Съдържание (стр. 1 )

Гражданският контрол в Република България – принципи, параметри, практики

СЪДЪРЖАНИЕ

В преддверието на гражданското общество – Румен Яновски

I част: Държавата и гражданското общество

§  Власт и контрол (Легитимност на властта в гражданското общество) – Деян Кюранов

§  Ролята на местните власти за развитие на гражданското общество в България – Гинка Капитанова

§  Дискусия I

II част: Държавните институции, предприемачеството и “третият сектор” – настояще и бъдеще

§  Държавни институции и неправителствени организации в осъществяване на основните човешки права на труд и социална защита на гражданите на Република България – Катя Владимирова

§  НПО и местното самоуправление – опит за регулиране на отношенията им – Алеко Джилджов

§  Правозащитниците и полицията – опит за диалог – Камелия Ангелова

§  Медии, социологически проучвания и религиозна толерантност – Константин Събчев

§  Дискусия II

III част: Образованието, науката и изкуството през призмата на отношенията “граждански организации – държавни институции”

§  Основания за оптимизъм има – Антонина Желязкова

§  За опасността от дублиране на държавни и неправителствени структури – Пламен Макариев

§  Образованието и третият сектор – Васил Гарнизов

§  Дискусия III

Забележка: Материалите, в тази книга (издадена през 1999 г.) са доклади и дискусии от проведения от Асоциация АКСЕС семинар на същата тема (17 – 18.01.1997 г.) и се публикуват тук с незначителни съкращения.

В ПРЕДДВЕРИЕТО НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

Румен Яновски

1. Гражданско общество

Общественият диалог за същността на гражданското общество, за ролята и мястото на гражданския контрол в България има вече няколкогодишна история. Но за да има смисъл един диалог, необходимото условие е да се използва разбираем език. Колкото и странно да изглежда, проблеми възникват още на това равнище - на равнището на имена, думи, названия и съдържание. От една определена гледна точка целият този текст би могъл да бъде заместен от речник с дефиниции на термини като "гражданско общество", "трети сектор", "граждански контрол", "гражданска инициатива", "неправителствени организации", "нестопански организации", "дейност в обществен интерес"...

По различни причини все още не разполагаме с ясни и общоприемливи дефиниции на тези термини. Затова например диалогът за параметрите на гражданския контрол (защо, как, докъде, от кого?) може да бъде блокиран още в началото поради простия факт, че участниците в диалога влагат различен смисъл в използваните думи. ("Какво е това "граждански контрол"?).

Изкушението да се предложат конкретни формулировки за нуждите на този текст е голямо. Подобен подход вероятно би направил изложението по-ясно. Въпреки това тук няма да предлагаме определения - и не поради изобилието на дефиниции за понятия като "гражданско общество" например. Има друга, много съществена причина: терминологията на гражданския сектор като никоя друга се нуждае от консенсусно споразумение за значенията на думите, и затова всеки опит да бъдат задавани предварително определения носи риска само да увеличи броя на интерпретациите. Затова тук само ще уточним, че бъдещото бързо изясняване на аксиоматиката е абсолютно необходимо за диалога; че в подхода към проблемите всички ние използваме несъвършени изразни средства. (И следователно трябва да приемем добронамерено всяка критична реакция, защото тя може да бъде свързана с недоразумение за съдържанието на използваните думи). Един юрист и един граждански активист могат да се скарат само на терминологична основа - тълкувайки например конституционния текст "Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси" (кои интереси? как служат? с какви средства?).

Проблемът за названията се усложнява и от факта, че част от терминологията е навлязла у нас посредством опита на по-развити "граждански общества", т. е. през чужди езици. Дошлите по този път термини още са в процес на утвърждаване в българския език (напр. "трети сектор") или съдържат смислови неточности (напр. "неправителствени организации", което би трябвало да се разбира не като неправителствени, а като "недържавни, непартийни, несвързани с властта"). Има и изрази, които звучат двусмислено (напр. "лобиране"), други свободно се използват като специализирана лексика без съответен български израз - напр. "networking", "pressure group", "funding" и др. На всичко отгоре основни категории като "гражданско общество" съществуват в европейското мислене от десетилетия и не винаги са носили смисъла, който им се придава днес.

