Съдържание (стр. 8 )

Тук трябва да се каже и следното: в опитите си да дискредитират неправителствения сектор и да смажат дейността му през последните две години, държавните институции прибягнаха до твърде нечисти методи. В това отношение най-бляскаво се изяви Министерството на образованието. Както знаете, при изпълнение на част от проектите на МЦПМКВ в Родопите, в райони, населени с българи-мюсюлмани, от страна на МОНТ беше извършена широка манипулация на общественото мнение чрез подставяне на лъжлива видеокасета. Прибягна се до манипулация на журналистическата колегия и, респективно, на общественото мнение в страната. И това се направи, за да възникнат някакви противоречия и страх между българите-мюсюлмани и останалите общности, за да се наложи мнението, че в една част от страната върви процес на реислямизация и на турцизация на населението. Издигна се и тезата, че светското образование се потъпквало за сметка на религиозното. Освен генерирането на противоречия, целта бе да се дискредитират организациите, работещи в този регион, и, разбира се, да се дискредитира най-големият спонсор на неправителствения сектор Джордж Сорос.

Във връзка с това неразбиране от страна на държавните институции на дейността на неправителствения сектор искам да поговоря и за още нещо. Държавните институции въобще не си дадоха сметка - въпреки съществуващите черни дупки в бюджета - че могат да имат подкрепата на третия сектор, който за изминалите шест-седем години си е изградил добър авторитет в чужбина и има възможност да привлича отвън значителни средства, които да се харчат вътре в страната, и то изцяло в полза на образованието, науката и културата. Те отказваха да разберат това и да търсят позитивно, градивно сътрудничество. Ако бяхме обединили усилията си, можехме заедно да свършим работа на по-широк фронт. Но предложенията ни за съвместно сътрудничество бяха отхвърлени.

Но оттук нататък аз съм оптимист за взаимоотношенията ни с държавните институции. Защо?

Защото мисля, че по-лошо отношение на правителствените институции към неправителствения сектор от това, което преживяхме през последните две години, не може да има. Просто съм сигурна, че не може! Изключвам, разбира се, някакъв драматичен вариант на военен режим с премахване на гражданските организации. Но при едно нормално развитие просто не може да има по-лошо отношение на държавните институции към неправителствения сектор, който също е патриотично настроен, който също обича страната си и който полага всички усилия - особено в периода на драматична икономическа и социална депресия - да помага на хората, да способства за оцеляването на образованието, науката и културата.

Другото, което ме настройва оптимистично, е това, че вече са твърде много хората в цялата страна, които познават нашата дейност и които работят с нас. Създадените и функциониращи по-малки и по-големи фондации за регионално развитие и други типове граждански организации в провинцията също са факт, който прави невъзможно подвеждането на хората, дори и при грубо манипулативна пропаганда срещу неправителствения сектор. През тези две години хората разбраха, че е много по-реалистично да получат нещо чрез неправителствения сектор. И то да го получат бързо и своевременно, за да изпълнят някой образователен или културен проект, вместо да чакат и да се надяват на държавата. Работейки с директори на училища, аз съм била свидетел на смайването им от липсата на бюрокрация при нас. Не твърдя, че при нас няма абсолютно никаква бюрокрация. Но тя е малка и все още гъвкава в сравнение с държавната бюрократична машина, поради което някои от тези директори са ми заявявали, че за пръв път, при техния дългогодишен стаж в училищата, им се случва в рамките на една седмица да подпишат договор и да получат, примерно, лв. за учебно-технически помагала. Според същите хора, тази сума, ако се поиска от МОНТ, първо, не би надхвърлилалв. (говоря за 1996 г.), и, второ, може да бъде получена едва след няколко месеца. Т. е., ние, организациите от третия сектор, имаме предимството да сме гъвкави, да сме бързи, да работим далеч по-експедитивно.

Приключвам с това, че съм оптимист.

За опасността от дублиране на държавни и неправителствени структури

Пламен Макариев

Аз се чувствам малко неудобно с това, което съм замислил като изказване, защото явно не му е съвсем тук мястото. Имам предвид, че тук се обсъждат такива глобални и драматични проблеми на третия сектор, че онова, което бях намислил да говоря, е нещо като "бял кахър". Всъщност, аз само ще го маркирам. Ще направя една анотация на това, което мислех да говоря, с надеждата, че го поставям пред вас като проблем за обсъждане може би в по-добри времена, по-спокойни и не така "пожарни", когато ще имаме възможност да се вторачваме в някои по-фини детайли.

