Лекции по право на ЕС (стр. 39 )

2.1.4.  От една страна, отсъствието на изрична разпоредба, подобна на тази на чл. 281 на ДЕО („Общността е юридическо лице“), макар и много силен („ако искаха, авторите на договора щяха да го напишат по същия начин – пък и знаем, че са искали, но не са се решили...“), не е достатъчен аргумент. Понятието „юридическо лице“ в частното право има своето ясно и достатъчно безспорно съдържание, но в международното публично право то сякаш има по-пластични контури. Няма достатъчно убедителен аргумент, извлечен от международното право, според който актовете на ЕС по Втория стълб да не бъдат разглеждани като израз на една правно обособена воля, формално различна от тази на членуващите държави, дори действащи колективно. Твърде ниската степен на формализация на международното право позволява да се считат за годни негови субекти правни образувания, за които това далеч не е безспорно или поне не е закрепено изрично в обвързваща правна норма[761]. Достатъчно е да посочим, че дори Уставът на ООН не определя изрично най-голямата международна организация като юридическо лице или като субект на международното право[762]...

2.1.5.  Пък и по отношение на ЕО международната правосубектност не е изрично записана. Наистина чл. 300 на ДЕО урежда нейното... упражняване, но самата правосубектност остава сякаш недоизказана. Тя се подразбира от факта, че изрично е уреден механизъм, по който Общността да сключва международни договори, респ. тя е създадена годна да сключва такива. Но по тази логика могат да бъдат намерени редица аргументи, че и ЕС е създаден годен за подобна дейност.

2.1.6.  Един такъв аргумент е, че чл. 2 на ДЕС предвиждаше Съюзът да „осъществява“ (той) обща политика по външните работи и сигурността“ – като за всекиго е ясно, че основният инструментариум на една външна политика е участието в международни отношения, вкл. и в определени случаи в международни правоотношения.

2.1.7.  Макар Договорът от Амстердам също да не призна изрично правосубектността на ЕС, той закрепи в чл. 24 на ДЕС правото на Съвета да сключва в материята на втория стълб договори с трети държави или международни организации – своеобразна treaty-making power[763] – което, както и да го погледнем, е един от основните атрибути на международната правосубектност...

2.1.8.  С новата редакция на чл. 38 на ДЕС след ДА същата компетентност бе призната на Съвета и по третия стълб[764].

2.1.9.  ДН внесе още едно съществено изменение в чл. 24 на ДЕС: Съветът да може да сключва международни договори с квалифицирано мнозинство, вместо с единодушие, както бе предвидено преди това. Така се обезсилва изтъкваният аргумент, че когато сключва международни договори, Съветът действа не като орган на ЕС, а като общ представител на ДЧ.

При това § 6 на чл. 24 на ДЕС възпроизвеждаше част от разпоредбата на чл. 300, § 7 на ДЕО: „Споразуменията, сключени при условията по този член, са обвързващи за институциите на Съюза“[765].

2.1.10.  Договорът от Амстердам направи и още една съществена – и почти незабелязвана – промяна: Общата политика по външните работи и сигурността (ОПВРС) вече се определя САМО от ЕС, а не, както дотогава, „от Съюза и от ДЧ“.

2.1.11.  Чл. 18, § 2 на ДЕС предвиждаше „председателството да изразява по принцип ПОЗИЦИЯТА НА ЕС в международните организации и международните конференции“. Самите „позиции“ се формулират от Европейския съвет (рамково, чрез актове, наречени „общи насоки“ и „общи стратегии“) и от Съвета на министрите (по-конкретно чрез актове, наречени „общи действия“ и „общи позиции“).

2.1.12.  Един от основните критерии на международното право за това дали е налице един субект на МП или не, е този за признаването. По отношение на Европейските общности този въпрос има ясен позитивен отговор – макар с известни колебания (ООН) или забавяне (държавите от бившия социалистически блок). По отношение на ЕС въпросът с признаването стои по двойствен начин: нито една държава или международна организация не е признала официално (или формално) ЕС за субект на международното право. В същото време е налице изключително широко мълчаливо признаване на, да кажем, неговото съществуване. Във всяка европейска държава има „представителство на ЕС“, макар и формално наричано „представителство на ЕК“, а и почти всяка има свой постоянен представител или цяло представителство „в ЕС“, в Брюксел. Макар формално да не се води „посолство“, представителството на една държава в ЕС има почти всички белези на една дипломатическа мисия.

2.1.13.  Много силен аргумент представлява натоварването с ДА (чл. 26 на ДЕС, възпроизведено в чл. 207, § 2 на ДЕО) на Генералния секретар на Съвета с функцията на „Върховен ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ЕС“, макар и само по въпросите на външната политика и сигурността. Отделно от това чл. 18, § 5 ДЕС овластява Съвета, винаги когато е необходимо, да назначава специален представител (пак представител на ЕС).