Много опростен би бил изводът, че чуждиците са израз на "външно влияние" в ущърб на националната традиция. Тази традиция наистина съществува, при това, тя е много по-сериозна, отколкото обикновено се смята. Без да използват днешната терминология, в продължение на десетилетия българите са организирани читалища, настоятелства, многобройни благотворителни организации, женски дружества, всевъзможни сдружения и фондове. В България са действали успешно и чужди организации (като Рокфелеровата фондация). За съжаление, годините са деформирали до уродливост част от наследството на тази впечатляваща традиция - ср. напр. думи като "самодеен", "самодеец".

Освен това, днес българското общество търси примери, модели за развитие - не можем да се учудваме, че в това търсене то се ориентира към успешно действащи модели. Развитата терминология (на английски език) съответства на модел, който е много далеч от сегашното състояние на нещата у нас, и затова преките заемки могат да звучат комично. Комично обаче е не самото заимстване, а опитът представите да бъдат "насложени" плътно и безкритично върху различна обществена реалност.

Българският "трети сектор" не може да се движи стриктно по модела например на САЩ. Но не защото в САЩ вноските в благотворителни фондове се приспадат от облагаемия доход. А (например) защото в САЩ от тази възможност се възползват 25% от обикновените данъкоплатци и 80% от данъкоплатците с доход наддолара годишно. Защото през 1995 г. в САЩ даренията за благотворителни институции са били 144 милиарда долара, или 2% от брутния вътрешен продукт на САЩ. (В България голяма част от предприемачеството, на което третият сектор би могъл да разчита, води борба за собственото си оцеляване).

И още един проблем, свързан с "езика". Можем ли изобщо да описваме явленията в българския обществен живот с подобни категории (организирани граждани, гражданско общество, инициатива, контрол)? Дали те са използваеми като имена на обекти и явления тук и сега?

В различни коментари за събитията през януари-февруари 1997 бяха лансирани тези за "прохождащо" гражданско общество, за проява на негови "елементи", за неговото "раждане". Общото тук е нежеланието да се приеме еднозначно съществуването на такова "нещо". Дори категорични констатации ("то е факт") са съпроводени с пояснението, че то току-що се е родило, а посочването на точната рождена дата поставя под известно съмнение продукта на дълго натрупване, практически опит и сложна еволюция.

Какъвто и да е отговорът на конкретния въпрос за българското гражданско общество, смисъл от използването на тези категории има. Ако дискусията за терминологията изпреварва развитието на действителни явления, факти, конфликти и решения, то това само ще улесни бъдещото им артикулиране и осмисляне. Ако действителността ни е изпреварила и ние подтичваме отзад, за да донагласим в движение терминологичния апарат и думите за реално съществуващи неща, то терминологичната дискусия е абсолютно задължителна.

За изясняване на терминологията работят не само активистите на гражданското общество, но и пресата, издания със специална цел (2) и дори решенията на Конституционния съд (6). Това трябва да се подчертае специално, защото разсъжденията за думите и тяхното значение не е само филологическо забавление, нито експертна дискусия на семиотици. Ако не можем да конкретизираме съдържанието на понятието "гражданско общество", как да разбираме конституционния текст, че "Република България (...) създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество" (чл. 4, ал. 1)? Как да разбираме условието за приобщаването ни към НАТО, свързано с "граждански контрол върху армията", след като още спорим по това що е то граждански контрол?

