Лекции по право на ЕС (стр. 8 )

2.2. Срок на действие на УД

2.2.1. ДЕОВС се сключва с изрично посочен срок – 50 години от влизането му в сила (чл. 97). При измененията, внесени с ДА, се предвиди, че ДЕОВС прекратява действието си на 23 юли 2002 г. Последиците от изтичането на срока бяха уредени в серия решения на представителите на ДЧ, заседаващи в Съвета[143].

2.2.2. ДЕИО и ДЕОАЕ са сключени без определен срок – това е предвидено изрично в чл. 312 ДЕО и чл. 208 ДЕОАЕ. Това е едно от основанията за СЕО, за да приеме още съвсем в началото, че ограничаването на суверенните права на ДЧ е „необратимо“[144].

Действащата днес разпоредба на чл. 356 на ДФЕС потвърждава, че договорът (напомням – това е договорът от 1957 г.) е сключен за неограничен срок.

2.2.3. ДЕС също е сключен с неограничен срок – предвидено изрично в сегашния чл. 53.

3. Ред за изменяне на Учредителните договори.

Чл. 48 на ДФЕС след ЛД!!!

… да се развие..

4. Евентуално – прекратяване на членството чрез денонсиране на УД по отношение на една ДЧ – чл. 50 на ДЕС след ДЛ – принципно нова разпоредба!

ІІІ. Действие на УД по отношение на гражданите

(директен ефект)

Съюзното право се прилага спрямо субектите на правото на ЕС – това са самите ДЧ, ЕС и неговите институции и най-вече субектите под юрисдикцията на държавите-членки.

На първо място сред адресатите на Съюзните норми следва да се разглеждат гражданите на ДЧ и юридическите лица, регистрирани по тяхното законодателство – независимо дали осъществяват дейността си на територията на ДЧ (по-общо на ЕС) или в трети страни (напр. холандската „Роял Дъч Шел“).

На второто място субекти на Правото на ЕС са и физическите или юридическите лица, които нямат гражданство (регистрация) на една ДЧ, ако пребивават законно или упражняват на нейна територия професионална дейност (напр. „Майкрософт“) [145].

От трета страна гражданите на ЕС могат да се ползват от определени права, произтичащи от Съюзния правен ред, дори когато се намират извън територията на ЕС. Най-типично в това отношение е правото на дипломатическа и консулска защита в трета страна, уредено в чл. 23 на ДФЕС.

Директният ефект на Съюзните норми е може би и най-съществената наднационална характеристика на Правото на ЕС и основната му отлика от международното право. От друга страна, предоставената на частните лица възможност да черпят права от съюзните правни норми превръща националните съдии в съдии по Съюзното право[146] – те са „длъжни“ да прилагат Съюзното право и да гарантират защитата на субективните права, които частните лица черпят от него. Този принцип натоварва съдиите в една суверенна държава да прилагат право, създадено извън нея и в немалко случаи въпреки нейната воля[147].

Директният ефект е характеристика на съюзните норми, а не на техните източници. Въпреки това – поради голямото разнообразие и съществени особености на прилагането на различните съюзни правни източници – е необходимо да се проследи кои от тези източници са годни да съдържат норми с директен ефект. Съгласно принципа на директния ефект този въпрос може да получи един пределно кратък и ясен отговор: всички. Самата идея за директния ефект се свежда до обективната (принципна) възможност на Правото на ЕС да засяга правната сфера на частните лица, респ. неговите източници да съдържат такива норми. Изобилна юриспруденция на съюзния съд в Люксембург разкрива, че норми с директен ефект могат да бъдат открити и в източници, които наглед не би следвало да съдържат такива – поради което, както ще бъде проследено и нататък, СЕС в постоянна практика определя вида (и действието) на източника според правното му основание и съдържащите се в него норми (с директен ефект или без, обвързващи или не), а не според наименованието му.

Всъщност въпросът добива съдържателен смисъл само ако се попита кои от източници по предназначение са годни да съдържат норми с директен ефект, т. е. кои източници са предвидени да уреждат правоотношения в държавите-членки с участието на частни лица?

1. Извеждане на принципа за директния ефект на нормите на Учредителните договори

Първичните източници на Правото на ЕС представляват не просто „конституционна харта“ на Съюза (като правова общност), но и разгърнат каталог на материалноправни разпоредби, действащи в изключително широк кръг обществени отношения в суверенните държави. Волята на съюзния законодател да уреди в акт от най-висш ранг и по твърде детайлен начин отношения от различни обществени сфери е естествена функция от властвалата дълго в политическата философия на европейската интеграция концепция за водещата роля на договарящите страни. Тази концепция довежда до закрепването в договорен по характер акт на разпоредби, характерни за типичен вътрешен, нерядко дори за подзаконов нормативен акт.

