Лекции по право на ЕС (стр. 45 )

През 1980 г. СЕО е още по-ясен: „чл. 307 има за цел да прецизира, съгласно принципите на международното право, че приложението на ДЕО не засяга задължението на една ДЧ да зачита правата на трети страни, произтичащи от договор, сключен преди влизането в сила на УД или респ. преди присъединяването на тази ДЧ към ЕО, и да изпълнява съответните задължения“[883], от което пък произтича и „задължение институциите да не препятстват изпълнението на задълженията на ДЧ, произтичащи от предходен международен договор“[884].

·  Във всички случаи обаче тези задължения са задължения само на самите ДЧ и не обвързват ЕС. Чл. 351 не прехвърля на ЕС задълженията, тежащи върху ДЧ преди присъединяването им към него. Респ. международните договори на ДЧ, сключени преди присъединяването им към ЕС, не стават част от международното право на ЕС и не са източници на Съюзното право. Следователно, ако институциите на ЕС установят валидно (според УД) задължение за ДЧ, противоречащо на тяхно произтичащо от предходен международен договор задължение, ДЧ са длъжни да вземат мерки да се освободят от това противоречие съгласно хипотезата по ал. 2.

·  Въпреки това обаче СЕС приема, че при определени условия ЕС може да се счита обвързан от международни договори, сключени от ДЧ преди присъединяването им към него.

По отношение на ОСМТ (ГАТТ) от 1949 г. – СЕО се основава не само и не толкова на чл. 207, колкото на предоставените на ЕО компетенции в търговската политика, на необходимостта от ефективно осъществяване от институциите на така предоставените търговски компетенции, поради което те действат именно като такива в рамките на ОСМТ, включително засвидетелствайки готовността на Общността да се счита обвързана от разпоредбите на ОСМТ, и най-сетне на основание на приемането на това положение от другите страни по ОСМП[885]. Разбира се, макар да приема, че ОСМТ ще действа по този начин като източник на Общностното право, СЕО еднозначно констатира, че неговите разпоредби не могат да имат директен ефект[886].

Аналогично е виждането на СЕО и по отношение на Брюкселските конвенции за митата от 01.01.01 г.[887]

И в същото време точно обратното е виждането на СЕО за други конвенции, по които страни са всички ДЧ, но които според него не могат да обвързват ЕО като такава. Най-типичният пример е ЕКПЧ – заради липсата на предоставена на ЕО компетентност да действа в тази материя[888].

1.2.2.  Ал. 2 на чл. 351 закрепва две съюзни норми – задължението за съобразяване на предходните договори с правото на ЕО/ЕС и оказването на съдействие от другите ДЧ на ДЧ, която трябва да направи това.

Ако задълженията, произтичащи от предходен договор, противоречат на УД, ДЧ са длъжни да вземат мерки, за да се освободят от тях. Според някои автори това задължение отива дори по-далеч от общото задължение по чл. 10 ДЕО (днес чл. 4, § 3 на ДЕС), тъй като предвижда вземането на „всички необходими мерки за премахване на установените несъответствия“. Тези мерки трябва, разбира се, да бъдат съобразени с общите правила за международните договори и с предвидените в съответния договор механизми за неговото ревизиране или денонсиране.

·  По-лесният начин за освобождаване от такива задължения е денонсиране на съответния договор. Приема се обаче, че този способ е краен и трябва да се използва само ако адаптирането на разпоредбите на съответния договор е наистина невъзможно или напълно неуместно[889]. Ако обаче една ДЧ не успее да проведе нужните преговори за намиране на друго решение в рамките на определен срок, например срок до влизането в сила на нов общностен регламент, който противоречи на даден международен договор на тази ДЧ, тя следва да го денонсира[890].

·  Ако става дума за договор, чието действие продължава да е от съществено значение за страните, може да се пристъпи към предоговаряне на онези негови клаузи, които са несъвместими с новия статус на страната на член на ЕС. За целта ал. 2 на чл. 351 дори предвижда механизъм за „взаимно подпомагане на ДЧ и ако е възможно – определяне на общ подход“.

Нерядко става дума за задължения, произтичащи от договори, по които страна е повече от една ДЧ – и тогава „взаимното подпомагане“ и приемане на „общ подход” (и старото „определяне на обща линия“) са дори наложителни, така че новите разрешения в максимална степен да бъдат съобразени със задълженията на тези държави в рамките на ЕС. Приема се, че е в интерес не само на съответната ДЧ, но и на целия ЕС, ако се търси и намери единство на вижданията по един въпрос, който може по друг повод да възникне пред друга ДЧ, а и така се гарантира стабилността на политическия съюз.

През 2003 г. СЕО прие дори, че едно тълкуване от националния съдия на един международен договор в светлината на задълженията, произтичащи от УД, може да бъде достатъчно средство за преодоляване на евентуално противоречие[891].