Повечето българи помнят времена, когато самата словесна комбинация "граждански контрол" бе взривоопасна идеологическа смес: какъв ти контрол - контролът е прерогатив на държавата, тя определя правилата, тя разрешава или не разрешава, тя изисква подчинение (особено ако е общонародна). Светотатственият елемент в идеята "контрол върху държавата" идва с представата за власт върху власт имащия, а тогава каква власт е това? (Да налагаш правила на този, който определя правилата?) Съзнанието, което посреща всяка идея с въпроса "кой е разрешил?", разчита думите "неправителствени организиции" като "антиправителствени"; "недържавни" като "антидържавни"... В тази координатна система всичко, което не е изрично разрешено, е опасно. Остава само заплахата да бъде формулирана с познати думи.

Конкретни формулировки не липсват дори в публичното пространство. Седем години след 10 ноември 1989 г. ръководителят на Националната служба за сигурност заявява пред най-многотиражния национален ежедневник:

"У нас се появиха като гъби огромен брой чужди организации, фондации, асоциации и пр. Под формата на най-различни легитимни и не съвсем сондажи, проучвания, проекти, конкурси и помощни акции те започнаха и продължават да събират много широка по обем и съдържание, многоаспектна информация за това, което става в България. Понякога ни учудва смисълът на някои от изследванията, но в повечето от тях прозират цели, които заслужават квалификации с по-специална терминология. Един по-задълбочен анализ безспорно показва, че след обработка и редица други манипулации част от събраните данни при тези мащабни проучвания биха послужили и на разузнавателните централи, което не се и съмнявам, че става. Очевидно въпросът има две страни. Законова - означава ли тази дейност събиране на факти и данни, представляващи държавна тайна. Политическа - може ли с политически средства в двустранен диалог да се намери приемлива и за двете страни граница, която да не се нарушава."

Цитатът задава в изчистен вид проблема за "думите за гражданското общество" (описанието на дейностите изцяло покрива днешната практика на третия сектор!). Тук не само има стройна логика, но и проблемен подход и дори позитивна нагласа за търсене на компромис. Езиково-смисловото равнище обаче конструира недвусмислено внушението за заплаха. Философският разрез на дейностите по "форма и съдържание" води до извода, че под благовидната форма се крие нещо неблаговидно. Психологическото равнище показва ясно вътрешния конфликт на администрацията: очевидно става дума за антинационална дейност, която обаче не може да бъде подведена под текстовете на НК. Затова събирането на "многоаспектна информация за това, което става в България", е изведено като криминално деяние без да бъде определено като такова. А подчертаната множественост ("огромен брой", "и пр.", "най-различни") залага представата за настъпваща неконтролирана стихия.

Най-характерното в зададения по-горе модел на отношенията между третия сектор и държавата е, че проблемът не може да бъде описан в наказателно-правни категории. Затова се появява определението "легитимни и не съвсем" (в смисъл "сети се сам..."). Различните езикови нюанси обаче се оформят като глобален въпрос, когато се опитаме да си отговорим какво е "политика" - защото дейността на неполитическите организации е определена като безусловно политическа и решението трябва да се търси "с политически средства"... Тук определено си заслужава да се води дискусия за значението на думите.

Теорията обаче не ни помага много, когато се опитаме да търсим конкретни, практически измерения. Тази теория започва с абстракции ("гражданското общество се определя като съвкупност от всички негови граждани, които се признават за такива от държавата"; 1, с. 35). Тя предлага концентрични кръгове на стесняващи се значения (в широкия смисъл неправителствени организации могат да бъдат и политически партии, и профсъюзи, и неформални групи; в тесен - неправителствените организации). В тази концентрична интерпретация можем да стигнем до представата за гражданското общество като общност на неправителствените организации. Ако потърсим общ знаменател за тях самите, вероятно ще го намерим под формата на "организирани структури, несвързани с държавата и с предприемаческия принцип на печалбата". (Отново с уговорки - ср. 4, стр. 30). И отново ще трябва да уточняваме думите.

Има не един начин да се избяга от точна формулировка. С достатъчно основания бихме могли да коментираме десетките определения от най-разнообразни източници. Бихме могли да уговорим, че схващаме гражданското общество като процес, като постоянно движение към ценности, а не като състояние. Да използваме метафори и парадокси (гражданското общество е "власт на властнямащите")...

