Лекции по право на ЕС (стр. 52 )

ІІІ. Действие на неписаните източници

Приложимост пред национален съд

Практическото значение на тези източници е съществено. Те намират широко приложение при тълкуването на съюзните правни норми във връзка с прилагането им от националните органи – и в този смисъл трябва да не се забравя широкото позоваване на СЕС на правните принципи.

Според някои автори общите принципи имат приложимост пред национален съд и респ. могат да се считат за годни да проявят директен ефект. Разбира се, струва ми се крайно разбирането на проф. Филип Манен, че „общите принципи, приложими в Общностното право, са приложими пред националните съдилища безусловно и във всички видове спорове“[1032]. СЕО прецизира например, че един национален акт не може да бъде атакуван (оставен неприложен) като несъвместим с Общностното право, ако противоречи на общите принципи, изведени в практиката на Съда, когато самият национален акт „не се вписва в общностен контекст“, т. е. когато не е приет в изпълнение на общностна норма (акт)[1033].

Обратното обаче означава, че един национален акт, приет в изпълнение на съюзен, може да бъде атакуван пред национален съд не само за противоречие със съответния съюзен акт, но и с общите принципи! Следователно спрямо неписаните източници на Съюзното право са напълно приложими принципите на непосредствена приложимост (действие в правните системи на всички ДЧ) и примат (предимство пред всяка национална норма при противоречие или несъответствие).

Директен ефект

Въпросът за директния ефект, разбира се, стои по различен начин. Неписаните източници по характер са такива, че трудно могат да отговорят на обективните изисквания спрямо разпоредбите с директен ефект – най-вече по отношение на изискванията за безусловност и конкретност. Това се отнася както за правните принципи (основни правни принципи; общи принципи на Международното право; правни принципи, общи за правните системи на държавите-членки, и принципите, изведени от природата на ЕС), така и (дори още повече) за практиката на СЕС и правния обичай (при отчитане на тяхната особено специфична природа на субсидиарни източници).

Във всички случаи обаче ми се струва, че – включително и в контекста на разбирането за принципа на директния ефект[1034] – не може априорно да се изключи възможността пред съд да бъде доказано, че дадена неписана норма отговаря на изискванията за директен ефект (утвърдени в практиката на СЕС), и тя да бъде приложена спрямо частно лице. При това от такава неписана норма едно частно лице би могло да черпи права както спрямо държавата (ограничен директен ефект), така и спрямо друго частно лице (хоризонтален директен ефект). Разбира се, не може да се отрече, че практическата вероятност е относително ограничена.

ІV. Особеният статус на основните права

Обща рамка на въпроса

Повечето от водещите автори разглеждат основните права като общи принципи[1035]. Макар да се приема, че СЕС ги извежда по-скоро като общи за държавите-членки принципи (дори много преди Договорът от Амстердам да определи това изрично в чл. 6 ДЕС…), те заслужават да бъдат разглеждани като отделна подкатегория, най-вече предвид огромното значение, което им се отдава в последните две десетилетия[1036].

Въпросът за основните права – на човека, на Съюза… – се оказа един от най-деликатните проблеми на европейското интеграционно изграждане. Дори да може да се спори за неговото практическо – по-малко е възможен спор за моралното… – значение, този въпрос се оказва централен неведнъж в критични моменти от развитието на еволютивния европейски интеграционен процес. Той се оказва крайъгълен камък за германската ратификация на най-важния след Рим 1957-а европейски договор (Маастрихтският) – заобиколен с гениална елегантност от германския конституционен елит в Карлсруе (изумителните със своята тълкувателна виртуозност решения на германския конституционен съд Solange I и Solange II). Проблемът се оказва „съдбовен“, но и… непреодолим (според мен най-вече заради непохватността на тогавашните европейски лидери Ширак и Шрьодер…) и за Европейския съвет (декември 2000 г.) и междуправителствената конференция, приели Договора от Ница. Решението на Конвента – първият действително представителен и действително креативен (в крайна сметка повече от приемливото за времето си…) европейски конституционен форум – Конвентът за бъдещето на Европа (2001-2003) – бе единственото правилно: Харта за основните права, по дух и формално интегрирана в новата учредителна формула на ЕС (Конституцията за Европа). За всеобщо изумление политическият потенциал (или морал, или воля!) не достигна и при подписването на смълчаната версия на Конституцията – Лисабонският договор – Хартата за основните права на Съюза остана „анексиран“ акт. За да се наложи ден преди подписването на договора, на 12 декември 2007 г. в Лисабон, ЕП, СМ и ЕК театрално да ù придават нова „правна валидност“ (повече от спорна…) във формата на …междуинституционно споразумение…

Цялата богата проблематика на ангажирането на ЕО/ЕС със защитата на основните права съм изследвал задълбочено по-рано[1037]. За нуждите на това изследване е достатъчно да се подчертае същественото място, което основните права заемат в юриспруденцията на интеграционния съд и активно да се привлече вниманието на читателя към необходимостта много добре да се познава принципно новата реалност в материята, узаконена с влизането в сила на Договора от Лисабон.

