Лекции по право на ЕС (стр. 64 )

[345] CJCE, 29. 5. 1974, Offene Handelsgesellschaft in Firma H. C. Konig, aff. 185/73, Rec. 607.

[346] CJCE, 25. 1. 1979, Racke, aff. 98/78, Rec. 69.

[347] CJCE, 9. 1. 1990, SAFA, aff. C-337/88, Rec. I-1.

[348] CJCE, Ord., 16. 1. 1987, Enital c/Conseil, aff. 304/86 R, Rec. 267.

[349] CJCE, 11. 7. 1990, Enital c/ Commission et Conseil, aff. C-304/86 et C-185/87, Rec. I-2939.

[350] Позволявам си да твърдя, че по-добрият превод на български език на тази разпоредба би бил„Директивата е обвързваща по отношение на дължимия резултат за всяка държава-членка, до която е адресирана, но оставя на националните власти избора на формата и начина“.

[351] Denys SIMON, Le système juridique communautaire, PUF, 3e édition, 2001, р. 324. Подробно виж забележителното съчинение на същия автор – Denys SIMON, La directive européenne, Dalloz, 1997.

[352] Jоël RIDEAU, Droit institutionnel de l’Union et des Communautés européennes, L. G.D. J., 2006, 6e éd., р. 160.

[353] За мен е повече от очевидно, че понятието за нормативен акт, закрепен в действащия (и изменян след влизането на страната ни в ЕС?!) Закон за нормативните актове е напълно неадекватно на правната реалност на европейската интеграция. Неговият чл. 1а. (Нов – ДВ, бр. 46 от 2007 г.) определя, че „нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган“ – дори да приемем да уподобим органите на ЕС на „държавен орган“, определението може трудно да се приеме за работещо. Още чл. 2. (1) (Изм. – ДВ, бр. 46 от 2007 г.) обаче ни уверява, че „нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията или от закон“… Това вече идва в повече на всеки грамотен юрист, познаващ европейското право. Повече от ясно е, че във всяка ДЧ действат цяла серия нормативни актове, приети от органи на ЕС – нерядко дори без каквото и да било участие на „органите, предвидени от Конституцията или от закон“, а идеята, че ролята на такъв закон може да изиграе законът за ратификация на договора ни за членство в ЕС, е меко казано, провинциална… Колкото до невъзможността според ал. (2) „Компетентността да се издават нормативни актове да се прехвърля“, тя е в абсолютно противоречие както с буквата на Учредителните договори на ЕС, така и със самата идея на европейската интеграция, чиято същност е именно прехвърлянето на компетенции (редица автори говорят дори за „трансфер на суверенитет“, макар това според мен да е неточно) от държавите-членки към ЕС, респ. овластяването на органите на ЕС да приемат в множество материи правни актове ВМЕСТО държавните органи. Позволявам си да споделя, че в държава, членуваща в ЕС и при това безпрецедентно силно критикувана именно за проблеми със законността, е недопустимо най-висшият нормотворец да допуска подобни примери за пълно неразбиране – и по-лошо: пренебрежение – на най-елементарните характеристики на интеграционния правен ред…

[354] Жан-Пол ЖАКЕ, Институционно право на ЕС, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2007, с. 434.

[355] CJCE, 22. 2. 1984, Kloppenburg, aff. 70/83, Rec. 1075; CJCE, 29. 6. 1993, Gouvernement de Gibraltar, aff. C-298/89, Rec. 1075 et a.

[356] TPI, 20. 10. 1994, Asocarne, Ord. aff. T-99/94, Rec. II-871.

[357] Проф. Готрон признава еднозначно: „в известен смисъл директивите се приближават до регламентите“ – Жан-Клод ГОТРОН, Европейско право, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2006, с. 255.

[358] „Тази линия обаче се оказа трудна за следване – пише проф. Жаке (Жан-Пол ЖАКЕ, Институционно право на ЕС, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2007, с. 434). – Всъщност степента на детайлност на директивите често зависи от членовете на Съвета, които предпочитат да вземат мерки срещу евентуалното скрито конкуриране между държавите чрез различните мерки по изпълнение на директивата и в по-голяма степен да контролират транспонирането в националното право, най-вече по отношение на актовете на националните парламенти.“

[359] Така у Jоël RIDEAU, Droit institutionnel de l’Union et des Communautés européennes, L. G.D. J., 2006, 6e éd., р. 165.

[360] CJCE, 6. 5. 1980, Commission c/ Belgique, aff. 102/79, Rec. 1473.

[361] По израза на Андре Риго и Дени Симон – Denys SIMON, Andre RIGAUX, Les contraintes de la transcription en droit français des directives communautaires, le secteur de l’environnement, RJE, 1991, p. 269.

[362] CJCE, 5. 4. 1979, Ratti, aff. 148/78, Rec. 1629.

[363] CJCE, 14. 12. 1979, Commission c/ Italie, aff. 93/79, Rec. 3837.

[364] Жасмин ПОПОВА, Право на Европейския съюз, Институт по публична администрация и европейска интеграция, С. 2005, с. 128. Без това да е погрешно, го намирам за излишно усложняване – или поне за недостатъчно изяснено в цитирания текст.

[365] Виж напр. Jean Combacau, Serge Sur, Droit international public, Montchrestien, Paris, 2001.

[366] Denys SIMON, Le système juridique communautaire, PUF, 3e édition, 2001, р. 326.