За каквито и да е практически цели обаче е необходимо да се опитаме да разберем гражданското общество чрез това, което то прави или трябва да прави - тогава то може да бъде описано като непрекъснато преформулиране на статута на гражданството спрямо властта в интерес на гражданите. Тази тромава и абстрактна на пръв поглед фраза ще ни позволи например да приемем, че конфликтът е естествено, необходимо условие за това "преформулиране". Ще ни помогне да разсъждаваме практически в много други категории. В категориите на правото, например: Държавата не е законът и законът може да се използва срещу нея. В категориите на "съзнанието": В България няма гражданско общество, а само поумняване и отрезвяване - една съществена предпоставка за развитие на гражданското общество... В категориите на интереса (който може да не съвпада с интереса на администрацията, бизнеса, други граждани)... В категориите на "силата": както знаем, съединението прави силата и затова сдружаването на гражданите за целите на гражданския интерес е същностна характеристика на гражданското общество.

Граждански контрол

Идеята за гражданския контрол може да бъде пряко изведена от теорията за обществения договор. Но общественият договор като споразумение между управляващи и управлявани е само обща рамка. Т. е. тук не става въпрос за последиците от нарушаването на обществения договор и сключването на нов. Става въпрос за процес на постоянно редактиране и доуточняване на отделни клаузи и процедури от този договор - клаузи, понякога третостепенни и четвъртостепенни в скалата на обществените интереси, засягащи съвсем малобройни групи хора или регламента в отношенията на местно равнище (в смисъл дълбоко регионални).

От тази гледна точка проблемът, който ни интересува, може да се формулира като въпрос до каква степен гражданското общество в България може да се смята за реален коректив на властта. Гражданското общество не съществува за самото себе си, а за да регулира отношенията между гражданите и държавата (в разширеното си тълкуване - и отношенията между гражданите и втория сектор, а и между отделни групи граждани). Най-общо казано, "страни" в тези отношения са гражданското общество и властта: политическа, административна, икономическа, религиозна и пр. Обществената представа (доколкото я има изобщо) разбира под граждански контрол най-вече и преди всичко ограничаването на властта. Конкретно става дума за: ограничаване на властта в строго законови рамки; ограничаване в интерес на гражданите; ограничаване не в ущърб, а в полза на ефективността. Ограничаване в смисъл властта и нейните структури да не остават единствен тълкувател на самите себе си (например да не определят сами средствата за постигането на някакви цели).

В тази конкретизация - и в многобройните теоретични текстове по въпроса - могат да бъдат открити вътрешни противоречия и това е естествено. Сред многото казано и написано по въпроса обаче има две важни тези, които авторът не споделя.

Не може да се твърди, че държавно-административният контрол е форма или проява на граждански контрол. (Подобни тези са систематично развити напр. в 3). Този кръг на контрол е полезен, ефикасен, безусловно необходим (това са изборите; намесата на Конституционния съд; разделението и балансът между властите; споровете между институциите; политически, вътрешноведомствен, съдебен и пр. контрол). Но за граждански контрол можем да говорим само когато "страна" в този контрол е гражданското общество, неговите представители.

Второ, "ограничаването на властта" е граждански контрол в най-тесния смисъл; но този контрол може да се изразява и в посочване на области за разширяване на действието на властта. Да се стимулира вниманието на едно министерство или общинска администрция към проблемите на отделна група хора ("занимавайте се и с това!") е типичен пример за натиск в посока разширяване на обсега на действие на властта. Натиск в посока "разширяване" е в същия смисъл коректив, както и натискът за ограничаване. (Коректив е както "Това не е ваша работа", така и "Това тук е работа за вас"). И този коректив не е просто "обратна връзка", а онази постоянна претенция на обществото към властта, която следва логично от начина, по който гражданското общество вижда съществуващия обществен ред като винаги несъвършен. В този смисъл гражданският контрол би трябвало да се мисли като формиране на достоверно мнение на гражданите за реалните параметри на властта; като посочване на рамките, в които властта трябва да действа (със съответните стъпки и действия).