Проблемът, който ме занимава и който искам да споделя с вас, е проблемът на дублирането на държавни и неправителствени структури. Изхождам от личния си опит. Аз, за разлика от почти всички тук, не съм представител на класическа неправителствена организация. Аз съм държавен служител, преподавател съм в Университета и там нашата фондация "Минерва" дублира в някакъв смисъл философската специалност. Ние сме се събрали 7-8 преподаватели, една наша бивша студентка, която сега е инспектор за философското образование в цяла София, и една частна организация; по същество дублираме това, което прави Университетът, това, което прави Министерството на образованието. Издаваме учебници, провеждаме образователни програми, спонсорираме научни прояви и прочие, и прочие. Какво е хубавото и какво е лошото? И какво ме кара да виждам проблем тук, да ми е малко гузно и да не съм много наясно какъв съм аз всъщност? Хубавото е, че ние осъществяваме директна връзка между това, което правим, и резултата, т. е. парите, които идват. Защото, ако ние правим някаква образователна програма от името на Университета и заплащането се изпрати на Университета, почти нищо от това заплащане няма да стигне до нас. А когато го правим от името на фондация "Минерва", всичко идва при нас. А ние решаваме какво да го правим и кого да подпомогнем. Хубаво е и друго - това, че пред нас не стоят административни пречки, както пред държавното ведомство. Например - не знам дали ви е известно, че в България е невъзможен статутът на гост-професора, на чуждестранния гост-професор. Това е пълен абсурд! Нещо, което по света е във висша степен ценно, у нас по административни причини е практически невъзможно. Защото, за да дойде гост-професор, трябва да му плаща Университетът. За да може Университетът да плати на чужденец, този чужденец трябва да има работна виза. За да има работна виза, трябва да се обединят усилията на МВР, Министерството на труда и социалните грижи, Министерството на образованието и Ректората - всичките тези бюрократични ведомства трябва да координират действията си, за да му се реши въпросът. Само един пример за абсурдността на процедурите: един от нужните документи трябва да бъде подписан от ректора на съответния университет, но подписът му трябва да е нотариално заверен. Ректорът сключва спогодби за целия университет и никой не му заверява подписа, а в случая трябва да бъде нотариално заверен! Значи, в случая, аз трябва да хвана проф. Лалов за ръката и да го заведа в нотариата да чакаме на опашка и като ни дойде редът, да му заверят подписа. Или по друг начин - да извикаме нотариус в кабинета му или нещо такова. Практически това нещо не може да стане и затова ние нямаме - ще бъда благодарен, ако някой от вас ме поправи - та, казвам, ние нямаме случай на чуждестранен гост-професор, който да изнася лекции в Университета един семестър или една академична година! А ние това нещо го правим, понеже сме частна организация - каним си хора от Йейл, от Харвард и те цели семестри четат, а ние им плащаме. И никой нищо не може да ни каже, понеже сме частна организация и какво ще си правим парите, ние си решаваме. Всичкото това е добре.

Лошото е, че ние всъщност сме една сенчеста структура, ние сме, така да се каже, една черна каса на специалността. Така излиза. Защото получава се нещо като държавна и частна фирми с успореден предмет на дейност. Тук аз виждам много опасности. Защото, представете си, че директорът на някакъв културен институт направи такава фондация. И започне да привлича пари от чужди спонсори, които, по силата на тази ситуация в момента, може да се окажат повече, отколкото му е държавната субсидия, бюджетът му от държавата; и тогава почва да прави разни фокуси и да прелива, и да прехвърля и т. н., да запълва дупки и прочие. И всъщност, "независимостта" на тази фондация ще се окаже само една празна дума. Ще се окаже - а това направо може да стане в някакъв смисъл и държавна политика, която да се насърчава - че чрез нея държавата, под някаква мнима маска на неправителствените организации, започва да компрометира третия сектор като такъв изобщо. Това е проблемът, който ме занимава, но предполагам, че му е още много рано. Надявам се да решим големите проблеми и след година, две, три (ако гледаме на нещата оптимистично) да седнем и тогава да се заемем с тези фини неща.

Образованието и третият сектор

Васил Гарнизов

Когато взех решение да се изкажа, аз имах намерението (и съм се подготвил за това) да направя един панорамен преглед на сложните отношения между нови и нововъзникващи организации, стари институции, държавни институции и частен бизнес в сферата на висшето образование и донякъде в сферата на частното образование. Но, първо, вчера и днес говорих твърде много, за да си позволя още веднъж да монополизирам вниманието към себе си. Второ, по-добре е да следваме контекста на сегашния разговор. Затова ще се огранича във времето, като ще променя малко собствената си тема.

Случаят, който ни представи Пламен Макариев, е много симптоматичен за целия трети сектор в България. Всъщност, те са като едно невинно ангелче на черната каса или на сдвоените структури в сравнение с други сфери, например медицината. Един от бившите шефове на Медицинска академия е или шеф, или изпълнителен директор, или важно (скрито водещо или открито водещо) лице в 5 фондации! По този начин се изгражда една мрежа-филтър, която на практика застава между западните благотворителни организации - включително и институционализирани програми като, да кажем, програмата ФАР и други такива - и държавната структура. (Или една много мощна, много тежка държавна структура в сферата на образованието, с огромен бюджет, който уж никога не им достига, и с доста сериозни извънбюджетни сметки...).

Чрез тези пет и подготвящите се нови две фондации те, на практика, насочват много мощни финансови потоци, които се дават за развитие на неправителствените организации, за сферата на благотворителността, за самоизграждането и самоинституционализирането на медицинска общност (като общност, а не като съвкупност от държавни служители), за изграждане на ново отношение между лекари и болни вън от отношението "чиновник - пациент", "здравен чиновник - гражданин" или "народ - пациент". В този смисъл, въпросните фондации в продължение на няколко години допълват, така да се каже, необходимите липси на Медицинска академия и на някои други висши здравни заведения и едновременно с това много мощно консервират и стабилизират монопола на държавните структури върху тази сфера на дейност в обществото - здравеопазването.

Но такова е положението не само в сферата на здравеопазването. Например, Съюзът на лесовъдите, който трябва да е неправителствена организация, на практика се издържа от Комитета по горите. Съюзът има помещение в сградата на самия Комитет по горите; Комитетът по горите му плаща телефоните, факса, хартията и прочие, и прочие; Комитетът по горите му дава средства за осъществяване на текущата дейност... докато Съюзът на лесовъдите периодически привлича доста сериозни фондове от международни екологични програми - програми за устойчиво развитие, за опазване на определени биотопи и т. н. Но за да бъдат получени тези помощи, това се манифестира като гражданска инициатива - т. е., като инициатива на хора, които имат общ идеален интерес и съответно са готови да направят всичко, за да го постигнат. На практика обаче парите, които идват по такива екологични програми за развитие на неправителствените организации, се вливат директно в бюджета на съответния комитет или министерство. Ако познавате добре политиката на Европейския съюз, знаете, че там има пари, които се дават на държавни институции (при едни изисквания), и има пари, които се дават на недържавни институции (при други изисквания). На практика, някои комитети, медицински академии и прочие ползват и двете писти едновременно. А това в никакъв случай не работи - по мое мнение - за развитие на гражданското общество и на третия сектор. То само стабилизира една държавна институция, която има абсолютен монопол върху, да кажем, горските масиви и тяхното поддържане и възпроизвеждане, и едновременно с това работи за поддържане на много мощна корпоративна етика у хората, които са свързани с гората въобще. Корпоративна етика, която обаче не минава през връзката "аз съм първо гражданин, а после горски", а минава през връзката "аз съм първо горски, а после всичко останало".

