Лекции по право на ЕС (стр. 44 )

6.2.1.  Така през 1975 г. СЕО не се колебае да признае директен ефект на чл. 2, § 1 на Първа и Втора конвенция от Яунде, който препраща към чл. 13, § 2 на ДЕИО (отм. ДЕС) относно забраната за такси с равностоен на мито ефект, който сам по себе си има директен ефект[864]. По същата логика през 1981 г. СЕО признава директен ефект на чл. 53 на Споразумението за асоцииране с Гърция, чиято редакция следва редакцията на чл. 95 на ДЕИО (сетне чл. 90 на ДЕО) относно забраната за дискриминационно третиране на вносни продукти, като изхожда както от съдържанието на разпоредбата, така и от характера на споразумението[865]. Същото разбиране се прилага и по отношение на чл. 21, ал. 1 на Споразумението за свободна търговия между ЕИО и Португалия, за което СЕО приема, че също е аналогично на чл. 95 на ДЕИО (чл. 90 на ДЕО)[866].

6.2.2.  СЕО обаче изхожда от разбирането, че фактът, че една договорна разпоредба е идентична с разпоредба от Учредителните договори, която има директен ефект, не е достатъчен – директният ефект на първата трябва да се преценява в контекста на целия договор, на който принадлежи съответната разпоредба[867].

Именно изхождайки от целта и предназначението на ГАТТ от 1947 г. и споразуменията на СТО, СЕО приема, че техните норми не могат да имат директен ефект[868]. При това през 1996 г. по повод споразуменията в рамките на СТО СЕО приема, че въпросът за директния ефект на техните разпоредби е свързан с признаването на такъв от другите договарящи страни, които „от търговска гледна точка са най-важните партньори на Общността“ – като напр. САЩ, които не признават такъв директен ефект[869].

6.3.  Определяне на директния ефект. По делото Kupferberg[870] СЕО формулира, че ако самият договор не определя дали разпоредбите му ще имат директен ефект, то това трябва да се прецени от съдията, основавайки се на правната природа и духа на договора, респ. на неговите цели и предмет. В краен случай съдът може да се води и от принципа на добрата воля на договарящите страни.

6.3.1.  СЕО еднозначно отхвърля директния ефект на разпоредбите на някои международни договори – например на Общото споразумение за митата и търговията (GATT)[871]. Лишени от директен ефект са и нормите на Споразумението TRIPs[872]. Той приема, че за да породи директен ефект, една разпоредба на международен договор трябва да е насочена не само към създаването на реципрочни международни задължения за договарящите страни, а да е годна да предоставя права на частни лица[873]. По този начин обаче per argumentum a contrario е изведен принципът: ако един международен договор съдържа такива норми, те могат да проявят директен ефект. Иначе казано – директният ефект на международните договори на ЕО/ЕС зависи от съдържанието на разпоредбите им, но самият вид акт е по принцип годен да прояви директен ефект.

6.3.2.  Така СЕО признава директен ефект на редица разпоредби на международни договори – разпоредби, които „достатъчно ясно, конкретно и безусловно определят едно задължение“[874].

Концепцията на общностния тълкувател е синтезирана ясно по делото Demirel[875]: „Разпоредба на договор, сключен от Общността с трета страна, трябва да се счита годна да прояви директен ефект винаги когато предвид нейното съдържание и предмета и характера на договора тя съдържа ясно и конкретно задължение, което не е подчинено – по отношение на изпълнението или последиците – на никакъв последващ акт“[876].

Със същите аргументи СЕО признава директен ефект на разпоредбите на решенията на един Съвет по асоцииране[877]. При това СЕО изхожда не от вида (формата) на акта – понякога решение, понякога регламент, – а от съдържанието му. И обратно – ПИС не признава директен ефект на решенията на юрисдикцията на СТО[878].

6.4.  Актовете на органите, създадени по силата на международен договор на ЕО/ЕС, са част от Правото на ЕС, както и самите договори, по силата на които са създадени съответните органи[879]. Затова и по отношение на тяхната годност да съдържат норми с директен ефект СЕО следва логиката си относно международните договори на Общността и респективно допуска по принцип възможността разпоредби, съдържащи се в такива актове, да бъдат прилагани пред национални съдилища, т. е. да пораждат директен ефект[880].

Раздел 4

МЕЖДУНАРОДНите договори на държавите-членки с трети страни

Независимо от членството си в ЕО/ЕС държавите-членки остават суверенни държави, субекти на международното право. Присъединяването на една държава към интеграционния правопорядък не я „изважда“ от международния правен ред. В своето битие на независима държава тя продължава да участва в международните правоотношения – и именно като такава и на основата на един типичен за тези правоотношения инструмент (международния договор) тази държава е станала член и на ЕО/ЕС.

От друга страна, ДЧ на ЕС запазват (почти) непокътнат своя конституционен подход към международното право – за монистичните държави това е по-лесно, но и дуалистичните държави успяват да запазят конституционните си концепции.