От това следва, че гражданският контрол условно може да бъде разделен на две части - диалог (търсене и обмяна на информация, изясняване на позиции, формулиране на становища, оценки и послания) и натиск (критика, демонстрация, стачка, граждански протест).

Трябва да признаем, че горното подобие на теоретизация влиза в противоречие с практиката при първия опит да бъде приложено към съвременната ни действителност.

1. Да започнем с това, че обществото ни все още схваща проблема за гражданския контрол в категориите "добро-лошо". Не в категориите "ефективно-неефективно", "полезно-вредно", "демократично-недемократично", "законно-незаконно" (в каквато плоскост биха го разглеждали икономисти, политолози, философи или юристи). Може би този феномен е свързан с някакъв типично български опит. С враждебната обстановка, в която е трябвало да се реализира българският национален идеал. С онази роля на националната държава в българската история, която е извела Държавата като неатакуемо цяло, като нещо, което не може да бъде критикувано и на което не може да се опонира (защото е "наше", защото "в България не бият", защото трябва да сме горди с държавата си независимо каква е тя). Което води до изкривеното схващане на всяка автономия като сепаратизъм, на всяка независимост като потенциална заплаха.

Може би става дума за наследството от тоталитарната политическа традиция, системно култивирала спасителната за себе си представа за идентичност на държава и общество. Гениалното уравнение на тоталитаризма: общество=държава, позволява всяка претенция към държавата да бъде изведена с алгебрична точност като вражески акт, насочен срещу самото общество, срещу всички хора, взети заедно и поотделно).

Може би (и най-вероятно) става дума за резултат от действието на многобройни фактори от най-различен порядък: политически, икономически, цивилизационни. (Повечето от тях обаче не могат да бъдат описани като типично български). Във всеки случай, при разглеждането на възможностите да се контролира държавният апарат (институциите, държавните служители, "слугите на народа"), все още можем да усетим неосъзнатия праг: дребният чиновник - да, но не висшият държавен служител, министър, премиер.

Независимо какви са причините за съществуването на този праг (традициите на правене политика на тъмно, липсата на информация и пр.), опитът за прескачането му в България няма не само смисъла на гражданско съзнание, но дори психологическата мотивация на задълженията и договорите: данъкоплатецът има право да знае, да иска, да контролира, защото държавата харчи неговите пари, защото той всъщност е страна по договор. (Защото държавата не произвежда, не "дава", тя само преразпределя взетото от друг, от него самия).

От всичко това следва, че промените в представите за гражданския контрол не могат да бъдат бързи, защото са свързани с трайни натрупвания (история, традиция, вкоренени задръжки, стереотипно мислене). Стойностите на инерционния момент са огромни, но точно това дава смисъл на "инвестиции" в системен граждански натиск: постоянните усилия в една посока неизбежно ще дадат резултат. Те вече дават резултат.

Поне една посока за натиск може да бъде определена ясно (и това е посока, в която могат да действат организации, партии, медии). Колкото е възможно по-бързо трябва да бъдат изживяни разсъжденията за гражданския контрол в категориите "добро-лошо". Просто не може да има нещо лошо в опита на гражданина да разбере как се използват парите му, в критиките към отделен акт на управляващите, към цялостна политика, в опита да се намеси като коректив в рамките на закона. Независимо от огромния диапазон на намеса: от проблем на цензурата до експертиза на атомна електроцентрала; от полицеско насилие до настояване за публичност на правителствен документ.

