрацията. Само че при поляризиране на обществените отношения в страната това незабавно ги конституира като страна в конфликта "за"-"против" (партия, правителство, идеология). В тези случаи неправителствените организации - дори когато запазват чисто програмните си цели - вече не са схващани само като неправителствените организации. Поради факта, че се занимават с остри, болезнени за обществото проблеми, запазването на "непартийна" позиция се оказва понякога просто невъзможно. Пълното идентифициране на една неправителствена организация или движение с партийна структура или платформа не е катастрофа. То означава само преместване на границата между гражданското и "партийното" общество (което е изградено на други принципи).

11. Държавният служител не е враг. За диалога са необходими две страни. Ако можем да говорим за някакви успехи на гражданския контрол в България, те се дължат в някаква степен и на другата "страна". Търсенето на точната пропорция на заслугите е вреден и безсмислен подход.

На равнището на думите представителят на администрацията може да бъде описан враждебно - като "бюрократ" или "чиновник". Враждебността може да е обяснима, но често не отчита важен фактор за мотивацията на държавния служител: всяка администрация има регламентирани права и задължения, обвързани с отговорности (административна, финансова, наказателна). Другата страна - опонентът в неговия опит за граждански контрол - изглежда като самодеец поради простия факт, че не носи подобна отговорност.

* * *

Горният текст няма претенцията за изчерпателност. Тук не са засегнати много съществени аспекти на гражданския контрол като международната дейност на неправителствените организации (и произтичащите от това последици); болезненият проблем за финансирането (свързан със слабия български сектор на предприемачеството), ролята на медиите в гражданския контрол и др.

Изложението няма претенцията за принос към теорията на гражданското общество и гражданския контрол. Тази теория е разработена много сериозно, тя отдавна има своите корифеи и класици. Текстът е само опит теорията да бъде преведена на практически език. По тази причина изброените по-долу заглавия не са библиография в истинския смисъл на думата. Подборът е направен с единствената цел да представи гледни точки и материал за размисъл в практически план. Авторът не споделя много от вижданията, застъпени в изброените издания. Но е убеден, че от прочита им може да има сериозна практическа полза.

ВМЕСТО БИБЛИОГРАФИЯ

1. Гражданското общество. БАН, С. 1992

2. Кратък етнополитически речник. АКСЕС. С., 1995

3. Гражданският контрол над полицията. Албатрос, С. 1996

4. Правен и данъчен режим на юридически лица с нестопанска цел. ПИОР, 1996

5. Гражданинът и институцията. РИК "Я. Сакъзов". С, 1996.

6. Конституционен съд. Решение ¹о 7 от 4 юни 1996 по конституционно дело Nо 1 от 1996. Държавен вестник, бр. 55, , с. 2-21.

7. Властта и хората. Конфликтите на българското общество. ЦСП-НБУ, С. 1997.

I ЧАСТ

ДЪРЖАВАТА И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

ВЛАСТ И КОНТРОЛ (ЛЕГИТИМНОСТ НА ВЛАСТТА В ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО)

Деян Кюранов

На мен се пада нелеката задача да въведа проблематиката и мой е рискът и изборът да го направя в един по-абстрактен контекст. Тръгвам от една противопоставка, която ми се иска да направя, между обществените принципи и реалната практика у нас напоследък. В изложението ми ще има една по-обобщена историческа част и една по-теоретическа част. Т. е., ще се опитваме да сравняваме реалност с някаква идеалност, това, което е, с това, което - според нас - би трябвало да бъде по отношение на държавата и гражданското общество. Първоначално ще става дума по-скоро за отношенията изобщо, а после ще минем към гражданския контрол. Защо така?

Защото ми се струва, че у нас гражданският контрол се посреща на нож от държавата. Бързам да кажа, че гражданският контрол се посреща на нож от всяка държава. Но тук съществува една тоталитарна инерция, която кара "хората от държавата" да се чувстват по-легитимни, когато реагират против идеите за граждански контрол, а пък кара хората от гражданското общество да се чувстват не особено уверени, когато посягат натам. Защото, за разлика от една традиционна демокрация, в която се смята, че отношенията са на разпределена власт и на нецентрализирана власт, всички ние бяхме свикнали с една централизирана и неразпределена власт. И оттук на всяка организационна връзка вън от държавната власт се гледаше даже не с подозрение, а направо с нежелание тя да съществува. Защото това се възприемаше като повик да се преразпредели държавната власт - т. е., да се отнеме част от държавната власт и да се пренесе на друго място.

