Лекции по право на ЕС (стр. 50 )

–  необходимостта всяка норма да се разглежда в своя нормативен и системен контекст, да се тълкува в светлината на цялото Съюзно право, на неговите цели и принципи[973] и етапа в неговото развитие (респ. да се отчита особената динамика на интеграционния процес);

–  и обратно: недопустимостта тълкуването на съюзните норми да зависи от националното право на която и да било държава – както от писаните му норми, така и от националната съдебна практика, – освен когато СЕС сам не признае, че това му е необходимо (позоваването на правните принципи, общи за ДЧ, и др.)[974].

5.2.  СЕО не отдава характерното за международното право определящо значение на волята на държавите-членки (респ. на страните по Учредителните договори)[975]. Той е категоричен относно ограничената роля на волята на ДЧ (класически принцип в международното право…) и респ. водещата роля на правното основание, целите и съдържанието на акта – той например прилага това разбиране дори при тълкуването на международните договори (!) на ЕО/ЕС с трети страни[976], за които, разбира се, приема, че са „нормални“ международни договори, респ. приема приложението спрямо тях на Виенската конвенция за правото на международните договори…

5.3.  СЕС последователно налага разбирането за водещото значение на правния контекст при приемането на един съюзен правен акт и извежда принципа за полезния ефект като предопределящ. Така водещ в неговата тълкувателна дейност се оказва телеологичният метод[977]. Именно неговата употреба обаче – от своя страна най-задълбочена в заключенията на генералните адвокати – придава на юриспруденцията на СЕС познатата ни убедителност, последователност и стабилност и в най-голяма степен допринася за утвърждаването ù не просто като важен фактор за съюзната законност, а като източник с неподценимо значение.

Раздел 2

ВЪнШНИ неписани източници

І. Общите принципи на Международното право и международният обичай

Европейските общности и ЕС не са международни организации – това вече бе ясно аргументирано – в най-добрия случай те се намират „някъде по средата между федералната държава и международната организация“. Те са интеграционни структури, основаващи се на ограничаването на суверенитета и прехвърлянето на власт, за разлика от МП, основаващо се на суверенното равенство. Интеграционните отношения са отношения на власт (макар и предоставена) и подчинение (макар и в определени области) – и именно в това е смисълът на създаването и съществуването на интеграционната правна конструкция: тя възниква като различна от познатите в МП и има смисъл само като такава.

1.  Общо действие на МП спрямо ЕО/ЕС

ЕО – и днес ЕС – са субекти на международното право и в отношенията си с другите субекти на МП се подчиняват на неговите принципи и норми.

Вътрешните отношения между субектите на съюзния правопорядък обаче се подчиняват на собствени принципи – и това не са принципите на МП. В същото време няма пречка някои от принципите на МП, доколкото не противоречат на особения правен ред на интеграцията, да намерят субсидиарно приложение.

Проф. Жаке е пределно ясен: „В действителност, доколкото Общността (днес ЕС) се основава на международни договори, то естественият източник на принципите на Общностното право би трябвало да е сред общите принципи на международното право. СЕО обаче проявява определена резервираност… Интеграционният правен ред се основава на йерархията, а не на равнопоставеността. ДЧ и частните лица са адресати, а не автори на нормите, приети от институциите. Зачитането на тези норми се гарантира чрез централизиран съдебен контрол, а не, както е в международното право, чрез механизма на реципрочността. В това отношение интеграционният правопорядък прилича повече на вътрешен правен ред, отколкото на класически международен правен ред“.

Тази формулировка пределно ясно и точно очертава логиката на СЕС и същността на разбирането за абсолютното отсъствие на автоматична приложимост на принципите на международното право към (в) интеграционното.

2.  Действие на МП във вътрешните отношения в рамките на ЕО/ЕС

2.1.  СЕС се позовава на принципите на МП само по изключение – докато, обратно, традиционно определя Съюзния правопорядък като „нов правен ред“, който се отличава от Международното право, вкл. и от неговите принципи (напр. СЕО отхвърля като неприложим в Общностния правопорядък принципа, според който една държава може да се позове на неизпълнението на договорно задължение на другата страна по един международен договор, за да оправдае собственото си неизпълнение[978], и т. н.). Той отказва да признае действието на редица принципи, най-симптоматично е решението относно неприложимостта на принципа на реципрочност[979] .

2.2.  И обратно, СЕС признава за съвместими с интеграционния правен ред – и като такива за приложими – други принципи на международното право, като:

– при определени условия: принципът pacta sunt servanda[980];

– принципът на добрата воля при изпълнението на задълженията[981];

– невъзможността една държава да откаже достъп до своя територия на свой гражданин[982].