2. Така стигаме до вторият кръг въпроси, на които теорията не дава точен отговор - контрол в кои области, докъде, с какви средства, от кого. Ако сме решили, че гражданският контрол е ефективно средство за усъвършенстване дейността на обществения механизъм; ако сме го приели за неотделима част от отношенията между държавата и обществото, трябва да установим конкретните параметри на гражданския контрол. Всеки от конкретните въпроси (в кои области? докъде? с какви средства? от кого?) носи собствени проблеми и интерпретации.

В кои области? Едно гражданско общество само формулира приоритетите на своята дейност и "обектите" за контрол. Те могат да бъдат проблеми на екологията, морала, религията, местното развитие... Ако в българските условия приоритети са свободата на словото, гражданските права и свободи, достъпът до информация, а в други условия - проблемът за абортите например, това не е означава граница за контрола, означава само, че дневният ред е различен.

Докъде? Гражданското общество е много повече саморегулиращ се организъм, отколкото стереотипна схема, затова границите на контрола не могат да бъдат зададени предварително. Дори законовата рамка не може да бъде подобен праг, тъй като натискът за промяна на закон от страна на гражданите е в реда на нещата.

В серията въпроси по-горе не случайно не фигурира въпросът "с какво право". Приели сме, че този въпрос не се поставя на разглеждане - в смисъл, че правото на гражданското общество за контрол по принцип не стои. Ако приемем обратното, голяма част от този текст изобщо губи смисъл.

"С какво право" обаче е въпрос, който може да бъде зададен при конкретната реализация на контрола, защото действията на държавните структури, организации и служители са определени в регламент. Този регламент е законодателството, което не включва изрични "права за граждански контрол". Затова първият конфликт след психологическия (кой съм аз, че да контролирам?), е конфликтът с рамката (с какво право мога да искам да контролирам?).

Човекът, който си задава подобен въпрос, не е задължително пленник на тоталитарното мислене. Той е запознат с глава втора от Българската конституция (Основни права и задължения на гражданите), но вижда в самите конституционни текстове противоречия. Чл.постановява, че "Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси". Чл.че "Сдруженията на гражданите... не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии". Неяснотите тук са свързани с тълкуване на израза "политическа дейност" (такава може да бъде всяка дейност, свързана с партии, правителство, администрация, избори, човешки права и пр. - напр. опит за граждански контрол).

Не случайно конфликтите по тълкуването на основния закон са с толкова голяма обществена значимост. В обществената дискусия около приетия Закон за радио и телевизия се намесиха например не само представители на законодателната власт, но и българският президент, партиите, медиите, различни национални институти, творчески съюзи и пр. Най-показателно за развитието на гражданското общество от тази гледна точка е фактът, че Конституционният съд с определението си от конституира като заинтересувана страна по делото и организация от третия сектор - гражданско сдружение "Свободно слово". Отделен и много симптоматичен е фактът, че КС показва готовност да интерпретира проблемите в най-модерни категории (доказателство за това е безпрецедентният по обем и философия текст на Решение No 7 от 4 юни 1996).

И най-накрая най-важният въпрос - за "агента" на гражданския контрол. След като в България съществува установен конституционен ред; ясно законово определени роли, права и отговорности, чии интереси защитава претендиращият за граждански контрол? Кой е той (индивид или организация); в качеството си на какъв може да претендира за коректив на демократично избраната власт: за коментар на нейната дейност, за критика, възражения, протест?

Дейността на третия сектор се опитва да отговори точно на този въпрос. Тук за пръв път отговорът може да се формулира категорично и без никакви теоретични уговорки: коректив на властта може да бъде всеки гражданин и всяка гражданска организация, която действа в рамките на закона. Нещо повече, подобни действия са не просто нормални, те са за доброто на всички, за "общественото благо", т. е. те са общественополезни. Както показва опитът на съвременния свят, подобни отношения са и критерий за оценка на демократичността на обществото изобщо. Тук са без значение реакцията на държавата, на администрацията, на медиите, на други организации. Не това е основният препъникамък пред гражданския контрол. Проблемът е, че за да има резултати, т. е. ефективност, а не говорилня, трябва да се усвоят техники и процедури. Псуването на властта не е граждански контрол, защото няма да доведе до никакъв резултат, макар че може да изглежда като гражданска позиция. За конкретен резултат са необходими организация, преговори, експерти, интерес, усилия, време, (често пъти) пари, както и много други неща (разум, воля, доблест, поемане на рискове и пр.) Освен теория, гражданският контрол е наука и изкуство, груба практика и рисково дело.