В моите очи това е една много опасна тенденция. Този подход е много вреден от гледна точка на това, че той непрекъснато бие инжекции на един човек, който вече е умрял. Държавното висше образование, например, отдавна вече е умряло. Едновременно с това, има огромни групи хора, които искат погребението на този мъртвец да не се състои. В този смисъл, съществуваше възможността при приемането на новия закон за висшето образование да се потърси друг подход. Подход, при който да се погребе мъртвеца и да се изградят нов тип отношения, които в еднаква степен да задоволяват нуждите от автономност на висшето образование, от една страна, нуждата от ресурсно осигуряване на тази автономност, от друга, и, на трето място, да осигуряват свързването на сферите на образованието със сферите на гражданското общество. Какво имам предвид? Да кажем, прословутата Агенция за акредитация. Това е една идея, която възникна при първото Луканово правителство по времето на министър Фотев. Самият аз съм участвал при писането на този закон. Логиката, духът на закона беше: висшето образование да получи своята финансова автономност и гаранция, да се отдели от държавата и, съответно, държавата да влиза в отношения с различните висши учебни заведения под формата на конкурс за поръчки.

В новия закон текстовете бяха запазени, но философията беше подменена. Ще има Агенция за акредитация, обаче тази Агенция няма да е академична Агенция за акредитация, а ще бъде една нова чиновническа държавна структура. Каква е алтернативата? Алтернативата е съвсем различна. Държавата преотстъпва фондове, да кажем, в случая със Софийския университет, отнети от Софийския университет; в други случаи (при нови университети, като в Стара Загора, Варна, Бургас) се предоставят някакви сгради, които университетската общност да управлява - и университетите вече се развиват наистина като една автономна сфера, която не се храни от държавния бюджет и не разчита на държавния бюджет. Оттук нататък стратегията на развитието на висшето образование би могла да бъде в посока на междууниверситетско свързване и изработване на характерни за самата специална сфера на образованието университетски критерии, а не на държавни критерии. И съответно, изграждането на една Агенция за акредитация, която да е университетска агенция, а не държавна. За мен във всичките нормативни актове, приети по време на социалистическото правителство - които третираха отношението между академична автономия, държавно финансиране, гражданско участие, търсене на различни начини за самофинансиране на висшето образование, за пряко отношение между сферата на образованието и групи хора, пряко отношение между гражданина, който иска да се обучава, и университета, който иска да го обучава - в ход бяха извършени някои поправки, например в Закона за висшето образование, където с няколко редакционни пипвания беше сменена цялата философия на университетското самоорганизиране, на гражданското самоорганизиране, свързано с университетското самофинансиране и деликатните отношения между университетско и гражданско. В този смисъл, с помощта на дребни редакционни поправки, държавата отново взе ключа за портата - оттук нататък всичко е въпрос на това кой на кого какъв рушвет ще даде. Оттук нататък въпросът за автономията на университетите се свежда или до това, да бъде купен съответният чиновник, или да се изкарат всички студенти на улицата. Когато няма пари да се купи цяло едно министерство, е много по-лесно да се изкара един университет на улицата.

Как стои въпросът при средното образование? По същия начин. Министерството си запази правото да лицензира частните училища. 90% от съществуващите в България частни училища са регистрирани или като сдружения на граждани с идеална цел, или като фондации, или се поддържат от сдружения с идеална цел и фондации. Това е един от феномените. За да се получи обаче лиценз, може да се чака 10 години, може да се чака и 10 дни. Например, в продължение на една година се иска лиценз. Правят се срещи с Илчо Димитров, със секретаря по материално-техническо осигуряване, със зам.-министъра, който отговаря за учебните програми, със съответните инспектори. Всички те обясняват колко е хубаво това, но колко трудно ще стане. Накрая наближава 24-ти май и те заявяват, че е хубаво да се спонсорира една манифестация, а оттук нататък даването на лиценз не е проблем. И се оказва, че тези, които откликват на акцията, организирана от Илчо Димитров за 24-ти май, през месец септември нямат проблеми с откриването на частни училища. Ето едни много сериозни и много деликатни моменти, върху които ние можем да поразсъждаваме.

Дали този тип дейности са присъщи на третия сектор? Според мен, това е един от пътищата за намаляване ролята на държавната администрация в сферата на образованието. Не е достатъчно само да се направи семинар с ученици, независимо дали той ще бъде в дух на интернационално или на национално възпитание, като се иска разрешението на Илчо Димитров за неговото провеждане. Това е изключително важно, но е недостатъчно, защото представлява дейност, абсолютно периферна за самата сфера на образованието, за учениците и за учителите.

Много по-интересно и много по-важно е това, което стана в Пирдоп например. Местните хора казаха: "Защо само в София ще има английска гимназия? Само софиянци ли могат да се чувстват причастни към световната цивилизация?" И от едно местно предприятие заявиха, че са в състояние да отпускат ежегодни финансови помощи чрез една неправителствена организация, която да издържа това училище и, съответно, да поема част от таксите на учениците. Но за да е жизнено самото частно училище, в него трябва да участват и други предприятия, които са заинтересовани от това, трябва да се намерят и родителите, които са склонни да платят минимална такса. Защото това е формата на обществения ангажимент. Щом родителят смята, че е важно, детето му няма да отиде да се учи безплатно, а ще се плаща такса. В Пирдоп таксата беше минимална, 2 000 лв. на година.