Той прогласява, че ЕС е длъжен да зачита правилата на международното обичайно право, например когато приема регламент, отменящ търговски концесии, предоставени с договор или по силата на договор, сключен от нея с трети страни. „...Принципът pacta sunt servanda е основен принцип на всеки правен ред и по-специално на международния правен ред“[983] и като такъв следва да се спазва, доколкото е съвместим с УД. На практика с решението си по това дело (Racke) СЕС прогласява не само действието на основните принципи на международното право, но и йерархичното им място над актовете на институциите на ЕС – той приема да контролира съобразеността на един регламент с един от общите принципи на международното право!

Зачитането на този принцип от ЕС в международноправните му отношения с трети страни е изрично прогласено и от ПИС през 2001 г. по повод чл. 7 на Договора за асоцииране с Турция[984].

По повод искове на финландски, канадски и американски предприятия срещу ЕК през 1988 г. СЕО прогласява изрично: „...компетентността на ЕО да прилага разпоредбите относно конкуренцията е подчинена на принципа на териториалността, който е универсално признат в международното публично право“[985]. СЕО отхвърля исковете, защото решението на ЕК не противоречи нито на Общностното право, „нито на разпоредбите на международното публично право“, от което става изрично ясно, че МП по принцип може да ангажира Общностите/Съюза.

По друг повод ПИС признава приложимостта на същия принцип и по отношение на контрола над концентрацията на предприятията[986]. СЕО пък прогласява задължението на ЕО да се подчинява на международното морско право[987]. ПИС се произнася и относно принципа на добрата воля[988].

СЕО ясно прогласява, че ЕО трябва да се подчинява на международното право през 1992 г. по делото Poulsen et Diva[989].

Най-общо може да се приеме, че СЕС се позовава на принципите на международното право само доколкото те не противоречат на основните начала на Учредителните договори и на особената природа на интеграционните общности (днес съюза).

Проф. Жаке обаче обобщава еднозначно: „Принципът трябва да е годен да влезе в интеграционния правен ред, т. е. той не може да противоречи на правната система, изградена от Договорите. Това несъмнено обяснява защо интеграционният съдия отказва да вземе предвид някои принципи на международното право. СЕО обаче проявява определена резервираност по отношение на тези принципи, доколкото те отговарят на едно общество, основано на равнопоставените отношения между своите субекти и което поради това отдава твърде голямо значение на волята на субектите на международното право и на реципрочността помежду им. Общностният правен ред се основава на йерархията, а не на равнопоставеността. …Това е причината, поради която СЕО отказва да допусне (дори бегло…) действието в Общностното право на принципа на реципрочността, който се изразява във възражението за неизпълнен договор. ...За сметка на това СЕО приема да прилага общите принципи на международното право в материите, които по природа произтичат от него“[990].

Всъщност може да се заключи, че СЕО сякаш „по принуда“ приема да се позовава на общите принципи на международното право, когато се отнася за международните отношения на ЕО/ЕС или на членуващите държави[991], но спрямо отношенията между ЕО/ЕС и ДЧ или между самите ДЧ приема само принципите, насърчаващи интеграцията (нищожността на един договор не се презумира[992], достъпът до територията на една държава не може да се откаже на нейните граждани[993]), и отхвърля категорично тези, за които счита, че я застрашават (възражението за неизпълнен договор[994] или възможността за резерви по актове, приети на основание чл. 308 на ДЕО[995], сега чл. 352 на ДФЕС)…

Можем да обобщим, че в богатата си практика СЕС е имал повод да обяви за приложими спрямо ЕО/ЕС например принципите и нормите на МП относно:

– привилегиите и имунитетите;

– правото на договорите, по-конкретно принципа на добрата воля[996];

– правоприемството (вкл. по повод разпадането на СССР, Чехословакия, Югославия и т. н.);

– мерките за реторсия или икономически санкции;

– съотношението между противоречащи си договори[997];

– принципите на морското право[998];

– суспендирането на международните договори поради съществена промяна на обстоятелствата[999];

– определянето на националността[1000];

– правото на достъп до територията на една държава на нейни граждани[1001];

– териториалния обхват на договорите[1002] и др.

Международният обичай

През 1998 г. по известното дело Racke СЕО се произнася относно суспендирането на споразумението за сътрудничество на ЕО с Югославия – и приема, че макар ЕО да не е страна по Виенската конвенция за правото на договорите, е обвързана от някои нейни разпоредби, които кодифицират международни обичаи по отношение на договорите: „нормите на международното обичайно право относно прекратяването и суспендирането на договорни отношения на основание съществена промяна на обстоятелствата обвързват институциите на ЕО и представляват част от общностния правен ред“ (т. 46), докато процедурните правила, определени от Виенската конвенция, не представляват международно обичайно право и като такива не обвързват Общността (т. 59)[1003]. СЕО изрично прогласява, че „…Общността е длъжна да зачита нормите на международното обичайно право, когато приема регламент…“.