Съдържание (стр. 5 )

По-важните промени в този закон се отнасяха до:

- доразвиване правата на общините да се сдружават не само за изпълнение на задачи от взаимен интерес, но и за защита на своите общи интереси; в тази връзка се гарантираха и конкретизираха правомощията на Националното сдружение на общините;

- ясното дефиниране на обхвата и съдържанието на местното самоуправление - то се изразява в правото на гражданите или на избраните от тях органи в рамките на предоставената им компетентност да решават въпросите, свързани с развитието на общината;

- конкретизиране собствената сфера на дейност на общинското самоуправление, като се изброяват водещите групи дейности с подчертано общинско значение;

- прецизиране правомощията на общинския съвет и редуциране броя на общинските съветници (намаление с около 30 %) с цел подобряване организацията на работа на колективния орган;

- разширяване обхвата на актовете, издавани от общинския съвет, в това число въвеждане на задължително условие всеки общински съвет да приема правилник за организацията и дейността на общинските съвети и на общинската администрация;

- развитие на правата и отговорностите на кметовете на общини, райони и кметства, секретаря на общината и усъвършенстване статута на административните служители в администрацията.

Административно-териториалната реформа си постави няколко цели, от които се ръководеха ангажираните в осъществяването й институции:

1. Преустройство и развитие на териториалната, функционалната и институционалната организации на местното самоуправление, усъвършенстване на взаимодействието между местните органи на властта и централните държавни органи.

Новото място и роля на местните власти в общата система на управление на страната може да се осигури чрез законова защита на тяхната политическа, административна и финансова самостоятелност. На практика това означава, че местните власти трябва да имат правото на своя отговорност и самостоятелно да управляват възложените им по закон местни дейности чрез използуване на собствени средства, а така също и на средства, получени от участие във финансово-изравнителни процедури. При осъществяването на своята дейност местните власти следва да са отговорни единствено пред закона и своите избиратели и да не бъдат измествани, подчинявани или дублирани от други органи на управление.

2. Утвърждаване и развитие на демократични процедури и механизми в организацията и функционирането на местното самоуправление.

Процедурите и механизмите трябва да гарантират правото на гражданите чрез свободни, тайни, равни, преки и общи избори да определят своите представители в местните органи на самоуправление, чрез събрания, референдуми, петиции и други форми пряко да влияят върху управлението на местните дела, а така също да имат достъп до информацията и решенията на местните власти.

3. Засилване и разгръщане на процеса на децентрализация на властта.

Прехвърлянето на компетенциите и правомощията от централните държавни органи към местните власти е един своеобразен критерий за демократичното устройство на всяка държава. Децентрализацията изисква формирането на жизнени и подходящи по мащаби териториални общности, които да могат ефективно да организират и управляват дейностите в обхвата на местното самоуправление.

Нов за България момент е приемането на отделен нормативен акт - Закон за местните избори, с който се регламентира избирането на общинските и районните съветници и кметовете на общини, райони и кметства.

С отделен закон бяха определени редът и условията за създаване на административно-териториални и териториални единици и за извършване на промени в съществуващите такива. Законът за административно-териториалното устройство на Република България е един процедурен закон, който разглежда административно-териториалната реформа като съзнателно провеждан и перманентно протичащ процес, отчитащ волята на населението и държавните интереси.

В този закон бяха заложени следните принципи:

- въвеждане на ясни процедури и ред за извършване на всички промени при отчитане волята на населението и включване на местните изборни власти в този процес;

- балансиране на динамиката и стабилността в развитието на процесите чрез даване право за непрекъснато провеждане на промени, но при изискване за повторяемост на еднотипните процедури не по-често от две години;

- изключване възможността за "силови" решения на оторизираните органи при отрицателен вот на населението;

- съдебна оспоримост на всички взети решения.

Предполагам, че най-силно въздействие за укрепването на местното самоуправление ще окаже Законът за общинската собственост, който урежда придобиването, стопанисването, управлението и разпореждането с недвижимите имоти и движимите вещи - общинска собственост.

Пряко свързани с осигуряването на бюджетно-финансова самостоятелност на общините са разработените от правителството проектозакони за местните финанси и за местните данъци и такси. Те целят да осигурят трайна законова рамка, определяща:

- видовете собствени приходи за общинските бюджети, включително съвременна система от местни данъци и такси;

- участието на общините в определени държавни данъци и границите за промени чрез ежегодното бюджетно законодателство;

- принципите и механизмите за извършването на финансово преразпределение - вноски от общинските бюджети в републиканския бюджет и подпомагане на финансово по-слабите местни власти;

- критериите и механизмите за разпределяне на общата субсидия по общини с ограничен интервал за отклонение чрез ежегодния държавен бюджет;

- условията и реда за предоставяне на целеви субсидии за придобиване на дълготрайни материални активи.

В дискусиите по приетия на първо четене Закон за местните финанси засега надделя разбирането на общините да бъдат дадени правомощия по събирането на местните данъци и такси, за което кметовете многократно настояваха.

В края на миналата година беше приет и Законът за допитване до народа, който урежда прякото участие на гражданите в решаването на общодържавни и местни въпроси. Прякото участие на гражданите в управлението на държавата и общините се осъществява чрез национални и местни референдуми, общо събрание на населението и подписка.

С местен референдум могат да се решават въпроси от местно значение, които са от компетентността на органите на местното самоуправление и за които това е предвидено в закон. На одобрение чрез местен референдум могат да се поставят и решения на общинския съвет, отнасящи се до сключване на заеми с банки и други финансови институции; продажба, даване на концесия, под наем или аренда на общинско имущество със значителна стойност и особена важност на общината и др.

Общото събрание на населението се използува за пряко участие на гражданите при решаването на местни въпроси в общини, райони, кметства, населени места и квартали. Въпроси от такъв характер са благоустрояването и хигиенизирането на населеното място; определяне на правила за ползване на общински имоти за общо ползуване - мери, пасища, водоизточници и др.; определяне на реда за прибиране на полските култури - пшеница, царевица, лозя; организиране опазването на полските имоти и общинските гори; определяне на изисквания и условия за отглеждане на домашни животни в дворовете и жилищата и др.

Фактът, че кметовете протестират срещу правителството (като кмета на Пловдив например), говори, че те наистина са самостоятелни, що се отнася до проблемите от местен характер. С това искам да спра дотук. С удоволствие ще отговоря на вашите въпроси по-нататък.

правозащитниците и полицията – ОПИТ ЗА ДИАЛОГ

Камелия Ангелова

Аз представлявам неправителствената организация "Проект "Права на човека", която съществува от 1992 година и се занимава с правна защита на граждани от ромски произход. Темата, която ще предложа на вашето внимание, е опитът, който ние, в качеството си на правозащитна организация, имаме в съвместната работа с Дирекцията на националната полиция и с МВР.

Още от момента на създаването на организацията, за всички случаи на нарушаване правата на ромите, които разследвахме, ние изпращахме съответните сигнали до правоохранителните и правозащитни органи (полицията и прокуратурата). По-голямата част от тези нарушения бяха извършвани от полицаи.

До 1993 г. сигналите, които ние официално изпращахме до МВР и до съответните РПУ, оставаха без никаква ответна реакция. След 1993 г. вече в отговор започнаха да пристигат официални писма. В тях с по две изречения се обясняваше, че такова нещо няма, че изложеното в сигнала въобще не съответства на истината. И това се отнасяше с особена сила до онези случаи, които бяха свързани с превишаване на права от страна на полицията най-вече при т. нар. рутинни проверки в ромските махали. В тези случаи обикновено махалата се затваря; даже точно днес така е затворена махалата "Факултета". Поради многобройните случаи на полицейско насилие, през 1994 г. "Проект "Права на човека", заедно с международни правозащитни организации, организира международен семинар на тема "Полицейската бруталност". Полицейска бруталност изобщо, не само проявявана към граждани от ромски произход. Защото ние счетохме, че фактът, че полицията продължава да превишава правата си, се превръща в много опасен симптом за цялото общество.

Симптоматична беше реакцията по това време и на ръководството на Дирекцията на националната полиция и МВР. Те отказаха да участват в семинара с аргумента, че начинът, по който е формулирана темата на дискусията, обижда тяхната институция и че ние само се правим на правозащитници, а всъщност сме хора, които работят за една небългарска кауза, за една антинационална кауза. Т. е., те разчетоха формулировката "полицейска бруталност" като неподходяща за дискусия, като нещо, което е заговор срещу тях. Този самозащитен рефлекс, чрез който полицията се разграничи и не пожела да се появи в публичното пространство, издава един тоталитарен маниер - полицията да се поставя над проблема, като отказва да признае съществуването му. Така като институция те излизат извън гражданското общество, издавайки, че не са променили начина, по който възприемат себе си и своята роля в обществото.

По-късно, от края на 1994, през цялата 1995 и 1996 г., полицията постепенно започна да променя отношението си към поставяните от нас проблеми. Така се стигна до директни преговори за организиране на кръгли маси и семинари с ръководители на регионални полицейски управления - там, където има концентрирано ромско население - за да се обмисли някаква стратегия за действие на полицията в ромските квартали. Защото това, че полицията прави тези неадекватни блокади на махали, всъщност е една от причините да стават инциденти, да ескалира напрежението между полиция и роми.

На 11-ти и 12-ти септември ние проведохме такива семинари в Сливен и в Пазарджик. Присъстваха представители и на МВР, и на регионалните полицейски управления, и на Дирекцията на националната полиция, както и лидери на местни ромски организации, което ние считаме за голям успех. На семинарите бяха дискутирани две теми. Едната бе свързана с разглеждането на факти за извършени в Сливен и Пазарджик неправомерни действия от служители на полицията в ромски махали и обсъждането на мерки за тяхното предотвратяване по-нататък. Втората тема бе обсъждана специално с шефа на Пресцентъра на Дирекция на полицията и се отнасяше до това дали полицията дава на масмедиите официална информация за етническия произход на извършителите на престъпления.

От 1995 г. ние започнахме едно наблюдение върху образа на ромите в печата, което показва, че около 70% от текстовете за тях са открито негативни. Съвсем малък процент са позитивни. От своя страна, от негативните повечето са свързани с извеждане на етноса в заглавието на статията и с непрекъснато повтаряне, вменяване на циганина - защото образ на рома не съществува в българския печат - ролята на извършител на престъпления.

След тези кръгли маси и особено след като двете институции приеха предложението за следващи семинари през тази година и в други райони на страната, можем да приемем, че вече е започнал някакъв процес на диалог с правозащитни неправителствени организации, и смятаме, че би било добре този диалог да продължи да се развива. Защото сме убедени, че взаимодействието между тези държавни институции и правозащитните организации представлява реален принос към развитието на гражданско общество в България.

Медии, социологически проучвания и религиозна толерантност

Константин Събчев

Моето изказване има за цел да разгледа отношенията в триъгълника държавна власт - медии - граждански контрол. Разбира се, в случая аз ще говоря за религии, религиозни общности и всичко, което се случва около тях в нашето общество. Конкретният повод за това вземам от изследването, за което г-жа Ю. Методиева спомена днес и което любезно бе предоставено от авторите му на Дирекцията по вероизповеданията преди около един месец.

Дирекцията по вероизповеданията не може да се оплаче, че не е център на граждански контрол. Нас ни контролират два синода, две мюфтийства, много, много реформистки църкви, обществените антисектантски комитети и, разбира се, всички видове правозащитници, които съществуват в България. В това отношение ние, като в някакъв екшън, се мятаме между стрелящи по нас автомати, картечници и други такива неща. Какво имам предвид? В своето встъпително изказване тази сутрин г-н Кюранов спомена нещо много важно, което действително функционира (макар и не така, както може би си го представяме в идеалния смисъл) - граждански контрольори на държавния служител, на държавната власт. Това е така. Но тук, според мен, вече се къса информационната връзка. Тъй като сега имаме свобода на словото и всеки е свободен да говори и да пише каквото си иска, се получава една пълна бъркотия. Защото, за да има ефективен граждански контрол, хората, които го осъществяват, трябва да притежават някаква компетенция. А известно е, че в България всеки разбира от всичко. Така се стига до всички тези сложни проблеми, които в изследването "Медии и религии" са оценени справедливо: проблемът за неразбирането на другия, за преследването на малцинството, за тоталитарното мислене по отношение на това кое е държавна религия, кое е легитимна религия, кое е секта. И, в крайна сметка, в резултат именно на това некомпетентно третиране на нещата, настъпва пълно объркване. Оттук вече идва другото следствие, за което често се говори: че медиите насъскват обществото против тъй наречените секти, след като никой не може да даде точно определение на секта; с това не се заемат даже доста мастити международни европейски институции. Ето защо се получават и прискърбни случаи, като този в Асеновград, когато пострадаха съвсем невинни, легитимни, регистрирани вероизповедания, подведени под общия знаменател "секти".

Тук вече можем да говорим за отговорностите на гражданското общество. Когато дадена обществена група се заема да защитава нечий интерес, нека да се поинтересува малко по-компетентно за какво става въпрос. Никога - говоря за институцията, която представлявам, макар да съм бил допреди една година "от другата страна на барикадата" като журналист във вестник "Континент" - никога Дирекцията по вероизповеданията не е отказвала информация не само на журналисти, но и на всички заинтересовани лица. В нашето звено няма нищо секретно, което да касае националната сигурност. Просто нека да дойдат да питат. За да им се разясни кое какво е, да им се разясни законът. Извинявам се много, но не може картината на религиозната толерантност или нетолерантност в България да се дава от хора (аз не ги обвинявам, това са млади момчета и момичета, дали са им ресор "Религии" във вестника или в радиото и те работят), които да не знаят как да се обърнат към патриарха. Чудят се "Ваше преосвещенство" ли да е, "Ваше преподобие" ли да е? Това е смешно! И смешно, и тъжно.

Знам, че в религиозното образование съществува една огромна пропаст. И ние самите не сме богослови. Говоря да се знаят елементарните неща в устройството, в законите, в най-общата история и принципи на дадена религиозна общност, независимо дали става въпрос за традиционната (по Конституция) православна църква или за някакъв съвсем нов религиозен култ. Просто има едно вопиющо невежество. Именно това невежество пречи за реалното взаимодействие в триъгълника медии - граждански институции - държава. И ако говорим за толерантност, нека в този смисъл да има по-голяма толерантност към съответните институции. Всеки е подложен на критика, всеки търпи критика и затова сме демократична държава. Но като ще се критикува, да се критикува компетентно.

Друго, което бих искал да кажа, е, че не бива да се драматизира ситуацията около религиозните общности и свързаните с тях проблеми.

Освен това, в обществото цари едно лицемерие. Същото лицемерие, което съществуваше преди 10-ти ноември. Тогава по дефиниция всички бяхме атеисти. Сега пък изведнъж всички станаха много религиозни и се загрижиха за правата на религиите. Ако трябва да бъдем откровени докрай, много често служителите на култа в религиозните общности, които са божи служители по дефиниция, са доста далеч от смирението и от безсребреничеството. Да не идеализираме тези неща и да видим колко българи реално са религиозни и колко са нерелигиозни. Аз говоря за вяра, а не за самоубийства, за сатанински работи, чието интерпретиране често е невежествено и - тъй като съществува непознаване на реалиите - картината се изкривява. Няма религия, която да призовава към самоубийства, с изключение на някои крайни, наистина сатанински секти. И в християнството - във всичките му варианти, и в исляма - във всичките му варианти, и в будизма - във всичките му варианти, човешкият живот е висша ценност.

Разбира се, на всички тези момчета и момичета от вестниците им е най-лесно да пишат така, защото главните редактори искат от тях нещо, което е четивно, което ще вдигне тиража. Това го разбирам... Разбирам, има нови религии, нови деноминации. Но колко привърженици реално събират те в България? Незначително число. А, впрочем, колко от българите са истински християни? Аз питам тук присъстващите: колко могат да кажат Символа на вярата?

Мога само да се радвам, че все повече и повече сериозни социологически изследвания се появяват в тази област, все повече звена се заемат с нея. И се надявам, че всички тези изследвания ще станат колкото се може по-широко достояние и на медиите, и на държавните органи, и на съответните граждански организации.

Дискусия II (I част)

Водещ: Валерий Русанов

Валерий Русанов: Според Вас, г-н Събчев, проблемите се свеждат до слаба информираност и до неграмотност. А какви са функциите на Дирекцията по вероизповеданията? Ако действително става въпрос за информираност, то Вие трябва да давате тази информация.

Константин Събчев: Както вече казах, ние винаги сме давали такава информация при поискване. Нямаме собствен бюлетин, нито пък практиката на редовни пресконференции. От лятото на 1995 г. Дирекцията по вероизповеданията е целеви отдел в рамките на Министерски съвет. Преди беше "при Министерски съвет", сега е "в Министерски съвет". Ние нямаме юридическа, административна и финансова възможност и право...

Валерий Русанов: Значи, вие сте като Делфийски оракул - ако някой дойде при Вас, ще му кажете...

Константин Събчев: Да, нещо такова! Точно като тълкувател на фетви, както е при мюсюлманите. Цивилни тълкуватели на религията и на юридическите въпроси, свързани с нея. Зная, смешно е, забавно е и действително работим на парче. Ето, тук се поставя въпросът за държавна стратегия. Аз не искам да говоря за сегашно, бъдеще или минало правителство, но в това отношение няма цялостна държавна политика.

Валерий Русанов: Може би трябва по-активно отношение от страна на Дирекцията, защото все пак не всеки ще дойде да Ви попита?

Константин Събчев: Запланували сме няколко дейности в тази област, но всичко опира до финансови възможности. Що се отнася до Дирекцията, ние работим (както е известно на всички) по един безкрайно архаичен закон от 1949 година. През 1992 г. Върховният съд обяви най-рестриктивните членове от него за противоречащи на Конституцията и ги отмени. Сега имаме един сакат полузакон, по който работим. Ние регистрираме вероизповеданията, но не ги регистрираме като Дирекция: регистрира ги министър-председателят или оторизираният за целта вицепремиер. Предложенията за регистрация, които идват от нас, се одобряват солидарно от една междуведомствена група от осем министерства и ведомства: отбрана, вътрешни работи, здравеопазване, просвета, Комитет за младежта и децата, правосъдие. Като, разбира се, юридическа база за нас е чл. 37, ал.1 и ал.2 от Конституцията, които са почти едно към едно повторение на знаменития чл.9, ал.1 и ал.2 от Европейската харта за правата на човека. Може да се каже, че в България има официално регистрирани доста повече вероизповедания, отколкото в почти всички страни на Източна Европа. А може би и в Западна Европа, където има държави, в които все още съществува "държавна религия". В България няма държавна религия. В Конституцията има една констатация, че православието е традиционно вероизповедание, от което не произтичат никакви юридически привилегии за това вероизповедание. Швеция например отмени държавната лютеранска църква от 1-ви януари т. г. Преди беше така - щом се родиш в Швеция, значи автоматично си лютеран и толкова! Никой не те пита - нито теб (разбира се, не можеш да питаш бебето), нито родителите ти... В Гърция православието е държавна религия и постановленията на архиепископията в Атина имат силата на държавни закони. Така че не може да се каже, че в това отношение законът у нас не е либерален, а законопроектът, който, за съжаление, отлежава вече една година (няма кой да го внесе), е още по-прецизиран, съобразен с реалностите, консултиран. Това забавяне създава редица затруднения. Но основните конфликти, които се появяват там, където има криворазбрана намеса именно на гражданските институции, се дължат на неяснотата. Когато се задава въпрос "Католиците християни ли са?", извинявайте, звучи смешно и жалко! Защото в практиката сме се сблъсквали с всякакви случаи. Разбира се, правим каквото можем. Имаме редовни семинари на областно ниво със съответните служители от местната администрация, които отговарят - покрай културата - и за религията.

Румен Яновски: Конкретен въпрос към г-н Събчев: какви са механизмите, каква е процедурата тези противоречия да бъдат изчистени? Аз съм запознат отчасти с изследването "Медии и религии". Очевидно, съществува и друга гледна точка. Тези две страни така ли ще си висят в публичното пространство или би могло да се помисли за някаква схема за диалог? Ако сега Вие нямате подобна схема, как би трябвало да изглежда тя, за да може противоречията да бъдат изчистени или поне да бъдат изяснени? Какви са възможностите въобще за решаване на конфликта, тъй като защитниците на тези гледни точки ще си седят от двете страни на барикадата и там ще си останат?

Константин Събчев: За съжаление, работим на парче - когато имаме някакви средства. Както казахте, като оракули - когато някой дойде при нас. А можем да дадем всякакви видове информация. Просто нещата опират, както всичко в България в момента, до средства. Винаги сме били отворени към други мнения. Българският хелзинкски комитет винаги ни е канил на организирани от него семинари и ние сме присъствали. Влизали сме, разбира се, в дискусии, но сме присъствали. Контактът е съществувал непрекъснато. И, разбира се, никога не сме отказвали да присъстваме, когато ни е канила друга обществена, гражданска организация.

Последното, което Дирекцията успя да организира и проведе, понеже имаше средства, бе семинарът в НДК в края на 1995 г. Оттам насетне ние вече сме само гости. Но, разбира се, никога не сме отказвали наши представители на подобни срещи. А за схеми изобщо не може да се говори при цялата тази финансова криза.

Трудно е да се говори за схеми и поради факта - държа да подчертая това - че няма политика на приемственост между различните правителства. Съществуват въпроси, по които трябва да има ясна линия, която да не се влияе от конюнктури. Г-н Неделчев сутринта беше много остър на тази тема - за хиатусите, за пропаданията. Но беше прав. Ето, например, за никого не е тайна хаосът, който цари в България, и то в традиционните вероизповедания - православието и исляма. Знаем кой го предизвика. Някои хора разхвърляха камъните, както е казано в "Еклесиаст", а ние сега ги събираме. Това е!

Валерий Русанов: Един въпрос във връзка с този хаос, който казахте, че цари в традиционните вероизповедания. Аз не съм много изкушен в тази област, но знам например, че в Гърция има 6 синода. Ние не сме ли просто като детска градина в сравнение с тях?

Константин Събчев: Да, този пример се дава много често. Гръцките синоди - шест или всъщност седем - са резултат на специфично историческо и административно деление. Първоначалните граници на Кралство Гърция включват Пелопонес и Беотия, Атика, Средна Гърция. Следват Балканските войни и Гърция се разраства. И това разделение е на база на диоцезите с автономии, които допълнително са се включвали в политическите граници на Гърция. Но това няма никаква връзка с държавната политика, със статута на православието в Гърция, както и с взаимоотношенията между тези синоди. Например, бившите български земи, Македония и Тракия, са в диоцеза на Вселенския патриарх в Цариград. Сега той си е приготвил в Солун резиденция, ако ислямистите го изгонят от Истанбул. Ако се стигне дотам. Т. е., той има резервна резиденция в Солун, защото това е част от неговия личен патриаршески диоцез. Но при нашия разкол случаят е друг. В Украйна има трима патриарси, не двама, а четвърти се готви да се самопроизведе. Но това изобщо не притеснява светските власти в Украйна...

Деян Кюранов: Може би сте забелязали, че благодарение на говорилите тук г-ца Ангелова, г-жа Владимирова и г-н Събчев се откроиха три етапа в отношенията между държавни институции и граждански организации. От г-ца Ангелова разбрахме, че "Проект "Права на човека" вече е в реален диалог с МВР и Дирекцията на полицията. Друг е въпросът, какъв е засега резултатът от този диалог. Моят въпрос към нея е: след като успявате да разговаряте с тях след толкова години усилия, каква е целта на разговора? Искате да ги обучавате ли? Поддават ли се на обучение? Те искат ли да ви обучават? Вие поддавате ли се на обучение?

От думите на г-жа Владимирова се разбира, че за нея гражданските организации съществуват само в комбинация с други организации, като някакви макроструктури, и като такива участват в комитети и комисии. Конкретният ми въпрос, г-жа Владимирова, е: имате ли преки връзки с организации, които се занимават с благотворителност, с което донякъде дублират дейността на Министерството на труда и социалните грижи, и какви са отношенията Ви с тях?

Г-н Събчев пък ни представи картина, в която диалогът засега не се получава. Той изложи и традиционните аргументи на която и да е страна (от предполагаемия диалог) защо диалог не е възможен: тъй като не се признава компетентността на другата страна да води разговор. Това, като оставим другите импликации, показва, че тук нещата са на един много първоначален етап. Но конкретният ми въпрос е: защо се чувствате - както обяснихте в началото - толкова свръхконтролирани? Защото аз мисля, че за този граждански контрол, за който става дума тук, може да се говори едва след като в диалога между гражданската организация и държавната структура се стигне до такова изясняване на позициите, при което двете страни са готови да се разберат по това, какво държавната структура признава за легитимно да бъде контролирано от нейната дейност. И, от друга страна, какво гражданската организация смята за необходимо да контролира. Ако няма разбирателство на тази тема, реален контрол не е възможен. Ще се стигне до тази неефективност, която наблюдаваме понастоящем.

Васил Гарнизов: Трябва да припомним един период, в сравнение с който веднага си проличава колко много се е променило българското общество - периода г., дори до 1994 г., когато на практика беше невъзможно да се осъществи общ проект между държавно ведомство и неправителствена организация. Особено що се отнася до такива сфери като полиция и армия, т. е., сферите на институционализираното насилие, на доброволно легитимираното от гражданите право на определени институции да упражняват насилие в определени ситуации. Това, което чухме от представителите на "Проект "Права на човека", съвпада и с моя личен опит. През 1995 г. ние проведохме един общ проект с МВР. Абсолютно съм сигурен, че през г. това не би могло да стане.

Т. е., първата фаза е фаза на паралелното автономно съществуване на държавата и гражданските организации.

Във втората фаза едни граждански организации проявяват много голяма активност, за да "запалят", а в някои случаи и да принудят държавните институции да се включат в съвместни проекти (не говоря за ефективността на тези общи проекти).

В третия случай е налице модел, който съществува от времената преди 1989 г., когато тогавашната Комунистическа партия и съответно държавните структури непрекъснато конструираха социални действия, в които имаше нужда от представители на обществени организации. В някои речи на тогавашните партийни и държавни величия това беше като заклинателна фраза - "за българската партия, българската държава и българската общественост". Например: "Една от най-важните задачи пред съвременната българска държава, БКП и българската общественост е...". Или пък: "Ние разчитаме на силите и доверието на държавата, партията и обществеността". Т. е., имаше триумвират на три типа организации, които се номинираха като три различни по своя характер и статут социални субекти и феномени, но на практика бяха - да се позовем на компетенцията на г-н Събчев - като Догмата за триединството, за трите ипостази, трите лица на една и съща божествена партийно-държавно-обществена същност. Това, което ни се поднесе тук - дори като стилистика на говоренето и стилистика на отношението към неправителствените организации - на практика не е променено. Аз не виждам в самото говорене за мястото на неправителствените организации в съвременния държавен свят и в съвременните проблеми, и в съвременната катастрофа (оставете проблемите и държавата, вижте катастрофата!) място за дървения език на комунизма от 60-те години! Според мен той трябва да се забрани със закон!

Тези съвети, за които говори г-жа Владимирова, за мен са много странни, защото хората и организациите, които членуват в тях, не членуват в Съюза на българските фондации и сдружения. СБФС провежда непрекъснато семинари и теми, на които всеки от нас разказва какви успехи и какви провали има в работата си с държавните организации. Този Съюз съществува от 1992 година, но до днес на нито една негова конференция не е излязал някой, който да посочи Министерството на труда и социалните грижи като успешен партньор. Какво означава това? Това означава, че съществуват някакви обществени организации, които водят някакво съществуване в орбитата на държавните институции, но отказват да се идентифицират с различните пространства на неправителствено, нестопанско, гражданско или идеално съществуване. Това е страхотен проблем, защото по този начин - отказвайки да се идентифицират с пространството на неправителствените организации - те се отказват да бъдат неправителствени в истинския смисъл на думата. Да, те може да са регистрирани по Закона за лицата и семействата. Но това не е достатъчно. В "Булстат" в момента има регистрирани по този закон 4 600 организацииот тях отказват да дават каквато и да било информация за себе си.

А последният случай, този, който г-н Събчев представи, е още по-странен, защото се изпада в парадоксалната ситуация държавата да твърди, че няма средства да си върши работата. Как така няма пари? Имат щат и имат помещения. Казвате, че хората, които се обръщат към вас, са неграмотни. Вие нямате право да казвате такива неща! Има родители, уплашени за своите деца, има журналисти, загрижени за своя хляб, има митове. И Вие ако не си давате сметка, че живеем в пространството на една балканска митология, всекидневна митология, която има нужда от образа на врага под формата на сектите... Това е общоевропейски проблем - сектантът е започнал да измества дявола в Европа. Това се вижда и в литературата, и в киното, и в масовите сериали. Ако не се държи сметка, че това е факт на всекидневната митология и не се разработват стратегии за разговор с хората, които носят същите митове в себе си, няма да се постигне какъвто и да било ефект... Какво пречи веднъж в седмицата в един от по-големите кабинети на Министерския съвет да бъдат канени 10-те журналисти, които пишат за религия в 10-те основни вестници? И всеки път да се представя различна тема или казус. Например, казусът "йога". Направи ли Дирекцията по вероизповедания някакъв дискусионен клуб? Съществуват хиляди форми на работа, за които не се искат пари. Иска се помещение, иска се тема. Ако не се организират събития с представители на медиите и на обществените организации, а се иска тяхното ограмотяване, всички те ще ви игнорират. И ще ви клеветят, но ще ви клеветят несъзнателно. Защото правило ¹ 1 за хора, които работят с медиите, е: "Ако не даваш информация на медиите, те си я измислят". Това е положението! Тук съм абсолютно съгласен с казаното от Деян Кюранов. Да се обяви другият за некомпетентен и неграмотен е един от най-перфидните начини за осъществяване на власт. Когато някой не е доволен от образа си, изграден от медиите, или когато не е доволен от отношението на разнообразните обществени комитети - а те понякога са много гневни - той прави нещо! Вие нямате нужда от пари. Имате нужда от едно помещение и от срещи всяка седмица по различен казус. Ето, например, казусът с двата патриарха, казусът с двамата мюфтии, казусът с адвентистките църкви, казусът със случая в Асеновград... И тогава наистина може да се създаде пространство за разсейване на митове. И тогава Дирекцията по вероизповеданията може да влезе в една много активна роля на диалог с медии, засегнати групи, граждански групи, групи за защита на гражданските права. Може нищо да не излезе, но трябва поне да има място, където да се говори и да се разконспирират митовете.

Искам да кажа няколко думи и по изказването на А. Джилджов от Министерски съвет.

Отделът за местна администрация и регионална политика към Министерския съвет има много близка стратегия до тази на гражданските организации в България. Защото самият отдел има като ведомствена философия по-високата степен на автономия на местните общества и общности и, съответно, изграждането на процедури, които да гарантират тази по-висока степен на автономност. Процедури за референдумите, например. На второ място, процедури по регулиране на конфликта между централните ведомства, да кажем, между поделенията на Министерството на просветата или Министерството на финансите и, съответно, местната администрация. По тези въпроси там се работи. Знам от неправителствени организации, които са работили с този отдел - не с целия Министерски съвет, а с този отдел - че има ситуации на диалог, защото се споделя една обща ценност. Ценността за по-голяма автономност на местните общности, на местната власт, от една страна, и, от друга страна, по-внимателно регулиране на противоречията между централна и местна власт, между централен и местен интерес. Това е друг тип отношение към проблематиката в отношенията между държава и гражданско общество.