По същия начин се създадоха две частни земеделски училища в Пловдив и Бургас, които се поддържат от няколко фирми. В началото (първата и втората година) тези фирми поемаха цялата издръжка. Те подписваха договорите с директора и с учителите, даваха заплати под формата на граждански договор, плащаха за ток, за наем сграда и прочие. Когато започнаха да се свиват икономическите възможности в страната, тези фирми започнаха да търсят едни много по-граждански форми на действие. Спряха се на варианта самите ученици да плащат част от таксата, ако смятат, че това обучение наистина е важно за тях. Поставиха и въпроса за привличане на пари от държавата и за частична държавна поръчка. И тук започнаха истинските проблеми. Защото вече не се иска само лиценз, а се иска държавата да се ангажира с тази сфера на дейност. От страна на държавата се поставят условия като например създадените в частното училище паралелки да се пренесат в съществуващото в населеното място държавно училище и тогава държавната субсидия ще се даде под формата на заплати. Точно такъв беше случаят в Челопеч.

Ето, това е истинският проблем! За мен е изключително важно наистина да бъдат съхранени научните общности. Но проблемът е и в това, че в Българската академия на науките, особено при физици, химици, компютърджии, всеки институт има регистрирана по една for-profit организация и по една non-profit организация. Там капе от държавната хазна, а едновременно с това чрез фирмата се сключват бизнес-договори и се произвежда - софтуер, например; и на трето място, чрез неправителствени организации се печелят международни проекти за развитие на различни сфери, най-често за информационни технологии.

Какъв е обаче крайният резултат? Крайният резултат е, че вече осем години българските държавни структури, апаратът, седи и не помръдва. И мисля, че това е задача, много по-тежка за разрешаване, отколкото задачата да се намери решение на днешната политическа криза - дали с предсрочни парламентарни избори, дали с експертно правителство или с нещо друго. Решение на тази задача ще се намери. Ще има предсрочни парламентарни избори, ще има ново мнозинство, ще има ново правителство. Но как ще бъде накарано това правителство да приеме стратегия на свиване на държавата и предоставяне на ресурси, даване на автономия на определени сфери? Вчера говорихме за същите проблеми, но в сферата на социалното дело. Днес говорим за сферата на образованието и на културата. Ако ние се консервираме в тази позиция: държавата да не помръдва, а само да я маскираме - било с for-profit или с non-profit организации - нашето общество и ние самите като граждани сме наистина обречени. И тук вече застава проблемът да си изработим своя политика и свой дневен ред, при който да натискаме и да принуждаваме държавата стъпка по стъпка да отстъпва в различните сфери, да отстъпва ресурси и автономност.

Дискусия III

Водещ Деян Кюранов

Деян Кюранов: Струва ми се, че държавата се отнася някак си по-ревниво към работата на неправителствените организации в областта на образованието, науката и културата. Може би по-ревниво, отколкото към работата на неправителствените организации в такива сфери като силовите например - армията и полицията. Вероятно става дума за производство на нови културни явления, от една страна, и за възпроизвеждане на утвърдени, признати за образци, стари културни схеми, от друга...

Пламен Макариев: Ще продължа в посока на това, което Деян Кюранов постави като проблем - защо нещата са толкова чувствителни в определени сфери... Не ми е известно правителството да е било против дейността на някоя чисто благотворителна фондация, която се занимава със сираци. Но защо то се "впечатлява" толкова, когато става въпрос за сферата на образованието, например? В тази връзка искам да поставя на г-жа Желязкова следния хипотетичен казус и да я помоля да коментира.

Ще я помоля да си представи, че тя е министър на просветата в едно демократично правителство и един ден получава информация за съществуването на фондация "Патриот", чиито президент е, да кажем, Добромир Задгорски. Също така узнава, че фондация "Патриот" с неизвестно откъде дошли пари провежда семинари с ученици в Кърджалийско, възпитавайки ги в дух на национализъм под формата на ценности, родолюбие и т. н. Как би постъпила г-жа Желязкова в този случай?

Антонина Желязкова: Прекрасен въпрос! Нашият семинар започва да придобива игрови момент... Ще отговоря на въпроса с пример.

Докато траеше последният скандал около училището в с. Рибново, аз непрекъснато говорех по "Свободна Европа", по "Дойче Веле" и други радиостанции, като в изказванията си изразявах своето учудване от цинизма на министър Илчо Димитров, който забранява на децата да ходят с шалвари на училище - в ситуация, при която хората се чудят как да оцелеят през зимата, камо ли да си позволят да облекат децата си с нещо друго.

Скоро след като затихна този скандал, ми се обади директорът на училището в Рибново и каза: "С нас се свърза фондация "Хан Крум". Оттам ни заявиха, че имат готовност да изпратят за децата от селото два камиона с хубави обувки, кубинки и дънки. Какво да направя? Кои са "Хан Крум"?..." И усещам паника в гласа му.

Та ето как постъпих и смятам, че може би това е пътят. Не че не знаех предварително, но направих едно по-добро проучване за това, какво представлява организацията "Хан Крум", след което обясних на хората от селото. Но им казах и това: "Абсолютно ваше право е да решите дали ще получите тази помощ или няма да я получите. Не съм аз човекът, който ще ви диктува какво да правите. Ако вие получите помощта от "Хан Крум", това не значи, че нашето приятелство свършва дотук и че ние вече няма да работим заедно. Вие преценете и решете!". И те решиха да вземат помощта. Впоследствие видях една реплика-вайкане във вестник, че помощта от "Хан Крум" пристигнала не под формата на дънки и обувки, а под формата на пари за дънки и обувки и хората от Рибново казали: "Прекрасно, сега ще си платим тока!"

