Лекции по право на ЕС (стр. 7 )

1.1. УД се прилагат, разбира се, на територията на държавите-членки – това е предвидено изрично в чл. 355 на ДФЕС във вр. с чл. 52 ДЕС (преди в чл. 299, § 1 на ДЕО)[127]. Какво включва територията на една ДЧ, се определя по принцип от нейните конституционни разпоредби. Така през 1978 г. СЕО заключава, че отвъдморските департаменти и територии на Франция са подчинени на действието на ДЕИО, тъй като според Френската конституция са част от територията на Френската република[128].

1.2. Договорът от Амстердам добави в чл. 299 на ДЕО нов § 2 (чл. в 355 на ДФЕС) – заради съществените трудности, пред които са изправени (отдалеченост, островен характер, малка площ, труден релеф и климат и т. н.), на специален режим подлежат още:

– отвъдморските департаменти на Франция (Гваделупа, Френска Гвиана, Мартиника и Реюнион);

– Азорските острови (Дания)

– Мадейра и

– Канарските острови.

За тях ал. 2-4 на § 2 предвиждат специалният режим да се определя от Съвета по предложение на ЕК заради „тяхната отдалеченост, островен характер, малка повърхност, труден релеф и климат, икономическа зависимост от малко на брой стоки – фактори, чието постоянство и съчетаване значително ограничават тяхното развитие“.

1.3. В обхвата на приложното поле на УД според чл. 299, § 4 ДЕО попадат „европейските територии, за чиито външни отношения отговаря някоя от държавите-членки“ (Азорските острови, Канарските острови, остров Ман и др.), а според § 5 – и спрямо Аландските острови (Финландия), съгласно разпоредбите на Протокол № 2 към Акта относно условията за присъединяване на Република Австрия, Република Финландия и Кралство Швеция.

1.4. Специален режим буква c) на § 6 отрежда за Нормандските острови и остров Ман (само доколкото е необходимо, за да се осигури прилагането за тези острови на режима по Договора за присъединяване на нови държави-членки към Европейската икономическа общност и към Европейската общност за атомна енергия, подписан на 22 януари 1972 година).

1.5. Специален режим на асоцииране е предвиден за цяла серия територии, на които е отредено особено внимание – специални разпоредби, обособени като цяла самостоятелна част на ДЕО: Част ІV „Асоцииране на отвъдморски страни и територии“, отнасящи се за „неевропейски страни и територии, които са в специални отношения с Дания, Франция, Холандия и Обединеното кралство“. Най-общо режимът е силно благоприятен за „асоциираните“, като им предоставя изгодите на Общия пазар, без да ги ангажира с цялата му правна уредба по ДЕО[129]. Списъкът на „отвъдморските страни и територии“, спрямо които се прилагат разпоредбите на част ІV, е обособен като самостоятелно приложение към ДЕО и включва:

– Гренландия (Дания)

– Нова Каледония и прилежащите територии (Франция)

– Френска Полинезия (Франция)

– Френските Южни и Антарктически територии (Франция)

– Острови Уолис-и-Футуна (Франция)

– Майот (Франция)

– Сен Пиер-и-Микелон (Франция)

– Аруба (Нидерландия)

– Нидерландски Антили:

o Бонайре

o Кюрасао

o Саба

o Синкт Еустатиус

o Синкт Маартен

– Ангуила (Обединеното кралство)

– Каймановите острови (Обединеното кралство)

– Фолклъндските острови (Обединеното кралство)

– Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови (Обединеното кралство)

– Монсерат (Обединеното кралство)

– Питкерн (Обединеното кралство)

– Остров Света Елена и прилежащите територии (Обединеното кралство)

– Британските Антарктически територии

– Британските територии в Индийския океан

– Острови Търкс и Кайкос (Обединеното кралство)

– Британските Вирджински острови

– Бермудските острови (Обединеното кралство).

Детайлите на режима относно асоциираните страни и територии са уредени в Решение на Съвета 2001/822 от 2001 г.[130]

1.6. По отношение на Гренландия обаче чл. 188 предвижда още по-особен режим (изключение от изключението), предмет на изрично уреждане в Протокол към ДЕО.

1.7. Изрично извън приложното поле на УД обаче според § 6, б. а) и b) на чл. 299 са оставени Фарьорските острови и суверенната територия на Кралските военни бази на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия в Кипър.

1.8. Договорът, уреждащ присъединяването на 10-те нови ДЧ от 1 май 2004 г.,
предвиди специфични разпоредби относно територията на Република Кипър.

1.9. Най-сетне териториалният обхват на Европейската общност може да се прецизира функционално ad hoc с едностранни актове на Съвета – напр. Регламент № 000/92 г.[131] за Общностния митнически кодекс (чл. 3) определя „общностна митническа територия“, която включва Монако, но не и френските отвъдморски територии, Сен Пиер-и-Микелон и Майот… „Данъчната територия“ се определя от Директива 77/388[132] и Директива 86/560[133].

