Лекции по право на ЕС (стр. 2 )

Накрая споделям надеждата си, че това изследване може да има пълноценно приложение в практиката на българските държавни органи – най-вече като полезен ориентир в морето на интеграционните правни норми, всички приложими на територията на страната ни, при това с предимство пред всяка национална норма. Нескрито се надявам този труд да заеме място и сред полезните в подготовката на българските студенти.

Дължа искрена благодарност на колегите си от Юридическия факултет на Софийския университет „“ за творческата подкрепа (а дори и за понякога неакадемичната, но мотивираща съпротива) и на магистрантите от Международната магистърска програма по Право на ЕС в Софийския университет, чието високо професионално равнище е най-голямото изпитание, пред което съм се изправял като преподавател…

Коледа 2014 г.

Встъпителна глава

Понятие за източник на правото,

видове източници на международното право

и концепции за систематизацията на съюзните правни източници

1. Понятие за източник

Макар към самото понятие „източник на правото“ да е възможна резервираност[17], приемам, че то е достатъчно утвърдено и не следва да се „избягва“ или да се заменя с друго[18].

Източниците на правото са иманентно присъщи на всяка правно организирана система обществени отношения. За проф. Жан-Луи Бержел източникът на правото предполага „състояние на правовост“[19]. И обратното – самото наличие на собствени източници на правото очертава волята на една обособена структура на обществени отношения да се счита за правова конструкция, за правопорядък. Така, от една страна, особената властова (управленска) функция, възложена на интеграционните общности (респ. днес на ЕС), предопределя необходимостта от установяване на собствени правни източници, а, от друга страна, уникалната система на източниците, на които се основава тази правна система, очертава нейната фундаментална отлика от всяко друго организационно построение в цялата история на международните отношения.

За проф. Мария Павлова „източниците на правото са особен вид юридически факти. Техен специфичен белег е правното им действие. То се състои най-често в установяване на нови правни норми или в изменение или отмяна на действащи такива“. За проф. Росен Ташев „източници на правото са утвърдените в една система на правото процедури и актове като критерий за валидността на съдържащите се в тях правни норми“[20]. За проф. Димитър Радев „източниците на позитивното право са източници във формално-юридически смисъл“ и включват „всички онези форми на правото, в които то се обективира като позитивно установяване на определени социални факти“[21].

„Под източник на правото – пише проф. Тенчо Колев – се разбират формите, в които се обективира нормативната воля на обществото чрез конструиращата власт на държавата.“[22]

Това базово определение[23] – очевидно ориентирано и дори предопределено от презумпцията за държавата като типична конструкция на нормативната воля – ми се струва едновременно изчистено и точно и в най-голяма степен отворено към особената природа на европейската интеграция. Основните елементи в него – „обективиране“, „нормативна воля“ и „конструираща власт“ – могат да бъдат открити и в интеграционната организация.

„Конструиращата власт“ е вторична, това е власт на „конструираните държави“, основава се на държавния суверенитет и представлява негово продължение на наддържавно („наднационално“[24]) равнище. „Конструиращият“ характер на тази воля обаче е вън от съмнение – до толкова, че на 29 октомври 2004 г. върховните представители на суверенните държави-членки подписаха акт, формално озаглавен „Конституция“ (макар и с хитрината „…за Европа“, а не „…на Европейския съюз“).

„Нормативната воля“ – като воля за уреждане по обвързващ начин на определен кръг обществени отношения – е повече от очевидна. В системата на европейските правни източници тя има поне две проявления. От една страна, такава воля за създаване на нова уредба на съществуващи обществени отношения – вече на извън-държавно, интеграционно равнище – достатъчно ясно проличава в Учредителните договори, сключени от суверенните държави-членки. Създаденото от тях далеч надхвърля както представата за международен договор[25], така и разбирането за насрещни задължения[26] и представлява „конституционна харта на една правова общност“[27]. Построението за интеграционното обединение като „правова общност“, от една страна, е категорично наложено от фундаменталния интерпретатор на интеграционния правен ред – Съдът на Европейските общности (днес интеграционната юрисдикция се нарича Съд на Европейския съюз), а от друга страна, е изведено от него именно от „природата“, „целта“, „характера“, волевото съдържание на Учредителните договори[28]. От друга страна, учредените с тези договори интеграционни институции са овластени с невиждани в международните отношения – невиждани по широта на обхвата и мащаб на властовата сила – нормотворчески правомощия[29]. Така, от една страна, е налице волята на държавите да уредят по нормативен начин определен кръг отношения, от друга – тяхната „прехвърлена“ воля по-нататък доуреждането на тези отношения да бъде във властта на органите на интеграцията, поради това очевидно натоварени с нормотворческа функция[30].

