Лекции по право на ЕС (стр. 49 )

1.2. Същевременно оценката за ролята и значението на практиката на СЕС е силно нееднозначна, дори противоречива – от абсолютизиране до пренебрегване или интегриране в другите източници, които СЕС тълкува. Проф. Жан Булюи еднозначно установява, че „разглеждането на съдебната практика като правен източник не е общоприето“.[955] ДЧ (с изключение на Обединеното кралство) са верни на континенталната правна система – а практиката на СЕО/СЕС има значение, подобно на познатото по системата на прецедентното право. От това, а и от особеностите в нагласата (дръзвам да кажа: дори в настроенията…) на националните конституционни съдилища допълнително произтичат понякога драматични разлики в разбирането за значението на люксембургската юриспруденция и най-вече на ролята ù като (самостоятелен) източник.

В своя знаменит учебник „Институционно право на ЕС” проф. Жаке посвещава на съдебната практика като източник само едно изречение: „Съдебната практика не предлага някакво специфично разрешение, доколкото тълкуването на съдията се интегрира в тълкувания акт. ...Без да се пренебрегва значението ù, юриспруденцията не изменя йерархията на общностните норми“[956]. Проф. Готрон дори не споменава съдебната практика като източник…

1.3.  Строго погледнато, практиката на СЕС не следва да притежава по-голямо значение като правен източник, отколкото практиката на всеки национален съд. В същото време обаче съдът в Люксембург е уникална съюзна институция, натоварена да допринася за постигането на целите на Съюза, като осъществява широк контрол, без сам да подлежи на контрол. Той е натоварен и с изключителното право да тълкува съюзните правни норми по задължителен начин с оглед еднаквото и правилното им прилагане в ДЧ. Тълкувателните му решения естествено получават ранга и силата на тълкуваната норма, т. е. когато се отнасят до „първична“ норма, те ще стоят над всички останали източници[957].

Проф. Ридо обяснява логично тази особеност: „Предоставените на СЕО компетенции в рамките на системата на Европейските общности, преимуществено икономическата природа на общностното право и пропуските на конституционния и вторичния общностен законодател обясняват нормативния принос на юриспруденцията за утвърждаването и развитието на общностния правен ред. Значението на юриспруденцията като източник на правото се очертава много ясно в използваните от общностния съд тълкувателни методи, както и в позоваването му на общите правни принципи“[958].

2.  Нормативна основа

2.1.  Разбира се, УД изобщо не предвиждат изрична разпоредба относно статуса на решенията на СЕС като източник.

2.2.  В същото време обаче, отреждайки на СЕС (и то на всички съставляващи го съдилища) много съществена роля, те в известен смисъл предопределят функцията му на „активен съавтор“ на съюзното право.

2.2.1.  Съдът на ЕС (като единна съюзна институция) е натоварен да „осигурява законността[959] при тълкуването и прилагането“ на Съюзното право[960] (чл. 19, § 1 на ДЕС, стар чл. 220 на ДЕО). СЕС е овластен и да дава (преюдициални, но обвързващи) заключения относно тълкуването на Съюзното право и валидността и тълкуването на актовете на институциите (§ 3).

2.2.2.  Нещо повече – националните юрисдикции[961] са задължени да искат от СЕС становище винаги, когато имат съмнение относно валидността или тълкуването на общностните норми (чл. 267 на ДФЕС) – като по този начин не само засвидетелстват респект към неговата преценка, задължителна след това за тях, но и непрекъснато му дават поводи да осъществява своята „съавторска“ роля...

2.2.3.  Интеграционният съд е овластен да преценява сключването на международни договори (чл. 281, § 11 на ДФЕС, стар чл. 300, § 6 на ДЕО); да се произнася по валидността на съюзните актове (чл. 263 на ДФЕС) или за бездействието на съюзните институции (чл. 265 на ДФЕС), по дела срещу ДЧ (чл. 258 на ДФЕС) и в редица други случаи, включително по отношение на гарантирането на правата на човека.