Основните права в практиката на СЕО

Ключови елементи на юриспруденцията относно основните права. Още през 60-те години на ХХ век СЕО намира за първи път повод да признае, че основните права са част от основните правни принципи[1038].

И още през 1974 г. по делото Nold СЕО се „престрашава“ да се позове на ЕКПЧ, приемайки, че „международните инструменти относно защитата на основните права, действащи спрямо държавите-членки, също могат да дават индикации, които трябва да бъдат вземани предвид в рамките на Общностното право“[1039]. Веднага след това СЕО се позовава изрично на ЕКПЧ[1040]. В същото време е известна енергичната съпротива на СЕО срещу присъединяването на Е(И)О към конвенцията. Въпреки това той се позовава на нея като „източник на вдъхновение“ (не като обвързващ акт…) – без обаче нито веднъж да посочи правното основание за това, а приемайки основните права за част от общите конституционни традиции на ДЧ, по-късно изрично предвидени с ДА в чл. 6 ДЕС. Нещо повече – СЕО се позовава дори на практиката на ЕСПЧ[1041]!

Основни права, признати в практиката на СЕО:

– Право на достъп до съд, особено по отношение на правата, които едно частно лице черпи от интеграционното право[1042];

– Право на справедлив съдебен процес[1043];

– Право на съдебен процес с продължителност в разумен срок[1044];

– Свобода на мисълта и религията[1045];

– Правото на собственост[1046];

– Забраната за дискриминация на основа на пола[1047];

– Право на равно третиране[1048];

– Равнопоставеност пред нормативната уредба на икономическите условия[1049];

– Право на защита на личния живот[1050] и на жилището[1051];

– Синдикални свободи[1052];

– Право на свободно упражняване на професионална дейност[1053];

– Право на защита пред съд[1054];

– Право на защита на стопанските субекти[1055];

– Признаването на форсмажорни обстоятелства[1056] или на крайна необходимост[1057];

– Принципът поп bis in idem[1058].

Основни права, приложими специално по отношение на институциите на ЕС:

– Демократичното начало[1059], макар и подлежащо на ограничаване при определени условия, тълкувани обаче ограничително[1060];

– Принципът на субсидиарност[1061]; и принципът на пропорционалност[1062]; той обвързва и държавите-членки[1063];

– Зачитането на правната сигурност – предвидимост на съюзното законодателство[1064];

– Зачитане на права, породени от отменен правен акт[1065];

– Забраната за обратно действие на интеграционните норми[1066];

– Зачитането на доверието в законодателството[1067];

– Правото на добра администрация[1068] и много други.

Редица от тези права – като „права” или „като принципи” бяха кодифицирани в Хартата за основните права на ЕС, придобила правна сила и ранг на първичен съюзен правен източник с влизането в сила на ДЛ (от 1 декември 2009 г.). Може да се приеме, че от този момент нататък започна нов етап (не е пресилено да се говори и за „епоха”) в защитата на основните права в рамките на интеграционния правопорядък. Доколкото обаче извършената от ХОПЕС кодификация остана непълно (навярно неизбежно), редица неуредени от нея права (като например забраната за обратно действие на интеграционните норми[1069] и ред други) продължават да се считат за обвързващи съюзния правов ред именно и само по силата на практиката на СЕС – и именно като „общи правни принципи”. Изключително стойностна научна провокация представлява едно научно изследване на въпроса кои от основните права, изведени в практиката на интеграционния съд, все още нямат изрична правна основа в писаното съюзно право и остават защитими именно като общи правни принципи – както и допълването им с нови, каквито несъмнено Съдът на ЕС в бъдеще ще се окаже принуден да прогласи…

Заключителна глава

Йерархия

на източниците на Правото на ЕС

Учредителните договори, традиционно мълчаливи по ключови въпроси, не предлагат уредба нито на системата на източниците на Правото на ЕС, нито на тяхната йерархия. Дори в разпоредбите относно Съда на ЕС не откриваме разпоредба, подобна например на тази на чл. 38 от Устава на Международния съд, която очертава приложимото пред него право. Проф. Филип Манен основателно предлага при това положение „системата на източниците да се конструира чрез идентифициране на различните категории норми и определяне на техните реципрочни отношения (координация или йерархия) на основата на индикациите от УД, от практиката на институциите и на ДЧ, както и на систематизацията, на която се основава съюзната юрисдикция“[1070].

Така от особено съществено значение се очертава въпросът за йерархията на съюзните правни норми, респ. на техните източници[1071]. Проф. Жаке е категоричен: „Специално внимание заслужава постоянството, с което някои ДЧ, ЕК, ЕП и голяма част от доктрината налагат разбирането за създаване на йерархия на правните норми на общностния правопорядък. ...Несъмнено йерархия на актовете и нормите на интеграционното право съществува. Всеки акт заема своето място в правния ред със задължение за зачитане на по-висшите норми, без което СЕО може да го обяви за невалиден. Актовете от по-нисък ранг трябва да бъдат съобразени с тези, които имат по-висш ранг. Следователно създаването на йерархия на нормите не е необходимо, тъй като такава вече съществува. Би ли могъл иначе СЕО да говори за „правен ред“?“[1072].