Практически измерения. Тук и сега

Гражданският контрол предполага структуриране, организиране и насочване на гражданската енергия. Това поставя въпроса за "агента" на контрола по друг начин: защо гражданското общество, изградено върху свободата на личността и нейната самоценност и независимост, предполага организирани структури, т. е колективно усилие?

Гражданското общество като "организирани граждани" е чисто теоретична постановка; нейният практически смисъл е свързан с институционализиране на това общество дори от чисто формална гледна точка - с регистрирани по официален ред неправителствени организации за постигане на някакви декларирани цели. Организиране или структуриране е наложително, защото самото гражданско общество е именно "общество", сума (сума от отделни граждани, неформални групи, клубове и организации с признат правен статут). Например индивидуалният конфликт "гражданинът А срещу Държавата" е само един от аспектите на конфликта граждани-държава. В този смисъл писмо на единичен гражданин, настояващ за промяна в законов текст е израз на граждански интерес, претенция; той обаче остава индивидуален акт. (Независимо от това, доколко смислена е неговата претенция - напр. за забрана на смъртното наказание, за публичност на договор, за дефект на данъчната система и пр.). Същото писмо, подписано от 150 неправителствени организации, е опит за граждански контрол, доколкото показва организирането на голяма група хора около идея или претенция. (Събирането на подписи на отделни граждани също изисква организационно усилие.) Извън теоретичния аспект това писмо има и по-сериозни шансове да привлече вниманието към някакъв проблем поради простия факт, че индивидуалният акт ангажира само едно лице и може да бъде безнадеждно субективен или дори налудничав.

Чрез самоорганизацията си неправителствените организации се превръщат в говорител, в изразител на по-широко мнение. Съществува и друга причина да поставяме стойностно подобна "организация" над индивидуалния акт. Отделно взетият гражданин често няма компетенцията, интереса, времето, средствата, за да оцени даден проблем. Докато организацията има повече възможности да оцени експертно не само проблема, но и въпроса за обществения интерес, за ползите и вредите. Тя има времето за това, тъй като е създадена и с такава цел (да осигурява време за оценка). Тя има повече възможности да осигури средствата. В този смисъл едно индивидуално писмо (да използваме горния пример) срещу "цензурата в медиите" не може да бъде сравнявано със специално подготвената експертна оценка на организация, създадена за да защитава свободата на словото. Във втория случай нейното мнение придобива далеч по-голяма сила - до степен да бъде конституирана като заинтересувана страна по конституционно дело.

Всичко това означава, че гражданският контрол трябва да се съобразява със съществуващите процедури, да ги използва и да търси нови. Защото гражданското общество по принцип е общество на постоянно изграждане на процедури и правила, на създаване на канали за взаимодействие във всички посоки - към държавата, към индивида, към предприемача. Тези канали могат да бъдат информационни, властови, поведенчески... И разбира се, те трябва да са законосъобразни, т. е. съобразени със съществуващия регламент на правовата държава (закони, нормативни и поднормативни актове). Гражданското общество не може да създава своите процедури, правила и регламент в противоречие с общия смисъл на съществуващите правни норми (напр. в тоталитарна държава). Гражданско общество не може да бъде създадено единствено и само със закони, но без тях не може да съществува. Законите са необходимо, но недостатъчно условие.