Разбира се, аз не мога да бъда държавен чиновник, това е изключено! Но да допуснем хипотетично, че съм министър на образованието и чуя за организацията "Патриот", която провежда семинара си в Кърджали. Аз в никакъв случай няма да го спра, няма да попреча на провеждането му. Но, вероятно, ще се обадя на някоя друга организация, да кажем, на АКСЕС и ще кажа: "Валерий, приятелю, хайде, моля те, направи и ти един семинар след тях! Занеси там малко книги, брошури…". И така нататък.

Валерий Русанов: Искам да добавя нещо към това, което г-жа Желязкова засегна в първата част на своето изказване.

Действително има някаква еволюция в отношението на държавните органи към третия сектор, към неправителствените организации. Но ми се струва, че имаше един момент, който се оказа рубежен и от който насетне нещата се развиха по друг начин. И за мен този момент е ноември 1995 г., когато се състоя първото истинско общо събрание на т. нар. Съюз на българските фондации. Тези от вас, които участваха, си спомнят, че ние гласувахме до среднощ. Това действително беше една сериозна битка "кой кого". Добрите тогава като че ли победиха, но, за съжаление, после загубиха битката. Но тогава ме порази фактът, че част от хората - и това го знам със сигурност - чакаха преки инструкции не от кого да е, а от Жан Виденов, който следеше с жив интерес как се развиват тези събития. Това само показва до каква степен определени кръгове вече са заострили своето внимание върху третия сектор.

Тъй като бях избран в Изпълнителното бюро на този Съюз на фондациите, трябва да ви кажа, че оттук нататък нещата станаха чисто политически. Там ние се разделихме на две: едните, условно, "добри", другите, условно, "лоши". И понеже имаше паритет, сложиха ни отгоре една личност, която формално беше безпристрастна, но не се оказа точно така. И, на практика, се блокира дейността на Съюза на фондациите, който иначе можеше да бъде една много полезна организация. За съжаление, оттам насетне, та до ден-днешен, Съюзът на фондациите не прави нищо. Веднага след това общо събрание ние предложихме Съюзът да излезе с декларация в подкрепа на неправомерно уволнените журналисти от Българското национално радио. Нищо подобно не можа да се прокара сред представените там граждански организации.

Отношението на държавните органи тогава беше (а мисля, че и сега е) следното: когато нещо се прави от "наши" организации, то може да получи подкрепа, но когато нещо се прави от другите неправителствени организации, то се бойкотира по всевъзможни начини. Поради това нито за миг не престанаха нападките срещу "Отворено общество" и срещу други организации, които бяха обвинявани в какво ли не.

Кин Стоянов: Според мен, тук става въпрос за определен държавнически манталитет по отношение на третия сектор. Ето защо аз се съмнявам, че с падането на това правителство и при ново парламентарно мнозинство този манталитет ще бъде ликвидиран. Това са натрупани рефлекси! И поради това, единственото поведение на третия сектор по отношение на държавния апарат си остава, за съжаление, швейковското поведение. Ще дам конкретен пример. Във връзка с програмата "Помощ за читателя" имах картбланш от Илчо Димитров книгите, за които съм осигурил спонсори, които да ги закупят, да се изпращат веднага в училищните библиотеки. И стана така, че в момента, в който академикът най-яростно нападаше "Отворено общество", подопечното му министерство разпространяваше книгата "Отечество любезно" с пътеписи от Вазов, която бе закупена със средства от центъра "Отворено образование". Спонсорството на "Отворено образование" бе сериозно огласено в медиите и, в крайна сметка, позицията на Илчо Димитров спрямо "Отворено общество" се бутафоризира. Така че, според мен, единственият ефикасен и даващ резултати похват на сектора към една недоверчива и репресивно настроена към НПО държавна машина е, държавата да се направи смешна. Защото, когато стане смешна, тя вече няма да е страшна.

Стефан Здравков: Приемам почти изцяло становищата, изложени от колегите. Но се боя, че ще изгубим много време, ако започнем да излагаме ретроспективно какво е било. Нека първо си дадем оценка за това, което ние сме направили. Ето, Кин Стоянов каза - отишъл лично при Илчо Димитров и нещо е станало. Но вероятно у всички нас е имало някаква причина, някакъв субективизъм, за да не можем да имаме адекватно отношение към правителството, независимо какво е било то - синьо или червено. Извинете ме, колеги, но вие, все пак, сте от това ниво фондации, които са имали на какво да стъпят. А аз съм точно обратният случай - на фондация, започнала от нулата, от нищо. Когато започнах, все още карах трамвай и имах само един трамвай зад себе си. Дори когато Петър Корнажев беше едновременно председател на Съюза на фондациите и министър на правосъдието, на мен не ми е било по-добре. Та той през цялото това време не можа да прокара един основен закон, Закон за лицата и семейството, който щеше да легитимира неправителствените организации!

сега малко да е отворил очи към третия сектор, защото той не присъства сред кръга на "Позитано" 20, на който лично съм се опитвал да разясня какво е това "трети сектор". Но те явно имаха по-стратегически цели и задачи - икономиката, баницата и т. н. Но не мислете, че и ние самите дадохме добър повод да се говори за нас. Да приемем, че тук, в третия сектор, е елитът на нацията. Но не беше така през 1991, през 1992 г. Добре, че не виждам Амадеус Кръстев тук!

Явно, тогава червените не отчетоха възможностите, които предоставяше тази свобода. Трябваше да започнат тези, които преди 1989 г. са се събирали и са правили нещо. Но тогава, след 1989 г., в началото, други хора дадоха лицето на третия сектор, започнаха да получават първите грантове и именно тези хора внесоха един привкус (меко казано) за това, как ще се развива третият сектор.