Главната теза, която застъпвам, е, че гражданското общество не отнема част от държавната власт, независимо в какви отношения се намира с държавата. Защото, ако гражданското общество е работещо, то генерира собствена власт, то генерира собствена легитимност, която е добавъчна, допълнителна към държавната власт и легитимност. Така че, дори ако на един по-късен етап, когато имаме толкова силно и ефективно работещо гражданско общество, че то започне да конкурира държавата, това е, така да се каже, конкуренция добра, това е конкуренция по ефективност. И в никакъв случай не е конкуренция, която се опитва да отнеме част от това, което другият има, за да го вземе за себе си. Какво по-конкретно, имам предвид?

Да видим какъв е типът връзка в такива социални организации, каквито са държавата или партиите. Нали по това гражданските организации приличат на държавата и на партията - защото са някакъв вид организиран социум? Но организационната връзка и на партията, и на държавата - това е публичната власт. Партията се стреми към публичната власт, държавата има публичната власт. Тук осъществяването на управлението става опосредствано, чрез институтите за публично насилие. Гражданската група работи по съвсем друг начин. Тя работи по линия на пряката ефективност. Не на опосредстваната, а на пряката ефективност. Събира се една група хора, която смята, че трябва да реши някакъв проблем и че когато той бъде решен, полза ще имат не само онези, които са се събрали, за да го решават, а и други хора. Ето това е съществената разлика между една група от гражданското общество и, да речем, една група, която се занимава с бизнес. Разбира се, в най-широкия смисъл бизнес-групата също може да бъде причислена към гражданското общество, доколкото тя не е държавна или не е партийна. Но тук по-съществена е разликата - бизнес-групата се стреми да реши собствените си проблеми, а гражданската група решава собствените си проблеми само доколкото решава общограждански проблем.

Властта в гражданската група се генерира по линия на пряката ефективност. С цел съгласуване на работата в групата се създават елементарни ролеви разделения и един човек бива определен за координатор - наречете го както искате, президент, председател, това няма значение. Неговата цел е да координира поведението вътре в групата и да решава проблеми на координацията. Кой да бъде координатор, се определя много лесно - по линия на пробите и грешките. Ако един не става, опитват с друг, докато най-после се намери човек от тази група, който прави сравнително най-малко грешки. Ако искаме да сме още по-детайлни, можем да кажем, че съществува някакъв интуитивно ясен праг на максимума грешки, които трябва да се допускат, и ако никой от групата не може да бъде под тоя праг, се търси външен човек. Този координатор добива реална власт, доколкото има правото да казва на останалите какво да правят и какво - не, и те го слушат в името на общата ефективност. Но това, което този координатор не може да прави, е, че той не може да решава сам какви са дългосрочните задачи и цели, т. е. какъв е смисълът тази група да съществува. Това са, така да се каже, чисто политическите решения и цели на групата и те в никакъв случай не могат да бъдат делегирани на координатора. Защото тук не става дума за елементарна ефективност. Тук става дума за избор в ситуация на информационна недостатъчност и един координатор не може да приложи критерия за ефективност, за да наложи своята власт. Ето това е реалният смисъл на разделението в гражданската група на такива органи като председател и общо събрание. Председателят ще изпълнява координиращите, а когато е нужно, и представителните функции. А общото събрание ще задава целите и дългосрочните стратегии и ще поема отговорността за тях.

Доколкото тази група успява да върши своята работа, дотолкова тя, така да се каже, всеки път препотвърждава тези властови отношения - както вътре, така и вън, спрямо други групи и спрямо такива организационни форми като партия и държава. Когато, да речем, на масата седнат един координатор на гражданска група, един водач на партия и един държавен служител, те и тримата са представители на някакъв тип власт. Само че, както вече обявих в началото, и мисля, че сега стана ясно защо, координаторът на гражданската група има власт само над своята група. И то по начини, по които партийният водач или държавният служител нямат власт над тези хора. Това е допълнителна власт, генерирана ad hoc за решаване на онзи конкретен проблем, който е причина групата да се конституира. И оттук нататък нито партийният лидер, нито държавният служител могат да имат претенции тази допълнителна власт да им бъде предадена, защото, видите ли, по някакви причини цялата власт трябва да бъде тяхна. Струва ми се, че това е необходимо да се каже именно поради тоталитарните тенденции в нашето мислене и в нашата практика. Ако огледаме последните шест години, ще видим, че реакциите против гражданското общество и против гражданските групи много често са вървели точно по тази линия - че гражданските групи всъщност нямат собствена легитимност, нямат собствена власт. И след като искат да проявяват гражданска активност, тази активност трябва да бъде регулирана или от държавата, или от политическите партии. Първоначалното демократично разделение у нас отдели партии от държава и направи от Партията партии. Т. е., държавата беше принудена да раздели публичната власт с Партията, а пък Партията да раздели собствената си публична власт между много партии. Но когато започнаха да се появяват граждански групи, и държавата, и партиите започнаха да се опитват да ги приобщават. Някои граждански групи се приобщиха и се превърнаха в партийни или в придатъци към партийни структури, по-малко се одържавиха (това беше по-скоро в последния период на Живковото управление, дори "отгоре" се генерираха квазиграждански движения и образувания). Но мисля, че нещата вече са се поизяснили. За мен в това отношение класически казус е "Свободно слово" - хора, които се отделиха от една държавна структура и към които имаше силни изкушения и натиск да бъдат приобщени към СДС. Те обаче решиха да направят гражданска структура и я направиха. Има и други подобни примери, но този ми се струва най-изчистен.

