Лекции по право на ЕС (стр. 42 )

2.1.  Актове на организациите, в които ЕО/ЕС не членува. През 80-те години СЕО отказва да се съобрази с последиците от резолюция № 000 от 1983 г. на Съвета за сигурност на ООН относно непризнаването на севернокипърската турска република[812]. През 90-те години обаче, по повод ембаргото срещу Югославия, в известното дело Bosphorus СЕО приема възможността ЕО да се счита обвързана от мерките, наложени от Съвета за сигурност[813].

По отношение на ембаргото срещу Ирак ПИС приема, че дори държавите да са длъжни да прилагат резолюциите на ООН, то за ДЧ това означава да могат да вземат само такива мерки, които са съобразени с общностните норми, доколкото едно търговско ембарго попада в обхвата на изключителната компетентност на ЕО в материята на външната търговия по чл. 113 на ДЕО (днес чл. 284 на ДФЕС). Именно на основата на това разбиране преамбюлът на Регламент 2340/90 предвижда, че „Общността и нейните ДЧ са длъжни да прибягнат до общностен инструмент, за да постигнат унифицирано прилагане в цялата ЕО на мерките относно търговията с Ирак и Кувейт, произтичащи от акт на Съвета за сигурност“[814].

По друго дело обаче ПИС приема, че ДЧ са обвързани от Устава на ООН и резолюциите на Съвета за сигурност: „…Доколкото Общността упражнява компетенции, упражнявани преди създаването ù от самите ДЧ в сферата на приложение на Устава на ООН, то разпоредбите на този Устав могат да обвързват Общността. …Общността не може да нарушава задълженията, произтичащи за ДЧ от Устава на ООН, нито да препятства тяхното изпълнение, а, от друга страна, е длъжна – по силата на самия договор, с който е създадена – при упражняването на своите компетенции да приема всички необходими разпоредби, за да позволи на ДЧ да изпълнят своите задължения. …Не по силата на общото международно право…, а по силата на самия ДЕО ЕО е длъжна да изпълни резолюциите на Съвета за сигурност в областите на своята компетентност“[815].

2.2.  Едностранни актове на органите, създадени с договор, по който страна е ЕО/ЕС[816]. Европейската общност сключва множество договори с трети страни, които предвиждат създаването на органи, на които се възлагат правомощия за приемане на едностранни задължителни актове. Това са актове, които не се нуждаят от ратификация или одобряване от страните по договора, за да имат обвързващо действие спрямо тях. Такива органи са например съветите по асоцииране или сътрудничество със страните от Средиземноморието, съветът на министрите по Конвенциите от Ломе, международните съвети по какаото (Споразумението от 1975 г.) и кафето (от 1976 г.) и др.

Още през 1975 г. СЕО приема една относително ясна концепция – актовете на институциите, създадени с международен договор, по който ЕО е страна, имат същото действие в общностния правен ред като самия договор[817].

През 1977 г. СЕО приема за източници на общностния правен ред решенията на органите на международните организации, в които ЕО членува[818]. В същото време в становището си относно Договора за създаване на Европейско икономическо пространство СЕО отхвърля съвместимостта на предвидения юрисдикционен механизъм с общностния правен ред[819]. По отношение на актовете на Съвета по асоцииране ЕО – Турция СЕО повтаря разбирането си, че „поради прякото си основание в споразумението за асоцииране, което прилагат, решенията на Съвета по асоцииране, също както самото Споразумение за асоцииране, представляват от влизането му в сила неделима част от общностния правен ред“[820]. Същото разбиране е приложено и по отношение на актовете на смесената комисия по транзита между ЕИО и ЕФТА – които се разглеждат като част от общностния правен ред поради своя характер на актове по прилагането на договор, по който ЕО е страна[821].

Въпреки това обаче институциите на ЕО традиционно възпроизвеждат в свои регламенти разпоредбите на такива актове, които се публикуват в ОВЕС като приложение към регламента, с което внасят известно съмнение относно ролята им на самостоятелни източници. Типичен пример е Регламентът от 19. 10. 1976 г. „относно прилагането“ на икономическия регламент и контролните разпоредби, приети на 26 юли 1976 г. от международния съвет по какаото,[822] или Регламент № 000/85 относно прилагането на решение № 2/85 на съвета на министрите АКП – ЕИО[823]. В същото време по отношение на други актове на такива органи вътрешни актове не са приемани – а напр. решенията на Съвета по асоцииране ЕИО – Турция дори не са публикувани в ОВЕС. Именно в решението си по този повод (Sevince) обаче СЕО формулира своята концепция за превръщането на тези решения в неделима част от вътрешното право (виж по-горе).

Проф. Дени Симон приема все пак, че „юриспруденцията е ясна“, позовавайки се най-вече на разгледаните решения по делата Sevince и Deutsche Shell. Ги Исаак и Марк Бланке приемат, че „решенията на органите по едно външно споразумение или на една международна организация, в която ЕО членува, са интегрална част от общностния правен ред, доколкото произвеждат последици за Общността по силата на процедурните разпоредби на въпросните споразумения и доколкото имат обвързваща сила за самата общност по международното право“[824].