Добре. Правителството затворено, ние - затворени. Извинявайте, но и "Отворено общество" също беше - и мисля, че си остава - доста затворено! Защо да не преодолеем тази черта? Там ли ще я преодолеем - при кордона полиция, "ние"-"вие"? Дали и ние нямаме вина за това, което се случи на 10-ти срещу 11-ти януари? Дали ние се разграничихме от тези, които рушаха? Може би единственото полезно за мен беше това, че и ние влязохме в полезрението на Запада. Е, това ли беше целта? Не можехме ли ние, "елитът", да предвидим тези събития? Нека малко да уравновесим нещата! Ние сме българи, ние трябва не да воюваме един срещу друг, а да намерим пътя за после. Независимо какво ще бъде правителството!

Васил Гарнизов: За мен в събитията от 11-ти януари насилието не е любопитно. Насилието си е насилие, там нямам даже познавателен интерес. Познавателен интерес имах, обаче, към това, което ставаше в "Пирогов". За броени часове най-обикновени хора, на които им личеше, че имат материални проблеми, донесоха на битите (включително и на битите полицаи) купища храна, кой каквато имал в къщи. И се оказа, че за три часа в "Пирогов" са събрали толкова хранителни продукти, че пациентите могат да се хранят три дни с тях. Ето тук откривам един феномен, който има отношение към нашия трети сектор. Очевидно, у българина, в неговата представа за света и в емоционалното му обживяване на този свят, има голямо пространство за развитието и дейността на третия сектор и това е пространството на жертвите на насилие, на жертвите на произвола, на жертвите на съдбата. Ние този феномен не сме го тематизирали, не сме намерили необходимия език, за да се адресираме към големи групи хора, та да можем не само при масово насилие, а и при по-спокойна ситуация да мобилизираме тази благотворителна енергия, този благотворителен етос, който дреме във всеки от нас и би помогнал за правене на кампании в полза на социални домове и на хора, които са беззащитни, без доходи и без възможности за оцеляване.

Антонина Желязкова: Искам да се присъединя към казаното от Васил Гарнизов. Вижте какво стана при наводнението в Родопите! Държавата едва отскубна от себе си няколко жалки милиона лева, докато бедни семейства, едва свързващи двата края, заделяха дрехи и буркани, за да спасят от гладуване хората в Златоград и в другите наводнени селища. Десетки милиони лева се събраха именно от обикновените хора по линия на това чувство на съпричастност. От психологическа гледна точка Васил Гарнизов го обясни много добре - това бяха жертви.

Друг е въпросът дали ние, като неправителствен сектор, въобще си струва да говорим за това, че трябва да използваме тази нагласа и да я организираме. Чувствам се неприятно, когато се тръгва към това, да се опитваме да организираме всеки жест, който е вътрешен. Нека той да си остане такъв!

Стефан Здравков: Изглежда не бях разбран правилно. Ние трябва да "опитомим" държавата, а, може би и себе си, да си видим плюсовете и минусите и да подготвим почвата за бъдещата си дейност. Трябва да си подадем ръка, нищо друго. Най-малкото, поне да не се срещаме от двете страни на барикадите.

Ина Гюлева: Искам да се върна към темата за ревнивото отношение на държавата към образованието и културата. Според мен, тя не се отнася ревниво, а неадекватно. В момента, в който просветата и изкуството се разделиха с идеологията, в тези сфери се оформи своебразен вакуум. Защото обществото няма потребност точно от изкуство по каноните на социалистическия реализъм. И в тази ситуация държавата, преставайки да има идеологически функции, запази функциите си на собственик. Например, почти всички театрални сгради в страната са държавна собственост, но държавата не знае какво да прави с тях, защото нещата започват да се оцветяват партийно. Ако трябва да има директор на театър, хубаво е той да бъде от "нашите", защото ще контролира какво става там. И оттам насетне тези своеобразни кътчета на духовност започват да произвеждат бездуховност, което, може би, е целта на държавата. Тук настъпва неразборията. И тогава става министърът на културата и заявява, че театрите са прекалено много и държавата няма бюджет за тях. Според мен, докато държавата не реши проблемите в сферата на културата по законодателен път, ситуацията няма да се промени към по-добро. Не може бюджетът за култура да се оформя на база "щатни бройки"! Хората, които се занимават с култура, нямат нищо против да се намалят държавните структури в тази сфера, но при условие средствата за развиване на дейност да останат в сектора. Държавата блокира това, което означава, че тя блокира самия процес в сферата на културата.

Деян Кюранов: Моят опит показва, че по отношение на културата се чуват два гласа: единият много силен, другият - засега по-слаб. Много силният глас е по-скоро хлипане, поплак - всичко отиде, всичко се разруши! Интересното е, че това е поведението на почти 90% от хората, които до 1989 г. бяха реализирани като културтрегери.

От друга страна, чува се и слабият глас - да, сега е много трудно, но може да се прави нещо и ние го правим! И това по принцип е гласът на хората, които започнаха да правят изкуство най-вече след 1989 г. Тези хора изключително трудно намират пари и плащат за трудностите при намиране на пари с творческа свобода, правейки интересни неща. Аз лично имам усещането, че за по-голямата част от т. нар. Живковски културен елит въжделената свобода за творчество е била на второ място, а на първо място е била държавната хранилка.

Във връзка с изказването на Пламен Макариев – мисля, че това е много важна тема. В един мой доклад преди 6 месеца аз се опитах да обобщя опита от тогава година и половина социалистическо управление. Аз съм малко по-умерен от Антонина Желязкова в преценката си; аз мисля, за разлика от нея, че социалистите можеха много по-силно да ударят гражданското общество, отколкото го удариха... От друга страна, те възприеха една схема на, така да се каже, проникване в гражданските структури, особено на базата на междудържавни договорености със западни спонсори, които са готови да насърчават гражданското общество у нас, но при положение, че минават през държавата. По този начин да върви държавното влияние. И от тази гледна точка наистина е изключително опасно, защото тук под различни благовидни шапки може да се окаже, че парите, които би трябвало да отидат в гражданското общество, отиват в държавата, в което нямаше да има нищо лошо, ако държавата ги употребяваше по предназначение. Но тя, както общо взето знаем, не ги употребяваше по предназначение... Така че, за съжаление, може би има основание да се говори за това. Аз не съм толкова оптимистичен като Пламен Макариев, че това е въпрос на бъдещето.