Разбира се, теоретично е възможно и обратното – ДЧ да съобразят своя (бъдещ) общностен договор с важни техни предходни международни задължения. Така например при приемането на Римските договори и най-вече при приемането на Договора от Маастрихт внимателно са обсъдени възможните противоречия с основни международни договори, на първо място с Устава на ООН.

Във всички случаи една ДЧ не може да противопостави на едно свое валидно общностно задължение свой ангажимент по международен договор – това е прогласено от СЕС в постоянна практика[892].

Проблемът се поставя най-остро, когато става дума за материи от изключителната компетентност на ЕО, която изключва всякаква компетентност на ДЧ, вкл. и по отношение на международните договори – например търговската политика[893] или относно изпълнението на актове на институциите, които ограничават допълнително компетентността на ДЧ в материи, в които тя все пак е запазена – например относно Конвенция 170 на МОТ[894].

1.2.3.  Ал. 3 на чл. 351 предвижда още едно ограничение относно действието на произтичащи от предходен договор задължения. Макар наглед да съдържа само „препоръка“ към ДЧ, тази разпоредба урежда същностното задължение – особено по отношение на създаването или функционирането на митнически съюзи или други регионални икономически организации, – според което една ДЧ не може да предоставя на трети държави по силата например на клаузата за най-облагодетелствана нация привилегии, които са свързани с членството в ЕС, респ. изразяващи се във взаимно предоставени между ДЧ привилегии в рамките на ЕС. Така на практика индиректно се закрепва принципът за общностната преференция – но този път[895] по отношение на международните задължения на ДЧ спрямо трети страни. СЕО приема, че „общият принцип за общностни преференции оправдава диференцирана преценка на възможностите... в зависимост дали стоката идва от една ДЧ или от трета страна“[896].

ІІ. Договори, сключени от държавите-членки с трети страни след присъединяването им към ЕО/ЕС

Тази материя е дори още по-сложна – могат да бъдат разграничени поне 4 различни хипотези.

1.  Задължение за съобразяване

Договорите на ДЧ с трети страни, сключени в условията на членство, трябва безусловно да бъдат съобразени с интеграционното право. Такива договори стават част от вътрешното право на ДЧ и като такива са подчинени на общо основание на принципа за върховенство на Съюзното право.

1.1.  От това следва, че ДЧ не могат да сключват, а ако сключат, не трябва да прилагат международни договори, противоречащи на Правото на ЕС.

1.2.  В материите, които са изключителна компетентност на ЕО/ЕС, ДЧ не могат да сключват никакви международни договори. Ако такъв договор бъде сключен, той подлежи на отмяна, а съответната ДЧ – на санкциониране по реда за установяване на нарушения на УД (чл. 263 на ДФЕС).

2.  Материи на поделена компетентност

Втората хипотеза е в случаите на поделена (паралелна) компетентност. Когато една ДЧ сключи международен договор в материя, по която ЕС все още не е упражнил своята компетентност, този договор следва да е валиден. Той обаче на общо основание ще бъде подчинен на върховенството на една последваща съюзна норма, която му противоречи. Ако обаче приемането на съюзни мерки е било „предвидимо“, „очаквано“, концепцията за „добрата воля на ДЧ“ предполага преди това те да не сключват самостоятелно международни договори.

3.  В обхвата на целите на ДЕС и ДФЕС

Ако международният договор се отнася до материя, по която ЕС няма предоставена компетентност, но чийто предмет може да засяга целите на ЕС (изброени в чл. 3 на ДЕС във връзка с ценностите по чл. 2), ДЧ са длъжни на общо основание по чл. 4, § 3 на ДЕС (стар чл. 10 на ДЕО) да се съобразят със съюзните си задължения – респ. да не поемат международни задължения, които могат да засегнат постигането на целите по чл. 3 на ДЕС.

Някои международни договори предвиждат на трети страни да бъдат предоставени изгоди, които една ДЧ черпи от факта на своето членство в ЕО/ЕС – напр. от сключени в изпълнение на УД (по стария чл. 293 на ДЕО) договори с другите ДЧ. Подобни разпореждания са валидни само ако са напълно съобразени със Съюзното право.

Глава 5

НЕПИСАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Това е най-специфичната и най-трудно проследимата група източници. Нейната най-съществена особеност е, че всички те са пряко свързани с юриспруденцията на Съда в Люксембург. От една страна, единствено и само интеграционният съд определя кой принцип или обичай счита за източник на интеграционното право. От друга страна, неговата юриспруденция сама по себе си представлява източник с особено значение. Проф. Жаке разсъждава, че „правото не се изчерпва само с писаните норми, тъй като всяка правна конструкция се основава на определен брой неписани принципи, без които не би била възможна правовата държава. Препращането към общите правни принципи дава голяма роля на съдебната практика при дефинирането на интеграционната законност“.

Доктрината е пределно разединена и нерядко противоречива относно неписаните източници – както относно тяхната роля, значение и действие, така и относно обхвата на категорията и подразделянето ù. ù Като особено добър може да се определи трудът на Джон Антъни Ъшър „Основните принципи на Общностното право“[897].