Уважението към закона не само е крайъгълен камък на гражданското общество. Законовата рамка е универсалният обществен регламент. Това не означава, че гражданското общество не може да му се противопоставя, но противопоставянето също трябва да бъде в рамките на регламента. Иначе това не е проява на гражданско общество, а бунт, революция, гражданска война. Проявите на гражданско неподчинение (формално противозаконни - произвол, самоуправство и пр.) се вписват в представата за гражданско общество само тогава, когато са претенция за спазване на "висшестоящи" в нормативната система правила. Точно затова противозаконни прояви като блокади на пътища могат да намерят оправдание като съпротива (противозаконна) срещу нарушаване на фундаментални права и свободи (напр. правото на свобода и човешко щастие).

Типичен пример за тази теоретична постановка са събитията от началото на 1997 г. Те ясно противопоставиха два възгледа върху протестите. Според единия протестиращите нарушават конституционния текст ("гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите", чл. 58, ал. 1). Техните действия нарушават правата на други граждани, тези действия са произвол и закононарушение, подлежащи на санкции. Другата интерпретация се покрива с философията на твърдението, че "протестът и конфликтът, в т. ч. под формата на гражданско неподчинение, са път за усъвършенстване на обществения ред, за създаване на нов обществен ред, който отговаря на субстанциалните характеристики на реалното гражданско общество" (1, с. 51).

Тези два подхода ще бъдат коментирани още дълго в контекста на конкретната ситуация в България, за да бъдат синхронизирани в правен и философски план. ("Власт на тълпата" или "раждане на гражданското общество"?) Без да коментираме това противоречие, ще отбележи само, че гражданското неподчинение (което е на границата на закона, независимо от коя страна го вижда всеки от нас), е крайна мярка. Самата тя показва, че съществуващите процедури, норми и правила са критично недостатъчни. Като всяко крайно средство, гражданското неподчинение е много рисковано. Затова в обществен интерес е гражданският контрол да използва съществуващите правила, да разработва нови правила, процедури и механизми.

Това не винаги е лесно. Но поне е ясно, че извинението с липса на опит е безсмислено. Цялата история на гражданския контрол всъщност е изградена на принципа на проби и грешки, т. е. на практически опит, натрупван и популяризиран, за да може друг да се възползва от него. (Много малко теоретични разработки могат да ни помогнат с конкретно познание). За реални параметри на гражданския контрол можем да говорим само когато познаваме този опит - успели сме дотук, оттук нататък сме се провалили (ние или някой друг, по каквито и да било причини). Неуспехът е част от опита, защото в случая търсим реалната граница на съвместимост, конкретния обсег на действие - напр. на администрацията и на третия сектор - в рамките на съществуващото законодателство. Тази граница е подложена на натиск и от двете страни, при естествено напрежение на конфликтуващи интереси и представи. Всеки отделен проект или инициатива конкретизира тази граница и я прави по-лесна за описание (във всички области: екология, граждански права, местна самоинициатива, образование и пр.). Тази граница може да се разглежда като съставена от непрекъснат ред прецеденти - успешни или неуспешни опити за конкретизиране на съществуващите общи, теоретични нормативни рамки. Истинският граждански контрол е практика и знанието за тази практика е безценно. Всичко извън тези рамки ще бъде само теоретична дискусия за потенциала на граждански контрол.

Осъзнатите рискове

Натрупаният досега български опит позволява да се обобщят няколко групи проблеми, които могат да блокират всеки разумен опит за граждански контрол. Всеки, който се опита да пристъпи към действия в тази област, трябва да си дава сметка за тях. Тези проблеми могат да се окажат фатални за всяко добронамерено усилие.

1. Лошите фондации. Гражданското общество в България е принудено да се бори с възникналата представа за дейността на неправителствените организации като антиправителствени, като неподлежащи на държавен контрол в смисъл на проводници на чужди интереси. В този смисъл борбата за граждански контрол е борба за собствения образ на третия сектор, за общественото доверие - нелицеприятният образ на неправителствените организации поставя под съмнение възможностите им за граждански контрол изобщо. (Как може държавата да бъде контролирана от организации, които перат пари, търгуват с петрол, обслужват "отродителски идеи" и пр.?)