2.1.14.  По отношение на третия стълб, макар неговият обхват да предполага по-скоро вътрешни мерки, няма пречка в определени ситуации постигането на поставените цели да изисква и външни действия. За тях чл. 38 на ДЕС след ДА предвиди възможност за сключване на международни договори по реда на чл. 24[766].

2.1.15.  Нека споменем и много красноречивите изменения, предвидени в Конституцията за Европа и по същество възпроизведени в Лисабонския договор: изричното прогласяване в чл. І-7 на ЕС за юридическо лице (правоприемник на юридическото лице Европейска общност) и създаването на фигурата на Министър на външните работи НА Съюза (в Лисабон – отново Върховен представител, но вече като самостоятелна фигура, различна от Генералния секретар, и с много съществени правомощия, вкл. като заместник-председател на ЕК) и на дипломатическа служба на ЕС.

2.1.16.  Можем да отчетем и съществуването на „гражданство на ЕС“, което по съществени причини не може да се разглежда като гражданство на ЕО, въпреки че е уредено в ДЕО. Макар, разбира се, то да няма атрибутите на едно класическо национално гражданство, е един ярък пример за обособена (или поне обособяваща се) идентичност. Към това можем да добавим политическите партии на европейско равнище, общите избори за ЕП, омбудсмана и ред други дребни политически атрибути, които, макар основателно да могат да бъдат зачислени на самата ЕО, са част от общото политическо внушение за ЕС като действителен организъм, като правно-политическа реалност.

2.1.17.  Редица автори се задоволяваха да приемат, че на въпроса кой все пак е годният правен субект като страна по договорите, сключени „от (името на) ЕС“, в зависимост от материята отговорът е: било Европейските общности[767] (ако договорът засяга, макар и частично, техните компетенции), било държавите-членки, действащи колективно (в останалите случаи).

2.1.18.  Колкото до категоричния отговор на излишно доктриналния въпрос ЕС субект на правото ли е или не, отговорите варират от категорично „не“ (основаващо се на строго формално правен подход), през „частична“ или „секторна“ правосубектност по втория стълб, или през формулировките за „множествена/плуралистична правосубектност“ или „персоналитет с променлива геометрия“[768], до разбирането, което споделям, за „възникваща“ (още „емергентна“ или „ембрионална“ – изразът мой, А. С.) правосубектност. То артистично копира модела от презумпцията на наследственото право genatus pro nato habetur („заченатият да се счита за роден“, за нуждите на наследяването) и точно отразява факта, че ЕС е „заченат“ (според чл. 1 и 2 на ДЕС) като сигурен бъдещ правен субект и открито се държи като такъв. След поредица от неуспешни политически актове, които отлагаха „раждането му“ като юридическо лице (в Амстердам 1997 г., Ница 2001 г., Рим 2004 г. и Лисабон 2007 г.), засега „терминът“ е насрочен за… след януари 2010 г…

Независимо от нюансите – и споровете – относно действителността, обхвата или значението на международната правосубектност на ЕС, от съществена важност е да се отчита силното присъствие на ЕС в международните отношения като структура, по предназначение различна от съставляващите я държави, респ. като своеобразен правен субект.

За мен е достатъчно приемливо разбирането за ЕС след създаването му като за субект на международното право с възникваща (емергентна, ембрионална) правосубектност.

Заедно с наложилата се тенденция на ЕС „сам“ да сключва международни договори, това бе предпоставка за създаването на „международно право на ЕС“, което става част от „вътрешното право на ЕС“, по подобие на един национален правен ред.

2.2.  Закрепването на правосубектност на ЕС с ДЛ. След неуспеха на Договора за приемане на конституцията за Европа от 2004 г. (отхвърлен на референдуми във Франция и Нидерландия през 2005 г.), прагматичният подход, наложен основно от германското председателство на ЕС през втората половина на 2005 г., се изрази във формулата „да вземем от конституцията всичко наистина важно и да изоставим всичко друго”. Така бе изоставено например изричното закрепване в УД на принципа на примат на Правото на ЕС (предвидено в чл. І-6 на Конституцията[769]), но като безусловно важна бе възпроизведена разпоредбата за юридическия персоналитет на ЕС.

2.2.1.  В новата редакция на ДЕС след ЛД бе добавен нов чл. 47 с същата лаконично, но еднозначно съдържание, като на чл. 281 на ДЕО: „Съюзът е юридическо лице”[770].

2.2.2.  Ясното внушение за идентичност на правосубектността на ЕО (преди ДЛ) и на ЕС (след ЛД) налага и новата редакция на чл. 335 на ДФЕС, възпроизвеждащ вече по отношение на ЕС съдържанието на чл. 282 на ДЕО относно ЕО. Разпоредбата урежда „вътрешната правосубектност” на ЕС по правото на държавите-членки. Тя препраща към националните законодателства относно юридическите лица, като отрежда на ЕС „най-широката” (пълна), призната във всяка отделна ДЧ, правосубектност и позволява на Съюза

-  да придобива и да се разпорежда с движима и недвижима собственост (като сключва необходимите договори, които представляват източници на правото на ЕС);