[367] СЕС приема, че приемането на законодателни (при това „законодателни“ в широк смисъл – вкл. и подзаконови) мерки не е абсолютно задължително – CJCE, 6. 5. 1980, Commission c/ Belgique, aff. 102/79, Rec. 1473, но е постоянен в практиката си, че мерките по транспониране „трябва, по възможност, да бъдат закрепени в правен акт, по възможност от най-висока степен”. Задължителното вземане на мерки – и то законодателни – обаче би обезсмислило гарантирана от чл. 288 свобода на преценка „за формата и начина“. На практика обаче е много малко вероятно една такава ДЧ да се окаже адресат на съответната директива – трайна практика е, когато става дума за резултат, вече постигнат в националното право на някои ДЧ, да се приема директива, адресирана само до останалите ДЧ – основно в това (освен когато става дума за материи, които не засягат всички държави – напримернякои въпроси на селското стопанство…) е смисълът на възможността да се приемат и директиви, които не са адресирани до всички ДЧ и това е и едно от същностните различия с регламента, който винаги ангажира всички ДЧ.

[368] CJCE, 23. 11. 1977, Enka, aff. 38/77, Rec. 2203.

[369] CJCE, 8. 4. 1976, Royer, aff. 48/75, Rec. 497.

[370] CJCE, 13. 10. 1987, Commission c/ Pays-Bas, aff. 236/85, Rec. 3989; CJCE, 15. 3. 1990, Commission c/ Pays-Bas, aff. С-339/87, Rec. І-851.

[371] CJCE, 15. 3. 1983, Commission c/ Italie, aff. 145/82, Rec. 711.

[372] CJCE, 25. 5. 1982, Commission c/ Pays-Bas, aff. 96/81, Rec. 1791.

[373] CJCE, 2. 12. 1986, Commission c/ Belgique, aff. 239/85, Rec. 3645.

[374] CJCE, 13. 3. 1997, Commission c/ France, aff. C-197/96, Rec. I-1489.

[375] „Когато една директива изрично предвижда задължение за държавите-членки да осигурят мерките по транспонирането да съдържат изрично позоваване на тази директива или да бъдат придружени от такова позоваване при официалното им публикуване, ще е необходимо да се приеме позитивен ат по транспониране“ – CJCE, 18. 12. 1907, Commission c/ Espagne, aff. C-360/95, Rec. I-7337 – цит. по Жан-Пол ЖАКЕ, Институционно право на ЕС, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2007, с. 436. Проф. Жаке обобщава: „Това задължение прави задължително приемането на поне една вътрешна мярка по транспонирането“ – пак там. Този въпрос има съществено приложение в случаите, когато една ДЧ твърди, че действащото ù право е изцяло съобразено с една новоприета директива и не се налага приемането на ново национално законодателство (виж нататък).

[376] Постоянна и изобилна практика, напр.: CJCE, 17. 9. 1987, Commission c/ Pays-Bas, aff. 291/84, Rec. 3483.

[377] CJCE, 23. 5. 1985, Commission c/ Allemagne, aff. 29/84, Rec. І-1661; CJCE, 7. 11. 1996, Commission c/ Luxembourg, aff. С-221/94, Rec. І-5669.

[378] CJCE, 1. 3. 1983, Commission c/ Belgique, aff. 301/81, Rec. 467.

[379] Пост. практика: CJCE, 1. 3. 1983, Commission c/ Belgique, aff. 301/81, Rec. 467, и др.

[380] CJCE, 18. 12. 1997, Inter-Environnement Wallonie, aff. 301/81, Rec. 467.

[381] Така виж Жан-Пол ЖАКЕ, Институционно право на ЕС, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2007, с. 434.

[382] Виж например Jean-Luc SAURON, Droit communautaire et décision nationale, La Documentation française, 2000.

[383] CJCE, 28. 3. 1990, Vessoso et Zanetti, aff. jointes C-206-207/88, Rec. I-1461.

[384] CJCE, 4. 12. 1997, Commission c/Italie, aff. C-207/96, Rec. I-6869.

[385] CJCE, 6. 5. 1980, Commission c/ Belgique, aff. 102/78, Rec. 1473; CJCE, 25. 5. 1982, Commission c/ Pays-Bas, aff. 97/81, Rec. 1819.

[386] CJCE, 3. 3. 1988, Commission c/ Italie, aff. 116/86, Rec. 1232; CJCE, 17. 11. 1992, Commission c/ Irlande, aff. С-235/91, Rec. І-5917; CJCE, 13. 7. 2000, Commission c/ France, aff. C-160/99, Rec. I-6137.

[387] Виж например едно решение на френския Държавен съвет: CE, 7. 10. 1988, Fédération française des sociétés de protection de la nature, aff. 301/81, Rec. 271 – AJDA 1989, p. 34, concl. Guillaume – цит. по Denys SIMON, Le système juridique communautaire, PUF, 3e édition, 2001, р. 331.

[388] Denys SIMON, Le système juridique communautaire, PUF, 3e édition, 2001, р. 331.

[389] Пост. практика, напр.: CJCE, 27. 4. 1988, Commission c/ France, aff. 252/85, Rec. 2243.

[390] CJCE, 10. 4. 1984, Harz, aff. 79/83, Rec. 1921.

[391] CJCE, 10. 4. 1984, Von Colson et Kamann, 14/83, Rec. 1891; CJCE, 8. 10. 1987, Kolpinghuis Nijmegen, aff. 80/86, Rec. 3969.