Симеон Митрополитски: Искам да кажа нещо в тази връзка. Тази седмица в понеделник и във вторник в "Континент" излезе една преводна статия от "Уърлд тудей" под заглавие "Възходът на хайдутокрацията". Става въпрос за осъзнатия от западноевропейски институции факт, че наливането на пари на Балканите не води до реформи, а до консервиране на същестуващите социални структури от отминали времена. И в този смисъл предложението на автора на тази статия се застъпва от доста влиятелни среди на Запад. А то е: отпускането на помощи към държавни институции или към организации, обявяващи се за неправителствени, да се свързва с реални реформи по линия на "приватизиране", така да се каже, на държавните функции от гражданското общество и демократизация на обществените отношения.

Кин Стоянов: Може би ще трябва представители на неправителствения сектор да се съберат и да поразсъждават върху една съвсем конкретна и прагматично поставена задача: как да анализираме, т. е., да разграждаме, някои държавни органи? Например, след изграждането на центровете по изкуствата, които придобиха своя завършен вид по времето на Ивайло Знеполски, едно Министерство на културата вече е ненужно. Когато Елка Константинова беше председател на комисията по образованието във Великото народно събрание, беше подготвен проект за закон, според който всеки ученик, в зависимост от това, в кой клас ще бъде, получаваше от съвета един ваучер на определена сума. Това беше държавният стандарт. Родителят отива с този ваучер и избира за детето си училище. Това беше, според мен, най-добрият модел за средното образование - проектът за този закон. Но, очевидно, ние трябва да се разделим с това лошо самочувствие и с чувството за вина едва ли не като рушители на държавността и да помислим по какъв начин нестопанският сектор, реално погледнато, може да разгражда малко по малко излишните административни структури в тази държава. Съвсем еманципирано трябва да си го признаваме това, а не да се крием и да го имаме като някакъв подтекст и втори план.

Васил Гарнизов: Само едно вметване! Този феномен на прикриване на държавата зад неправителствени организации беше забелязан първо в Унгария, Полша и Чехия. Едва след това ние го констатирахме тук. Това е феномен на Източна Европа. Да не се самомаргинализираме!

Деян Кюранов: Аз бих го нарекъл един от феномените на прехода в Източна Европа, който е свързан със силната държавност отпреди. Но искам да продължа тази логика на разсъждение. Много често се чуват оправдания за това, че, например, директор на държавно предприятие е направил фондация; той щял да дръпне малко пари от Западна Европа чрез фондацията и по-добре ще си изпълнява задълженията към държавата.

Да, на това равнище на разсъждение няма нищо страшно. При това, не е задължително да предполагаме, че тези пари ще бъдат откраднати. Те могат да бъдат включени в работа. Но тези пари няма да свършат тази работа, за която са били предназначени от западния дарител. Т. е., тук - чисто юридически - има пълно безобразие и престъпление, защото се нарушава волята на дарителя. Но да оставим закона. По същество, това са пари, които се предполага, че трябва да финансират една по-ефективна структура, която трябва да функционира нормално, на съвременно равнище. А те се инжектират - както г-н Гарнизов се изрази - в труп или, във всеки случай, в безвъзвратно отиващ си организъм. Това е моето възражение на иначе прекраснодушните разсъждения: "Какво лошо, че идват пари в България?".

Ако няма други, желаещи да се изкажат, предлагам да преминем към декларациите. Има думата Веселина Гюлева!

Ина Гюлева: Декларацията, която съчинихме с Кин, се нарича "На пазителя с любов":

"Древногръцкият философ Платон препоръчва в идеалната държава стражите да се занимават с гимнастика и поезия. Гимнастическите упражнения били необходими за физическа сила и сръчност, та с лекота да прогонват нашествениците от границите на държавата. А упражненията по поетическо майсторство служели за духовната хармония, толкова необходима на античните командоси. Така нямало опасност те да сбъркат своите съграждани с врага.

Ранните часове на 11-ти януари т. г. пред Парламента ни убедиха, че вътрешният министър и другите отговорни за провеждане на операцията "Бой" служители, очевидно, не четат поезия, а повече са наблегнали върху бойните изкуства. В стремежа си да попълним тази празнина се обръщаме към целокупното гражданство с апел да пожертват стихосбирки с любовна лирика. Какво прочее конкретно да се направи? На 11-ти т. г. вечерта с приятна изненада научихме от БНТ, че към фонд "13 века България" е учредена дарителска партида "Сигурност".

Драги граждани! Изпратете любовните стихосбирки на фонд "Сигурност" към партида "Сигурност" към НДФ "13 века България" (София, ул. "Акация" 16). Молим, надписвайте ги "На пазителя - с любов". Хората от фонда знаят какво да направят с тези мили книжки."

Валерий Русанов: Предлагам декларацията са се подпише от името на всички участници. И след това ще изброим тези, които присъстват днес, за да бъдем коректни.

Деян Кюранов: Дами и господа, има ли някой несъгласен с изпращането на такава декларация? Няма. Значи, приемаме я по принцип. Даваме възможност да се направят дребни редакционни поправки, които да не променят смисъла и тона, подписваме я от името на семинара и вписваме имената на тук присъстващите днес. Валерий Русанов е натоварен с осведомяването и на присъстващите вчера, за да вземе и тяхното съгласие.

Декларация №2. Валерий Русанов!

Валерий Русанов: Втората декларация е за хуманитарната помощ. Тя е адресирана: До Делегацията на Европейската комисия - София. Копие: Президент на Република България, Министерски съвет на Република България, Министър на труда и социалните грижи, БТА, медии.