Теоретичен проблем може да възникне по-скоро около разбирането за „общество“ в контекста на европейската интеграция. От една страна, може да се приеме, че съвкупността от държавите-членки[31], „слели своите интереси“[32] в рамките на една принципно нова конструкция, намираща се извън понятията както за типична федерация, така и за класическа международна организация[33], представлява било колектив от „общества“, било второ (интеграционно) ниво „общество“. То може да се разглежда било като основаващо се на националните общества (в „държавата-нация“), било като „европейско общество в процес на формиране“, което проф. Мутон нарича „федерация на държави и граждани“[34]. Нейна най-видима отлика е съчетаването на междуправителствения „подход“ (националното общество) с наднационалния „подход“ (интеграционното общество)[35].

Тя се „обективира“ безусловно: както при изграждането на системата от източници на Правото на ЕС – създавани или от суверенните държави, или от органите на ЕС с определящо участие на ДЧ (Европейският съвет и Съветът), или от независимите от държавите органи на ЕС (Европейският парламент и Комисията), така и в системата за гарантиране на зачитането на тези източници – системата на интеграционното правосъдие, включваща националните и съюзните съдилища[36].

Създаването на собствена за интеграционния правопорядък система правни източници е естествено отражение на разбирането, че „една правна норма е юридически задължителна, защото е включена в един от признатите (регламентираните) за съответната правна система източници на правото“[37]. „Правните норми възникват само доколкото са включени в актове, признати от правния порядък за източници.“[38] Именно еднообразното и правилно – а то ще рече на първо място неотменимото! – прилагане на Съюзното право е основното, изконното, сакралното задължение на националния съдия като съдия по Правото на ЕС, прогласявано, вменявано и налагано с потискаща упоритост от съюзния интерпретатор в Люксембург. Поради това „съответната система“ – интеграционната – последователно изгражда мрежа от източници, които, обективирайки волята на „съюзния законодател“, да се ползват от несъмнена задължителност, скрепена при това с върховенство спрямо всеки друг действащ по същото време източник[39]!

И пак заради това самата система налага на подчинените ù правни субекти безусловно зачитане както на нейната автономия, така и на трите ключови принципа относно действието на нейните правни източници – непосредствена приложимост, директен ефект и примат. По този начин тя си гарантира безусловното зачитане на „юридическата задължителност“ на нейните норми – а по този начин и ефективност, което оправдава (осмисля) съществуването ù: интеграционното обединение и неговата правна конструкция се създават именно и само за да представляват ново равнище на уреждане на обществени отношения в условията на „слети интереси“ на конституиращите държави.

2. Видове източници на правото

Проф. Иван Русчев обобщава, че „общ белег на всички източници е нормативността – те съдържат общи абстрактни правила за поведение, адресирани поначало към персонално неограничен кръг от субекти и предназначени да се прилагат толкова пъти, колкото в правната действителност се проявят фактите, обхванати в хипотезиса на правната норма“[40]. За мен няма съмнение, че като цяло източниците, съставляващи системата на съюзното право, отговарят напълно на това разбиране. Нещо повече – принципната годност на основните сред тях (Учредителните договори, регламентите, при определени условия директивите и др.) да пораждат права и задължения директно за субектите на правото в държавите-членки (директен ефект) е както една от най-съществените характеристики на съюзния правен ред, така и една от най-фундаменталните му отлики от международното право.

Вдъхновен от разбирането за водеща роля на „нормативната воля на обществото“, Т. Колев определя: „класическото разделение на източниците на правото обхваща: правния нормативен акт, правния прецедент (юриспруденцията), обичая и доктрината“[41]. За Д. Радев „източниците на правото биват три основни вида: закон, съдебен прецедент и правен обичай. Освен това източниците на правото могат да се разделят на преки и косвени източници. …Косвените са юриспруденцията и правната наука. …Преки са тези източници, които директно формират системата на позитивното право, а косвени са тези, които по индиректен път оказват влияние върху правото изобщо и по-специално върху позитивното право“[42].

Разбиране за преки и косвени източници развива и проф. Цеко Торбов[43]. Иван Русчев обобщава, че „в литературата е широко известно делението на нормативните източници на вътрешни и международни… Традиционната дихотомия, свеждаща външните източници до международните договори, не отчита спецификата на един нов тип нормативни източници – тези на европейското право…“[44]

Но дори в мащабен, задълбочен и съвременен труд като „Обща теория на правото“ на проф. Росен Ташев (от 2005 г.) се приема, че „първото разграничение на източниците е в зависимост от критерия какъв вид система на правото изразяват. Съобразно този критерий различаваме източници на вътрешното право и източници на международното право“[45] – но не се споменават източниците на европейското интеграционно право. Това позволява съвсем неправилното разбиране, че то се причислява или към вътрешното, или към международното право…