След като си казахме тези неща, остава да минем към идеята за гражданския контрол, и то специално по отношение на държавата. Съвременната държава, особено у нас, се чувства свръхнападната от всички страни по отношение на контрола, защото тя не е привикнала на това. Държавният чиновник преди беше контролиран по партийна линия, но беше трудно да се разграничи доколко това е чисто държавен или чисто партиен контрол. Сега вече той е контролиран от множество партии и винаги могат да му намерят някакъв кусур по чисто партизански причини. Да не говорим за някакъв реален проблем, да речем, че не си върши ефективно работата. Това от една страна. От друга страна, ако се добави и гражданският контрол, вече става прекалено. Защото държавникът казва: "Добре, вие ме контролирате по чисто демократичен път. Гражданското общество (тук той съзнателно ще смеси "гражданско общество" и "гражданство") ме контролира, доколкото ме избира и ме сваля. Защо трябва да има и някакъв допълнителен контрол от страна на някаква си гражданска група?"

Мисля, че това, което казах преди малко, обяснява защо, ако гражданската група реши да упражни такъв контрол, тя е напълно легитимна да го прави, а пък държавникът няма теоретични основания да се отказва от този контрол или да протестира против него. Групата граждани решава дали държавният служител има проблем, или дали група държавни служители, или някоя държавна структура има проблем. И ако сметнат, че такъв проблем съществува, напълно легитимно е да проявят активност и да дадат допълнителен труд, който няма да им се заплати от държавата, за да помогнат този проблем да бъде решен. Именно този допълнителен труд, тази доброволна активност генерира тяхната легитимност. И държавният служител не може да прехвърли функциите на този вид граждански контрол нито към вътрешнодържавните контролни органи, нито към партийните органи, а трябва да приеме и този допълнителен, самоназначил се граждански контрольор.

Разбира се, може и да не го приеме, но това значи да вървим не по пътя към демократизация, а обратно - към ретотализация или рестратификация, или реодържавяване (може и етатизация, зависи коя чуждица ще изберем). Затова, ако смятаме, че трябва да продължаваме по пътя на демократизация на нашите структури и отношения, гражданският контрол върху държавните структури - там, където, според гражданите, съществуват проблеми - има всички основания да се осъществява.

РОЛЯТА НА МЕСТНИТЕ ВЛАСТИ ЗА РАЗВИТИЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

Гинка Капитанова

Противно на някои схващания, демократичното общество съвсем не е арена, където всеки преследва само личните си цели. Демокрацията процъфтява под грижите на граждани, които са готови да използват трудно спечелената си свобода, за да участват в живота на обществото - да се включват в обсъждането на обществените проблеми, да избират свои представители, които носят отговорността за действията си, да приемат необходимостта от търпимост и компромис в обществения живот. Гражданите на демократичната държава се радват на лична свобода, но имат и задължението да участват заедно в изграждането на бъдеще, дълбоко свързано с основните ценности на свободата и самоуправлението.

Демокрацията се крепи на грамотното, добре осведомено гражданство, чиито достъп до най-широка информация му дава възможност да участва пълноценно в живота на обществото. Невежеството поражда апатия. Разцветът на демокрацията зависи от енергията на гражданите, подхранвана от свободния обмен на идеи, информация, мнения и мисли.

В последните години освен за демократично общество, все по-често се говори и за гражданско общество. Политическата наука все още не е дала еднозначно определение на гражданското общество. Може би защото точен модел за него няма. То е в постоянна динамика и самоусъвършенствуване, в него инициативността, предложенията и решенията тръгват отдолу нагоре. Гражданите се обединяват около конкретен проблем на общността, в която живеят, или на определена група хора. Те се заемат с неговото разрешаване - сами или с помощта на съответните власти. Живеят с убеждението, че местните органи на управление са създадени да предлагат услуги на своите граждани и заедно с тях да търсят най-добрия начин за разрешаване на проблемите.