Разбира се, фактът на членството в такава специфична интеграционна правна система има съществено отражение върху международното право на държавите-членки. Най-просто казано, те са длъжни „да го съобразят“ с интеграционното. Вътрешната властова природа на интеграционния процес предполага една държава да е преди всичко субект на съюзното право и едва след това – и доколкото не създава пречки – субект на международното право. ДЧ по принцип остават страна в международните договори, сключени преди присъединяването им към интеграционния съюз, остават годни да сключват и нови международни договори, а понякога това е тяхно право или дори задължение, произтичащо от самото съюзно право.

Поради това по-надолу ще проследя режима на международните договори на ДЧ с трети страни, сключени преди присъединяването им към ЕО/ЕС (І), и особеностите на договорите на ДЧ с трети страни, сключени след началния момент на членството в ЕО/ЕС (ІІ).

Тук няма да се спирам на Договорите, сключени от държавите-членки, в приложение на Учредителните договори, тъй като те следва да се разглеждат като „вътрешни писани източници“ и са проследени накратко по-горе, Глава 3.

І. Договори, сключени от държавите-членки с трети страни преди присъединяването им към ЕО/ЕС

1.  Правна уредба

1.1.  Чл. 351 на ДФЕС (стар чл. 307 на ДЕО) урежда този въпрос сравнително ясно: Правата и задълженията, произтичащи от споразумения, сключени преди 1 януари 1958 г. или за присъединяващите се държави – преди датата на тяхното присъединяване, между една или повече държави-членки, от една страна, и една или повече трети страни, от друга, не се засягат от разпоредбите на Договорите.

Доколкото тези споразумения са несъвместими с Договорите, съответните една или повече държави-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, за да премахнат установените несъответствия. Когато е необходимо, държавите-членки взаимно се подпомагат за постигането на тази цел, а когато това е възможно – приемат общ подход (старата редакция предвиждаше само определяне на обща линия).

При прилагането на тези споразумения ДЧ вземат предвид факта, че предимствата, предоставяни от всяка държава-членка по този договор, образуват неразделна част от изграждането на Съюза и поради това са неразделно свързани със създаването на общи институции, с възлагането на правомощия на тези институции и с предоставянето на същите предимства от страна на всички останали държави-членки.

1.2.  Всъщност чл. 351 урежда три различни хипотези. Уредбата по ал. 1 предвижда хипотезата на международни задължения на ДЧ, които не противоречат на УД – те остават валидни задължения на ДЧ спрямо насрещните трети страни. Уредбата по ал. 2 се отнася за хипотезата, когато от предходни международни договори за ДЧ произтичат задължения, противоречащи на УД. ДЧ са длъжни да се освободят от тези задължения – за да могат хем да изпълнят общото си съюзно задължение за лоялно сътрудничество (по чл. 4, § 3 на ДЕС, преди чл. 10 на ДЕО) – да вземат всички общи и специални мерки за постигане на целите на ЕС), хем да зачитат основополагащия принцип на МП, че договорите трябва да се изпълняват. Ал. 3 предвижда специфичния случай на предоставяне на привилегировано положение на отделни трети държави. Поради голямата им практическа важност ще разгледаме тези три хипотези по-подробно.

1.2.1.  Според ал. 1 на чл. 351 поетите от ДЧ с международен договор, сключен преди присъединяването ù към ЕО/ЕС, респ. преди създаването на ЕО, задължения остават в сила и обвързват тази ДЧ. ДЧ са длъжни да изпълняват тези задължения на общо основание по МП. Тази разпоредба възпроизвежда един основен принцип на международното право, закрепен и в чл. 30 на Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969 г.

·  Ако предходният договор е сключен между същите страни, новият (Договорът за създаването на ЕО, респ. за присъединяване към ЕО/ЕС) може на общо основание да изменя разпоредбите на стария или да го отмени (изрично или мълчаливо). Ако обаче няма подобни разпоредби в новия договор, задълженията, произтичащи от стария, остават в сила. Тук съществени особености няма.

·  Сключването на новия договор обаче не освобождава ДЧ от произтичащите задължения, ако страните по предходния договор не са страни и по новия договор. Иначе казано – ако за една ДЧ произтичат задължения от международен договор, сключен преди присъединяването ù към ЕС със страни, различни от членуващите в ЕС, тези задължения остават в сила.

Възпроизвеждайки същността на водещия в МП принцип pacta sunt servanda, в смисъл, че един договор, по който не са страни всички страни по един предишен договор, не може да засяга правата, които държавите, които не са страни по новия договор, черпят от стария, още през 1962 г. СЕО прогласява (възприемайки изложената по делото позиция на ЕК), че чл. 307 визира само задълженията на държавите-членки и само правата на третите страни[881]. След това СЕО се позовава на своя „постоянна практика“, според която тази разпоредба има за задача да потвърди съгласно принципите на международното право, че приложението на УД не може да попречи на изпълнението на задължението на една ДЧ да зачита правата, които трета стана черпи от предходен международен договор, и да изпълнява съответните си задължения[882].