Лекции по право на ЕС (стр. 43 )

Като цяло механизмът на асоцииране познава изключително много разновидности:

1.2.1.  Споразумения с европейски страни – потенциални бъдещи членове на ЕС:

– споразумения „от първо поколение“ – сключени между 1963 г. (Турция[840]) и 1970 (Малта) – 1972 г. (Кипър). Предназначени са да подготвят бъдещото членство, без да го гарантират. Споразумението с Турция съдържа изрично позоваване на общностния режим по отношение на свободното движение на работници, който постепенно трябва да бъде въведен като действащо право в отношенията между ЕО и Турция посредством решения на Съвета по асоциирането. Това обаче и до днес не е направено в пълна степен...

– „европейски“ споразумения или споразумения „от второ поколение“ – подписани през 1993 г. с „Вишеградската четворка“ (Полша, Унгария Чехия, Словакия), през 1994 г. с Румъния и България, през 1995 г. с Латвия, през 1996 г. със Словения и др. Новото в тях е изричното предвиждане с точно определен график на мерките на установяването между договарящите страни на „несиметрична“ зона за свободна търговия с индустриални и селскостопански стоки, относителна свобода на движение на стоки, услуги и лица (свобода на установяване и в определен обем свобода на движение на работници); ускорено сътрудничество в научната, техническата, културната сфера, околната среда, търговията и финансите. Тези споразумения предвиждат класическа институционна структура – Съвет по асоцииране, Комитет по асоцииране, парламентарен комитет – и създават основа за действителен политически „диалог и съгласуване“.

1.2.2.  Споразумения с други страни за насърчаване на тяхното развитие без перспектива за членство:

– конвенциите от Ломе (І, ІІ, ІІІ, ІV и V) със страните от Африка, Карибите и Пасифика;

– споразуменията от 1976 г. със страните от Магреба (Мароко, Алжир и Тунис);

– споразуменията от 1977 г. със страните от Машрек (Египет, Сирия, Йордания и Ливан).

Тези споразумения подлежат на постепенна замяна с нова серия „евро-средиземноморски“ споразумения, предвиждащи асоцииране между ЕС и неговите ДЧ, от една страна, и редица държави от неевропейското Средиземноморие, от друга страна (напр. с Мароко, в сила от 1 март 2000 г., с Тунис и др.)

1.2.3.  Споразумението за Европейско икономическо пространство, също на основание чл. 310 на ДЕО, в сила от 1 януари 1994 г., днес действащо само по отношение на Норвегия, Исландия и Лихтенщайн.

3.3.  Договори с трети държави или международни организации за сътрудничество за развитието – на осн. чл. 181 ДЕО[841] (днес чл. 211 на ДФЕС).

4.4.  Договори с трети страни в различни материи от компетентността на ЕО/ЕС (виж по-горе).

2.  Договори, сключени при упражняване на имплицитни компетенции на ЕО/ЕС.

Тук следва да бъдат поставени всички други договори, сключвани от ЕО/ЕС в изпълнение на някоя от поставените с ДЕО/ДЕС цели, независимо от въпроса за вида на компетенциите („във всички материи, които кореспондират на целите на Договора“[842]).

Такива могат да бъдат договори, сключени на основание едновременно и на чл. 133 на ДЕО (търговски договори, днес чл. 207 на ДФЕС), и на друга разпоредба:

– договори за търговия и икономическо сътрудничество (на осн. чл. 133 и чл. 125 на ДЕО) – със страните от Латинска Америка, Албания, или за „партньорство и сътрудничество“ – с Грузия, Украйна, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Армения, Молдавия и дори със самата Русия;

– договори за риболов – със САЩ, Фарьорските острови, Норвегия, Канада, Сенегал и др.;

– договори в сферата на транспорта;

– договори в сферата на енергетиката и ред други.

3.  „Смесени“ договори

Така е прието да се наричат договорите, по които страна са едновременно Европейската общност (ЕС) и държавите-членки, сключени с трети държави или международни организации. Практиката за сключването на такива договори датира още от времето на първата общност – ЕОВС. Чл. 102 на ДОЕАЕ пък изрично предвижда сключването им. ДН добави в § 6 на чл. 133 на ДЕО подобна възможност („...Така договорените споразумения се сключват съвместно от Общността и държавите-членки“) – за договорите „относно търговията с културни и аудио-визуални услуги, с образователни услуги, с обществени услуги и с услуги в сферата на човешкото здраве“, доколкото „са в сферата на поделена компетентност на Общността и нейните държави-членки“[843].

Тези договори са „смесени“, защото всъщност се основават донякъде на компетенциите, предоставени (или подразбиращи се) на ЕО, донякъде на компетенциите на ДЧ. За да се сключи един такъв договор обаче, СЕО изисква действията наистина да са „общи“ – както по преговорите и сключването, така и по изпълнението на ангажиментите и при зачитане на „единството в международното представителство на Общността“[844].