Преходът към демократично управление, наред с многото трудности, създаде вакуум в общественото управление по отношение наличието на организации, които биха изслушали проблемите на отделни граждани или група хора с общи интереси и впоследствие биха направили опит за установяване на контакт и разрешаване на проблема със съдействието на кметската администрация или общинския съвет.

Гражданските организации могат да изпълнят тази функция и да станат партньор на местните власти в разрешаването както на значими за цялото гражданство проблеми, така и на специфични проблеми, касаещи определена група хора.

Неправителствените организации и местните власти могат да бъдат успешни партньори в процеса на местното (общинското) развитие, ако успеят да преодолеят взаимната си подозрителност и недооценяване на значимостта и ефекта от дейността на другия. Взаимното уважение и убеждението, че заедно биха били по-ефективни, е предпоставка за бъдещи успехи в общата работа. Съвместното търсене на решения е свързано с оптимално използване на ресурсите и другите дадености в човешката общност, в конкретното населено място.

Поради своя характер и начин на работа нестопанските организации имат определени предимства при определянето и решаването на различни проблеми на общинско равнище. В повечето случаи те стоят по-близо до проблемите и могат да предложат нови, нестандартни подходи и методологии за тяхното разрешаване. Могат да организират и мотивират участието в този процес на големи групи хора, които са обединени единствено от желанието да разрешат максимално добре даден проблем. По този начин могат да бъдат туширани всякакви опити за политическо противопоставяне при разрешаването на проблема, към което се прибягва понякога от органите на местната власт.

Преодоляването на синдрома "пасивна консумация и тотална критика" ще активизира участието на гражданите в местното самоуправление и ще ги превърне в партньори на местната власт в процеса на разрешаване на проблемите.

За да стане това реалност, представителите на местните власти трябва да възприемат отделния гражданин не само като потенциален избирател, който се налага да бъде "ухажван" единствено по време на предизборната кампания, а като постоянен участник в диалога за разрешаване на проблемите, като генератор на идеи и предложения.

Местните власти трябва да отворят своето управление към гражданите и гражданските организации, да приемат тяхното участие в процесите на анализ на ситуацията, идентифициране на проблемите, подреждането им по приоритет, както и в процеса на вземане на решения и тяхното реализиране. По този начин гражданите ще станат съпричастни към общинското развитие и обективно ще оценят възможностите за разрешаване на конфликтите.

Какво би могла да стори местната власт, за да стимулира развитието на гражданското общество у нас?

Да направи своето управление максимално прозрачно за гражданите, като използва всички възможни начини за тяхното информиране.

От особено значение е дейността на общинския съвет, който е орган, определящ политиката за изграждане и развитие на общината. Неговите заседания трябва да бъдат максимално публични (чл. 28 от Закона за местното самоуправление и местната администрация), като техният дневен ред бъде предварително огласен. Това дава възможност на заинтересованите граждани да се срещнат предварително с избрани от тях съветници и да изложат своето становище и желания. Чудесна практика е директното излъчване на заседанията по местното радио или техен запис по кабелната телевизия. Това прави общинските съветници по-отговорни, а гражданите - по-информирани.

Гражданските сдружения трябва да имат свободен достъп до Председателя на общинския съвет, който би могъл да включва в дневния ред разглеждането на предложени от тях актуални проблеми.

Кметът и неговият екип, като изпълнителен орган на местното самоуправление, ежедневно е заобиколен от проблемите на гражданите. Специалистите в администрацията са хората, които трябва да осъществяват постоянен контакт с гражданските сдружения, занимаващи се с касаещи тяхната сфера проблеми. В повечето случаи тези сдружения биха могли да предоставят обобщена информация, базирана на собствените им контакти с гражданите, които са много по-непосредствени в разговорите с лидерите на нестопанските организации, отколкото със служителите в администрацията. Често пъти организациите имат и готови начини на разрешаване на проблема. Дори в този момент общината да не разполага със средства и потенциал да се справи с въпросния проблем, по-добре е това публично да се дискутира, отколкото публично да се подминава.

От особено значение са връзките на кмета с масмедиите и установените от него форми за контакт с тях. Редовните пресконференции, директните интервюта или становища на кмета по "парливи" проблеми са много необходими. Добра практика е самият кмет да стимулира активността на гражданските формирования, като анонсира добрите резултати от съвместни дискусии или дейности.

Максимално да използва компетентни граждани или представители на нестопански организации в работата на постоянните комисии на Общинския съвет (чл. 49, ал.2).

Това позволява по-голямо участие на гражданите в процеса на вземане на обществено-политически решения. Тъй като различните политически решения засягат пряко хората от общината, често възниква желание за участие в разискването им, особено когато те касаят обособена група хора.

Включването на компетентни граждани в работата на комисиите има много предимства: