Лекции по право на ЕС (стр. 11 )

– В две свои решения от 1974 г. (по делата Reyners и Van Bingsbergen относно правото на установяване)[212] СЕС приема, че могат да имат директен ефект и някои разпоредби на УД, които, макар да изискват приемането на допълнително съюзно законодателство, съдържат достатъчно определимо задължение – въпреки че закрепват принципи (в случая принципа на недискриминация на основание гражданство), те очертават достатъчно ясно задължения на ДЧ. Същото разбиране е потвърдено и по делото Defrenne[213] относно случаите на дискриминация, при които е очевидно нарушаването на принципа, закрепен в чл. 119 (дн. 141 ДФЕС), докато случаите на „прикрита дискриминация“ изискват допълнителни разпоредби на производното законодателство, без които принципът по чл. 141 не може да прояви действието си[214].

Б. Задължения на държавите-членки за действие са установени в практиката на СЕС също сравнително рано – още през 1966 г. по делото Lütticke[215]. Концепцията е потвърдена почти веднага – по делото Salgoil [216] СЕО установява отсъствието на директен ефект на тогавашните чл. 32 и 33 на ДЕИО (днес отменени), тъй като диспозитивът оставя свобода на преценка на националните власти, респ. задължението не е достатъчно определено.

Люксембургската юриспруденция през десетилетия определя, че разпоредби с директен ефект, закрепващи задължение на ДЧ за действие, са:

– чл. 31, § 1[217] на ДЕО (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– чл. 50, ал. 3[218] на ДЕО (относимо днес към чл. на ДФЕС) относно задължението на държавата да третира еднакво своите и чуждите граждани в рамките на свободата на предоставяне на услуги;

– чл. 141, § 1[219] на ДЕО (относимо днес към чл. на ДФЕС) относно равното заплащане на мъже и жени.

3.2.2. СЕС еднозначно установява наличието и на норми с хоризонтален директен ефект. Още през 1962 г. той ясно установява, че всички разпоредби, предвижщи задължения за предприятията, няма как да бъдат лишени от директен ефект – техният смисъл е най-вече в отношенията между частните лица[220]. През 1974 г. СЕО намира повод да потвърди, че разпоредбите, които изрично визират предприятия, са предназначени да породят правни последици в отношенията именно между тях[221].

Още същата година той обявява, че разпоредбите, закрепващи забрана за дискриминация на основание гражданство[222], „обвързват не само публичните мерки… Забраната за дискриминация поради своя императивен характер обвързва всички правни отношения… на територията на Общността“[223].

По-нататък в практиката си СЕС установява, че хоризонтален (пълен) директен ефект имат разпоредбите относно:

– забраната за дискриминация – чл. 12 на ДЕО[224] (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– свободното движение на лицата – чл. 39 на ДЕО[225] (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– свободата на установяване – чл. 43 на ДЕО[226] (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– свобода на предоставяне на услуги – чл. 49[227] и чл. 50 на ДЕО[228] (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– защитата на конкуренцията – чл. 81 и 82 на ДЕО[229] (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– правилата на конкуренцията относно предприятията, осъществяващи услуги – чл. 86, § 2[230] (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– еднаквото третиране на половете – чл. 141 ДЕО[231] (относимо днес към чл. на ДФЕС);

– както и за контрола за сигурност в атомната енергетика по ДЕОАЕ – чл. 78, 81 и 83 ДЕОАЕ.

Това са разпоредби, които „по самия си характер са предназначени да произведат директни последици в отношенията между частните лица“[232].

3.2.3. Редица разпоредби могат да проявят както вертикален, така и хоризонтален директен ефект[233] – като например членове 12, 28, 39, 43, 50, 81, 82, 119 на ДЕО[234] (относимо днес към чл. на ДФЕС). Поради това навярно е уместно да се прокара разграничение между „комплексен директен ефект“ (такъв ще има норма, която проявява както вертикален, така и хоризонтален директен ефект, т. е. която предоставя права на частните лица както в отношенията им с други частни лица, така и с държавите-членки – твърде рядко впрочем) и „ограничен директен ефект“, който може да бъде или „вертикален“ (права само срещу ДЧ), или „хоризонтален“ (права само срещу частни лица). Респективно нормите, които дават права на частно лице срещу друго частно лице, но изобщо не срещу държавата, следва да се определят, като норми с „пълен“ директен ефект[235]…

Раздел 2

ДРУГИТЕ ПЪРВИЧНИ ИЗТОЧНИЦИ

Макар да са неделима част от Учредителните договори, спецификата им предполага да се разглеждат отделно.

І. Протоколи и декларации

Всеки от УД е придружен от множество допълнителни актове, които имат самостоятелно юридическо (протоколите) и политическо (декларациите) значение, но формално са неделима част от самия УД, към който са приложени.

1.  Протоколи

Чл. 311 ДЕО определя, че „протоколите, приложени по общо съгласие на ДЧ към договора, са неразделна част от него“.

Към ДЕИО от 1957 г. са приложени 13 протокола и по-късно още 2 протокола. С Договора от Маастрихт към ДЕО са приложени нови 16 протокола, а един (за Съда) – към ДЕО, ДЕОАЕ, ДЕОВС и ДЕС. Договорът от Амстердам добавя 13 нови протокола (1 към ДЕС, 4 към ДЕО и ДЕС, 5 към ДЕО и 3 към ДЕС и трите първи УД) и изменя Протокола относно отношенията със Съвета на Европа. Договорът от Ница внася нови 4 протокола (1 към ДЕС и трите УД, 1 – за съда – към всички УД, 2 – към ДЕО).

Договорът от Лисабон………..

Сред протоколите най-голямо значение имат:

– Протоколът за Устава на Съда, приет с Договора от Ница (и заменил съществувалите по-рано три отделни протокола за Устава на Съда на ЕО към всеки от трите УД) – с актуализацията от ……..;

– Протоколът относно устава на ЕСЦБ и ЕЦБ;

– Протоколът относно Устава на ЕИБ;

– Протоколът относно разширяването на Европейския съюз;

– Протоколът относно прилагането на принципите на субсидиарността и пропорционалността;

– Протоколът относно ролята на националните парламенти в ЕС;

– Протоколът относно институциите в перспективата на разширяването на ЕС;

– Протоколът за включването на Аки` Шенген в обхвата на Правото на ЕС и др.

2.  Декларации

Редица автори отричат на декларациите качеството на източник и акцентират само върху политическото им значение. СЕС обаче не е напълно чужд на идеята за възможността декларациите да се разглеждат като част от източниците, разбира се, субсидиарно, напр. доколкото очертават значението или действието на отделни норми... „Повечето от декларациите – пише проф. Филип Манен – са общи за държавите-членки. Те разкриват техните намерения или воля. Като такива, декларациите нямат обвързваща сила. Органът, овластен да тълкува Договорите (Съдът), обаче трябва да държи сметка за тях, тъй като изразяват общото намерение на договарящите страни. От това следва и че институциите трябва да се съобразяват, доколкото е възможно, с изразената в декларациите воля.“[236]

Към ДЕИО от 1957 г. са приложени 6 декларации, а МПК приема за сведение 3 декларации на отделни ДЧ. 33 декларации присъстват в Заключителния акт на МПК, приела ДЕС от Маастрихт, 51 декларации на МПК и 8 декларации на отделни ДЧ – в Заключителния акт на МПК от Амстердам, а Договорът от Ница добавя 24 декларации на МПК и 3 декларации на отделни ДЧ.

След Лисабон…….

Като най-съществени, с цялата условност на подобна квалификация, могат да бъда посочени:

– Декларацията относно бъдещето на Съюза;

– Декларацията относно разширяването на Европейския съюз;

– Декларацията относно прага на квалифицираното мнозинство...;

– Декларацията относно прилагането на Съюзното право;

– Декларацията относно протокола относно прилагането на принципите на субсидиарността и пропорционалността;

– Декларация относно ролята на националните парламенти в ЕС;

– Декларация относно йерархията на общностните актове и др.

ІІ. Измененията в Учредителните договори

Договорите и актовете за изменение и допълнение на Учредителните договори са многобройни и трудно могат да бъдат изброени изчерпателно. При това техните съществени разпоредби са интегрирани в т. нар. „консолидирани версии“ на УД, поради което ще отбележим само най-основното за тях.

1.  Т. нар. „малки ревизии“

Това са международни договори на ДЧ или актове на Съвета, приети с единодушие и подлежащи на ратификация от ДЧ, с които се внасят изменения в УД, но които нямат такъв голям обхват или такъв фундаментален характер, каквито имат измененията, осъществени от т. нар. „големи ревизии“.

1.1.Тук се включват:

–  Конвенцията относно някои институции, общи за Европейските общности, подписана и влязла в сила заедно с Римските договори (и уреждаща действието на единни Съд и Парламентарна асамблея), и Договорът от Брюксел от 8 април 1965 г. за създаване на общ Съвет и обща Комисия (известен като Договор за сливане на изпълнителните органи)[237], в сила от 1 юли 1967 г., отменен от ДА, чл. 9, § 1;

–  Протоколът за привилегиите и имунитетите на Европейските общности от 8 април 1965, в сила от 1 август 1967[238], изменен от чл. 9, § 5 на ДА;

–  Договорите от Люксембург от 01.01.01 г., в сила от 1 януари 1971 г.,[239] и от Брюксел от 01.01.01 г., в сила от 1 юли 1977 г.[240], за увеличаване на бюджетните правомощия на ЕП (като с Договора от Брюксел се създава и Сметната палата).

1.2.Струва ми се уместно сред „малките“ ревизии на УД да се посочат и актовете, които де факто допълват УД, без формално да са ревизионни. Самите УД понякога предвиждат изрично възможност „представителите на ДЧ, заседаващи в рамките на Съвета“ да могат да приемат „решения“, годни да внасят изменения (по същество допълнения) в УД, респ. с ранг на първичен източник[241]. Тези решения подлежат на одобрение по вътрешния ред във всяка ДЧ. Сред тях можем да посочим:

–  решенията за ускоряване на въвеждането на Митническия съюз, приети на 12 май 1960 г. и на 15 май 1963 г. на основание чл. 15, § 2 ДЕИО (отм. ДМ) и чл. 24 ДЕИО (отм. с ДМ);

–  Решението от 01.01.01 г. за собствените приходи, в сила от 1 януари 1971 г.[242], изменено многократно, посл. изм. на 24 юни 1988 г.[243] – това решение е типичен пример за институционен акт с ранг на първичен източник – внасящ изменения в УД, подлежащ на ратификация от УД, но по форма не договор, а акт на Съвета, приет на основание разпоредба на УД (чл. 269, ал. 2 ДЕО, тогава чл. 201 ДЕИО);