Всички тези разпоредби са предназначени да породят действие в правния ред на всяка отделна държава-членка – при това по максимално еднакъв начин. Поради това те са включени в съюзните актове с най-висока степен на задължителност за всички държави-членки – Учредителните договори (с техните ревизии през десетилетията).

От друга страна, разпоредбите на УД с директен ефект са предназначени да породят последици „не в отношенията между самите държави, а именно в правната сфера на частните лица в държавите-членки“. Учредителните договори съдържат немалко правни норми, които или директно визират частните лица, или, създавайки задължения за държавите-членки, предоставят възможност частните лица да черпят права срещу тези държави.

1.1. Казусът Van Gend en Loos. Въпросът могат ли частните лица да черпят права директно от разпоредбите на УД дава повод на Съда на ЕО още през 1963 г. да се произнесе положително. „Ван Генд ен Лоос“ е холандско предприятие. При осъществяването на своята дейност през 1961 г.
то внася химически продукти от Германия в Холандия, при което холандската данъчна администрация му налага мито. Според предприятието това мито е по-високо от митата, действали към момента на влизане в сила на Римския договор. Завеждайки дело срещу решението на данъчната администрация пред компетентния холандски данъчен съд, компанията претендира правото да се позове директно на разпоредбата на чл. 12 на ДЕИО (дн. чл. 30 на ДФЕС, преди чл. 25 на ДЕО), което забранява на държавите-членки на Е(И)О в периода до пълното премахване на митата в търговията помежду им (постигнато през 1968 г.) и приемането на единна митническа тарифа за търговията с трети страни да въвеждат нови мита или да увеличават размера на съществуващите към влизането на ДЕИО в сила.

Холандската данъчна юрисдикция (Tariefcommissie) е затруднена да прецени дали спрямо частен субект в страната може да приложи направо норма от правото на ЕИО без съответна национална правна норма – и отправя запитване с два въпроса до Съда на Европейските общности в рамките на предвиденото в Договора производство за преюдициални запитвания.

Първият и по-важен въпрос е за това „дали чл. 12 на ДЕИО има вътрешно действие, т. е. дали правните субекти могат да се позоват на него и да черпят субективни права, които съдията е длъжен да защити“.

Поканени да изложат своите заключения, правителствата на три от шестте държави-членки, както и генералният адвокат по делото настояват, че редакцията на чл. 12 очертава еднозначно като адресати на нормата само държавите-членки и не споменава частните лица, което разкрива отсъствието на тяхна обща воля чрез тази норма да им предоставят директно права. За тях нормата съдържа само международни задължения за държавите-членки и поради това отговорът на запитването следва да е негативен.

От своя страна Комисията на Европейските общности се произнася в обратен смисъл – тя приема, че чл. 12 може да има действие по отношение на частните лица.

1.2. Заключенията на Съда.

1.2.1. СЕО отказва да направи буквален прочит на разпоредбата на ДЕИО и решава да приеме за водещи целите и системата на Договора, прилагайки телеологично и систематично тълкуване. Той приема, че „за да се прецени дали разпоредбите на един международен договор имат непосредствен ефект във вътрешното право, трябва да се вземат предвид преди всичко духът, смисълът и разпоредбите“ на договора. Според него „целта на Общността е да установи един общ пазар, чието функциониране засяга пряко правните субекти в Общността, а Договорът представлява нещо повече от споразумение, което създава само взаимни задължения между договарящите страни“.

1.2.2. СЕО установява изрично самостоятелния характер на интеграционното право. Той приема, че „Общността представлява нов ред в Международното право, в полза на който държавите-членки са ограничили, макар и в ограничени сфери, своите суверенни права и субекти на който са не само държавите-членки, но също и техните граждани“. Съдът акцентира върху икономическия характер на създадената общност без аналог и изискването за премахване на всякакви пречки за свободното движение на икономическите фактори с оглед установяването на един общ пазар.

1.2.3. След това СЕО установява и пряка връзка между общностния правен ред и гражданите на членуващите държави – той подчертава поставения в преамбюла акцент върху народите и създаването на органи, овластени със суверенни права, чието упражняване засяга както държавите-членки, така и техните граждани, и факта, че са призвани да участват във функционирането на Общността, включително и чрез лично участие в нейните органи, както и че са предвидени съдебни способи за защита на техните права пред общностен съд, а и производство за преюдициални запитвания във връзка с прилагането на това право в държавите-членки по отношение на техните правни субекти.

Всичко това за него ясно доказва, че частните лица са „директно засегнати“ от общностното право.

1.2.4. От изложеното за СЕО произтича функционална предназначеност на общностните правни норми да ангажират частните лица. „Независимо от законодателството на държавите-членки, така, както създава задължения за частните лица, то е предназначено и да им предоставя права, които влизат в техния правен патримониум, и тези права се пораждат не само когато изрично бъдат уредени в Договора, но и по силата на едно установено по определен начин от Договора задължение както за частни лица, така и за държавите-членки и за съюзните институции.“[148]