СЕО признава практиката по сключването на такива договори още през
1976 г.[845] В своя формулировка, която ще превърне в постоянна практика, той дори извежда като „задължение“ сътрудничеството между ЕО и ДЧ при сключването на такива споразумения: „...когато материята на един международен договор е отчасти от компетентността на Общността и отчасти от тази на държавите-членки, трябва да се осигури тясно сътрудничество между последните и общностните институции както в процеса на преговорите и сключването, така и при изпълнението на поетите ангажименти. Това задължение за сътрудничество... произтича от изискването за единство в международното представителство на ЕО“[846].

СЕО се счита компетентен както да се произнася тълкувателно по един такъв договор[847], така и да санкционира незачитането му от една ДЧ, страна по него[848]. СЕО приема, че доколкото договорът е в материя – поделена компетентност, той е „компетентен да определя задълженията, които тежат на Общността, и да тълкува за тази цел разпоредбите на договора“[849]. През 2007 г. по делото Merck Génericos СЕО разгръща много широко разбирането си за своята компетентност да тълкува „смесените“ международни договори[850].

Колкото до търсене на отговорност от ДЧ за неизпълнението на един смесен договор, СЕО приема, че по отношение на разпоредбите, които са от компетентността на Общността, „смесените договори, сключени от Общността, нейните държави-членки и трети страни, имат същия статут в общностния правен ред като чисто общностните договори“[851].

Примери за смесени договори:

– Смесени договори са повечето от споразуменията за асоцииране, сключени на основание чл. 310 на ДЕО;

– Такова е и Споразумението за създаване на Европейско икономическо пространство;

– Също и Договорът за Световната търговска организация и редица от нейните конвенции.

Днес подобна възможност не е закрепена в ДЕС и ДФЕС. Чл. 207 на ДФЕС препраща към чл. 220 и чл. 221 на ДФЕС.

4.  Едностранни актове на органите, създадени с международни договори на ЕО/ЕС

Редица международни конвенции, сключени от ЕО с трети страни, създават органи, натоварени да приемат правни актове, явяващи се източници във и на Общностното право. Такива са актовете на:

– Съветите по асоцииране или по сътрудничество – по споразуменията по чл. 310 на ДЕО (виж по-горе);

– смесените комитети или комисии по споразуменията по чл. 133 или 308 на ДЕО.

Тези актове стават част от Общностното право като неделими от договора, по силата на който се приемат[852].

5.  Определянето на правната основа на международния договор на ЕО/ЕС

Въпросът за правното основание за сключване на един или друг международен договор на ЕО бе сред най-често отнасяните до СЕО въпроси. Това се дължи, от една страна, на очертаната по-горе възможност един договор да бъде сключен на различни основания, а от друга – на многообразието и същевременно относителната близост на материите, в рамките на които ЕО влиза в международни правоотношения.

Виждането на СЕО сякаш е най-добре обобщено в неговото Становище 2 от 2000 г.[853], по което той определя: „изборът на правна основа на един акт, включително и приет с оглед сключването на международен договор, не зависи само от преценката на автора, а трябва да се основава на обективни елементи, подлежащи на съдебен контрол. Сред тези елементи са по-специално целта и съдържанието на акта“[854]. „Ако анализът на акта показва, че той преследва две цели, ако една от тях може да се определи като водеща, а другата като допълнителна, то актът трябва да има само едно правно основание, съответстващо на водещата цел... По изключение, ако се установи, че един акт преследва едновременно няколко цели, от които не може една да бъде определена като водеща, такъв акт може да бъде основан на различни правни основания.“[855]

6.  Директен ефект на международните договори на ЕО и ЕС

6.1.  СЕО приема по принцип възможността международните договори, които обвързват ЕО/ЕС, да съдържат норми с директен ефект[856]. Най-често става дума за вертикален директен ефект, доколкото международните договори уреждат задължения за държавите-членки, напр. относно търговията с трети страни[857]. Проф. Булюи цитира една „обща формулировка на СЕО“, според която „норма на един договор, сключен от Общността с трета страна, трябва да се разглежда като директно приложима, когато с оглед нейните и на целия договор предмет и характер тя съдържа едно ясно и конкретно задължение, изпълнението или действието на което не зависи от никакъв последващ акт“[858]. Възможността за позоваване на нормите на един международен договор е еднозначно потвърдена от съдия Пиер Пескаторе[859].

6.2.  Разбира се, международните договори на ЕО/ЕС разкриват определени особености[860]. Техните цели, тяхната природа и наличието на реципрочност, особено в търговските договори, ги отличават от Учредителните договори, от чиято природа СЕО извежда принципа за директния ефект[861]. Поради това СЕО приема, че нормите на международните договори, сключени от Общността с трети страни, не се ползват автоматично от презумпцията за директен ефект[862]. В никакъв случай обаче СЕО не е склонен и по презумпция да ги лиши от директен ефект. Той поставя въпроса на плоскостта на приложимостта: „Съгласно принципите на Международното право общностните институции, компетентни да сключват споразумения с трети страни, са свободни да договорят с тях действието на разпоредбите на споразумението във вътрешния правен ред на договарящите страни. Само когато този въпрос не е уреден в едно споразумение, компетентните юрисдикции и в частност СЕО в рамките на своята компетентност по силата на НА ДЕО, ще трябва да разрешат въпроса по същия начин като всеки друг тълкувателен въпрос относно прилагането на въпросното споразумение в Общността“[863].