Според проф. Жоел Ридо обаче може да се открие различие в начина, по който СЕО разглежда въпроса в зависимост от това дали самата ЕО членува в дадена организация или е страна по договор с нея[825]…

3.  Действие на МП в рамките на ЕС

3.1.  Поради интеграционната специфика на съюзния правен ред международното право не намира особено съществено приложение нито в отношенията между институциите на ЕС и държавите-членки, нито в отношенията между самите ДЧ в рамките на приложното поле на УД[826]. Достатъчен пример е ясното заключение на СЕО още от 1964 г., че
„...всъщност Договорът не се стреми да създаде насрещни задължения между различните субекти, за които се прилага, а създава един нов правен ред, който урежда компетенциите, правата и задълженията на тези субек­ти, както и необходимите процедури за установяване и санкциониране на всяко евентуално нарушение; че извън изрично предвидените случаи Договорът предвижда забрана за ДЧ сами да решават споровете си...“[827]

СЕО еднозначно и многократно отхвърля например възможността за позоваване на възражението за неизпълнен договор, закрепена в МП от чл. 60 на Виенската конвенция, тъй като то не следва да се прилага в отношенията между Общността и ДЧ и между самите ДЧ: „Изпълнението на задълженията, които Договорът или производното право налагат на ДЧ, не може да бъде подчинено на никакво условие за реципрочност“[828].

3.2.  Разбира се, това не означава, че СЕС отхвърля напълно ролята и значението на МП в Общностното/Съюзното право.

Не можем да не отбележим обаче, че различните автори им отдават коренно различно значение: за големия проф. Дени Симон например принципите на международното право нямат самостоятелна роля на източник, а представляват „заемки“, корени на общите принципи на Общностното право, по подобие на правните принципи, общи за ДЧ[829]. Проф. Жан-Марк Фавре им отдава съвсем малко значение[830], а проф. Жан Булюи – на практика никакво[831]… Обратно, проф. Клод Блуман и проф. Луи Дюбуи, макар и накратко, признават същественото значение на международното право за Общностното[832].

3.2.1.  Принципите на международното право се прилагат спрямо ЕО/ЕС на общо основание. СЕО приема това разбиране сякаш без резерви[833]. Колкото обаче до възможността за позоваване на принципите на МП в рамките на вътрешното право на ЕС – в общностните отношения между ДЧ, институциите и частните лица, – СЕО е категоричен: само доколкото не противоречат на духа и природата на интеграционния правопорядък, т. е. на УД. Така той признава действието на едни принципи на МП и категорично отхвърля действието на редица други (виж по-долу Глава 5).

3.2.2.  Международните обичаи. СЕО приема действието на международния обичай като правен източник по изключение.

Доколкото е прието принципите и обичаите на международното право да се разглеждат като неписани източници, те ще бъдат разгледани по-долу (Глава 5).

Раздел 3

международните договори НА ЕО И ЕС

Международните договори на ЕО са „неделима част от Общностния правен ред“[834] – и като такива, от този на ДЧ. УД не предвиждат изрично публикуване на договорите, сключени от Общностите, но според чл. 17 от Вътрешния правилник на СМ „в Официалния вестник се публикуват... международните договори, сключени от Общността; международните договори, сключени съгласно чл. 24 на ДЕС, освен ако Съветът не реши друго на основание чл. 4-9 на Регламента (ЕО)1049/2001 на ЕП и СМ от 01.01.01 г. относно достъпа до документите на ЕП, на СМ и на ЕК“[835]. Когато настъпи датата на влизане в сила на един вече публикуван международен договор, в Официалния вестник се публикува съобщение за това.

Договорите се публикуват и в Сборника на договорите, сключени от Европейските общности (Recueil des Accords conclus par les Communautés européennes)[836].

1.  Договори, сключени при упражняване на изрично овластяване от ДЕО/ДФЕС.

1.1.  Търговски и тарифни договори – на осн. чл. 133 на ДЕО (днес чл. 207 на ДФЕС, който препраща към процедурата по чл. 218). СЕО прилага много широко разбиране за „търговска политика“, като приема, че тя включва:

– договорите за създаване на зона за свободна търговия – с Мексико или неотдавна със страните от ЕАСТ;

– другите преференциални търговски договори – с Египет, Израел или Ливан и др.;

– непреференциалните търговски договори – с Аржентина, Бразилия, Уругвай и др.;

– договорите за търговско сътрудничество – с Мексико, Индия, Шри Ланка, Пакистан, Бангладеш и др.;

– дори договорите в материята на текстила – решение на СМ от 01.01.01 г. относно сключването на споразумения между ЕИО и някои трети страни относно международната търговия с текстилни стоки[837]; реш. на СМ от 01.01.01 г. относно предварителното изпълнение на тези споразумения[838].

2.2.  Договори за асоцииране – на осн. чл. 310 ДЕО (днес чл. 217 на ДФЕС, към който също, макар да не е посочено изрично, се прилага процедурапа по чл. 218). Според СЕО тези договори са предназначени „да създадат особени и привилегировани връзки с една трета държава, която следва, макар и частично, да бъде приобщена към общностния режим“[839]. Те създават относително усложнен институционен апарат, задължително включващ Съвет по асоциирането (или Съвет по сътрудничеството), подпомаган от смесен (най-често парламентарен) комитет.