1.10. По правило УД не се прилагат извън територията на ДЧ, освен в следните случаи:

– на основание чл. 351 на ДФЕС (преди чл. 307 на ДЕО) относно договорите, сключени от ДЧ преди влизането в сила на УД, териториите на Монако, Сан Марино и някои австрийски територии (Юнгхолтц/Мителберг) попадат в обхвата на общностната митническа територия, доколкото по-рано са били част от данъчното пространство на някоя ДЧ (чл. 2 на Регламент 2151/84[134]);

– Споразумение с Андора създава митнически съюз за някои продукти[135];

– Някои съюзни актове, като например решенията относно помощта за развитие или икономически санкции, се прилагат на територията на трети страни – т. е. извън ДЧ.

1.11. Действие на УД извън територията на ДЧ или спрямо чужди лица.

Принципът, закрепен в чл. 52 на ДЕС, определя, че УД се прилагат спрямо ДЧ (§ 1), т. е. на тяхна територия (виж по-горе).

Гражданите на ЕС обаче могат да упражняват някои права, произтичащи от интеграционната конструкция, и извън територията на своята държава или на целия ЕС – напр. правото на дипломатическа и консулска защита в трети страни по силата на чл. 23 на ДФЕС.

От друга страна, СЕС приема, че УД се прилагат и по отношение на правните субекти, които нямат гражданство или седалище в една ДЧ. Това се отнася за физическите или юридическите лица и правата, които ДФЕС предоставя на гражданите на ЕС, но не запазват единствено за тях – като например правото на иск срещу актове на институциите[136], правото на петиция до ЕП[137], правото на жалба до Омбудсмана на ЕС[138] и др.

Разпоредбите на УД относно четирите свободи например също могат да пораждат права или задължения за чужди физически или юридически лица – стига те да осъществяват на нейна територия определена дейност, попадаща в обхвата на уредбата. Критерият според СЕС е дейността на това лице да засяга функционирането на общия пазар[139].

И двата случая обаче не следва да се разглеждат като „извънтериториално“ действие на УД.

Най-общо може да се приеме, че УД (и цялото право на ЕС) се прилагат спрямо всички лица, намиращи се под юрисдикцията на поне една ДЧ.

2. Действие на УД във времето

По правило всеки УД – както и всеки ревизионен договор – изрично предвижда правила относно влизането си в сила, действието (срока) и други основни въпроси. И пак по общо правило за всички неуредени въпроси се прилага на общо основание международното право.

2.1. Влизане в сила. УД без изключение предвиждат влизане в сила на конкретна дата или на първото число на месеца, следващ този, когато е депозирана последната ратификация (чл. 54 на ДЕС и чл. 357, ал. 2 ДФЕС[140].

Известно е, че изискването за ратификация от всички ДЧ създава неведнъж съществени проблеми – чувствително забавяне на предвиденото влизане в сила на договорите от Маастрихт и Ница и провал на влизането в сила на Конституцията за Европа и съществени проблеми пред Лисабонския договор.

Разбира се, изискването за ратифициране на договора от всички ДЧ не произтича от международното право. Всеки от договорите би могъл да влезе в сила, след като събере определен брой ратификации – примери в международното право изобилстват. Може аргументирано да се твърди, че един съюзен договор може да влезе в сила за всички ДЧ дори да не е ратифициран от всички тях. Така на 25 март 2012 г. 25 от 27-те ДЧ на ЕС подписаха Договора за стабилност, координация и управление в Икономическия и паричен съюз и в неговия чл. 14 предвидиха, че той подлежи на ратификация във всички договарящи страни, но ще влезе в сила след ратификация от 12 от тях, за които парична единица е еврото[141].

Нататък ще стане дума например за актове на Съвета, считани за „решение на представителите на правителствата на ДЧ“, които не подлежат на ратификация, или други такива, които дори се приемат с мнозинство, но и едните, и другите несъмнено обвързват всички ДЧ. Досега обаче висшите държавни ръководители не са се решили на подобна крачка към приемането на клауза в даден нов – учредителен или ревизионен – договор помежду си за влизане в сила, без да са налице ратификации от всички ДЧ.

Именно тук намира най-съществено проявление може би въпросът за правния статус на УД и ревизиите в самите ДЧ. Смятам, че следва да се приеме, че макар да се сключват във формата на международен договор, те се приемат като актове на Правото на ЕС и действат в ДЧ именно като такива, респ. без да се подчиняват на националните правила.

Разбира се, когато самият договор – по чисто политически причини – предвижда приемане „съобразно конституционните разпоредби на ДЧ“, очевидно националните конституционни правила стават приложими. Но именно – и само доколкото – самият договор, т. е. самото Право на ЕС, препраща към тях!

И обратното – ако един договор не предвижда например общото „съобразяване с конституционните разпоредби на държавите-членки“ или изрично ратифициране от „всички“ ДЧ, той би могъл да влезе в сила за една ДЧ дори без да бъде ратифициран от нея...

Въпросът има и трета страна: българската Конституция например предвижда задължителна ратификация за някои международни договори, които съдържат определени разпоредби (задължения и др.). Това е необходимо, за да може страната ни валидно да се обвърже по един такъв договор, т. е. да го сключи. Без това този договор не може да действа за България – но само като международен договор. Ако България не ратифицира един такъв договор, тя не става страна по него. Ако обаче става дума за съюзен договор, който предвижда възможност той да влезе в сила и без да е ратифициран от някоя ДЧ – и това стане факт, – то тогава този договор, макар нератифициран от България, ще стане действащо право – и то не само ЗА страната ни, но и В нея (с последици пряко за гражданите), в качеството си на съюзен правен източник[142].