"Уважаеми г-н О`Съливан,

На 17-ти и 18-ти януари 1997 г. в София бе проведена среща на български неправителствени, стопански и държавни организации на тема: "Принципи, параметри и практики на гражданския контрол в Република България". На срещата бе обсъдено общото състояние на гражданското общество в България в контекста на трагичната икономическа ситуация в страната, предстоящото въвеждане на валутен борд, изостреното политическо и социално напрежение и заплахата за физическото съществуване на цели групи от българското население. В този контекст бе обсъдено решението на Европейския съюз за отпускането на спешна хуманитарна помощ за България в размер на 20 млн. екю. В тази връзка представените на срещата неправителствени организации се обръщат към Комисията на Европейския съюз с молба в разпределението на тези средства да бъдат включени български неправителствени организации в състав и качество, определени от Европейската комисия или упълномощен от нея орган. Готови сме да предоставим на този орган списък на български неправителствени организации, натрупали опит в посредничеството между различни институции и гражданството, в безкористната благотворителна дейност, в сериозната ежедневна работа с хората от социално слаби групи. За много хора в България участието на неправителствени организации ще бъде гаранция за справедливо разпределение на средствата. Българските неправителствени организации на национално и регионално равнище разполагат с достоверни наблюдения за реалните нужди на хората в страната. Това са наблюдения, потвърдени от дълъг опит в ежедневния контакт с различни групи от населението. Неправителствените организации в България виждат допускането им до участието в контрола по разпределянето на подобни средства като реална проява на българското гражданско общество, натрупало сериозен опит през последните години. Този опит показва опасността подобни суми да бъдат използвани за стабилизация на държавния апарат, ангажиран с администрирането на тази помощ. Ние вярваме, че Европейският съюз е заинтересован от подобен вътрешен контрол върху действията на държавната администрация, тъй като това ще представлява реална гаранция за изпълнението на високохуманната цел на Европейския съюз. Призоваваме всички неправителствени организации в България да подкрепят това обръщение като израз на съпричастност към едно реално действие в полза на нашите съграждани от различни възрасти, религии, местожителство, квалификация, партийна принадлежност и убеждения, в полза на всички онези, които сега са изложени на опасността от нравствена деградация и физическа смърт.

София, г."

Лиляна Александриева: Искам да попитам, не може ли да се поиска от Европейската комисия, когато тя преговаря с българското правителство, да изисква като клауза в този двустранен договор между страната ни и европейската организация да се включи прозрачността и участието на медиите като основни контролиращи разпределението на тези помощи.

Деян Кюранов: Бих го преформулирал малко. Т. е., участие на медиите като гаранти, че гражданите, които на свой ред са гаранти за това, че парите ще бъдат употребени по предназначение, ще бъдат осведомени. Т. е., двойна опосредственост - през медиите към гражданите към Европа - към този, който дава парите.

Валерий Русанов: Според мен, не трябва да се вменяват на медиите качества, които те нямат. Просто в този текст трябва да се добави искане за прозрачност на заседанията на това тяло, което ще решава разпределението, или на контролното тяло по такъв начин, че това да бъдат открити заседания с присъствието на представители на медиите. Ние не ги задължаваме. Въпросът е да има открит достъп до всички тези заседания, така че те да бъдат прозрачни. Тогава вече медиите могат да изпълняват своя контрол.

Деян Кюранов: Не съм съвсем съгласен. Вчера, в духа на френската либерална левичарска традиция, Ивайло Дичев каза, че има два начина на контрол, на отношение към медиите. Едното е етатисткото, т. е., ограничаване и контролиране, а другото е либералното, т. е., те да гонят своя егоистичен интерес. Това не е вярно. Има и трети начин. Третият начин е именно гражданският контрол, който съчетава стремежа да бъде ограничен егоистичният интерес със стремежа да се правят нещата в полза на гражданите, а не в полза на държавата. Мисля, че няма нищо лошо в това, да се включи клауза, в която държавата да се задължи да огласява чрез собствените си медии онова, което се решава в тези комисии. Държавата контролира Националното радио, държавата контролира Националната телевизия. Освен това, държавата може да покани частните национални медии да участват в това. Те, разбира се, няма да са длъжни да го правят.

Валерий Русанов: Склонен съм да се съглася с г-н Кюранов. Нека има едно експлицитно задължение в нашата декларация към държавния орган да предоставя тази информация на държавните медии. А оттук нататък кой иска да го отразява, кой не иска и как ще го отразява - това вече е друг проблем. Но въпросът е това да мине по държавните медии. Задължително!

Мисля, че двете декларации имат нужда от редакция. Вероятно едната ще изтече в ефир още тази нощ, но окончателните текстове на декларациите предлагам да ги оформим в понеделник, с необходимите редакции, които би трябвало да бъдат само стилови, не съдържателни. И под тях ще сложим имената на всички присъстващи сега организации, включително и на тези, които бяха вчера, след като сме се консултирали с тях. И това нещо ще бъде разпространено по медиите. Ето, това е процедурата, която ви предлагам да следваме оттук нататък.

С това изчерпахме дневния ред на нашия семинар. Два дни говорихме пространно за взаимодействието между държава и неправителствени организации. Аз лично съм много доволен от това, което се каза тук - и вчера, и днес. Времето беше малко, не можахме да изчерпим много от темите... Но какво да се прави? Иначе би трябвало да се превърнем в някакъв конгрес от добре познат тип, който да заседава ден и нощ, за да решава проблеми. Ние нямахме за цел да решаваме проблеми, а само да ги изложим и да видим докъде сме стигнали.

Имаме намерение да издадем книга с материалите от нашата среща. Надявам се, че ще издадем нещо полезно, което смятаме да разпространим както сред неправителствените организации, така и сред държавни институции, с които взаимодействаме.

Закривам семинара.