2.3.  През годините интеграционният съд изпълнява ролята на „съавтор“ с особен ентусиазъм. Той не се поколебава да отиде дори отвъд писаните разпоредби – даже и тези на УД! – в стремежа си да утвърди водещите начала на интеграционния правопорядък. Така например в отклонение от разпоредбата на чл. 230 на ДЕО (днес 263 на ДФЕС) той се признава за компетентен да се произнася и по искове на ЕП[962] или по искове срещу актовете на ЕП[963] – нещо, което едва по-късно (и без съмнение именно в резултат на тази съдебна практика) бива закрепено изрично от ДА с изменение на чл. 230 на ДЕО… Особено знаменателна е практиката на СЕО по „базовата“ за самата му тълкувателна компетентност разпоредба на чл. 234 на ДЕО (днес чл. 267 на ДФЕС) – трансформирайки в задължение „правото“ на националните юрисдикции, които не се произнасят като последна инстанция, да отправят запитване за валидност на съюзен акт (норма)[964]. Най-сетне СЕС не се колебае да вмени дори на държавите-членки (неотменни „господари на Договорите“, респ. на цялото Съюзно право) – и на техните органи, най-вече на националните съдилища, задължения, които със сигурност не са закрепени нито изрично, нито условно в подписаните от тях Договори – най-вече основавайки се на разгледаната по-горе централна за интеграцията разпоредба на чл. 10 на ДЕО (днес чл. 4, § 3 на ДЕС) за лоялното сътрудничество[965]…

3.  СЕС като „съавтор“

Членовете на СЕС – съдиите и особено генералните адвокати – проявяват през годините особено голяма съвестност и отговорност по отношение на ролята си на допълнителен автор на интеграционното право и развиват активност, чрез която си присвояват първоначално непредвидена, но неотменима от днешна гледна точка роля и респективно заслуги. „По отношение на институционната система – пише например проф. Ридо – желанието на съда да запълни празнотите на УД го води дотам да извежда от Договорите и от общностната система принципи, които да представя като тяхна последица. Признаването на директния ефект на общностното право (CJCE, 5. 2. 1963, Van Gend en Loos, aff. 26/62, Rec. 3), утвърждаването на неговия примат (CJCE, 15. 7. 1964, Costa с/ENEL, aff. 6/64, Rec. 1141), на принципа за външните компетенции като продължение на вътрешните компетенции на Общността (CJCE, 31. 3. 1971, Commission c/ Conseil, aff. 22/70, Rec. 263) свидетелстват за желанието на общностния съдия да допринесе за консолидирането и развитието на Общностния правен ред. Можем да добавим принципите за доверие в общностното законодателство, за лоялно сътрудничество между ДЧ и институциите, който се прилага и спрямо отношенията между институциите. Всъщност Съдът никога не се отказва от стремежа си да укрепва общностната конструкция. За тази цел той използва правото като гръбнак на интеграцията – като при нужда отива отвъд конкретен текст и даже срещу него“[966]… Разбира се, в същото време трябва да се има предвид, че СЕС се стреми и да проявява сдържаност в своята „съавторска дейност“[967].

Трудно е дори да си представим днес Съюзното право – както обхвата, така и най-вече действието му – без решаващата роля на текстовете, с които системно ни снабдяват от Люксембург[968]. Нито едно – вискокоакадемично или студентско – съчинение по европейско право няма стойност, ако не почива на задълбочено познаване и активно позоваване на решенията на интеграционния съдия. Без тях просто няма доктрина по европейско право!...

Поради това си позволявам да развивам тезата за „доктриналната власт на Съда на ЕС”[969], определяща (или определена от) значението на неговата съдебна практика.

4.  Извод за значението на юриспруденцията на СЕС

4.1.  Поради изложеното, въпреки че са възможни аргументи и в обратната посока, смятам за правилно да стоим максимално далеч от опитите за омаловажаване или релативизиране на съюзната юриспруденция. Струва ми се безусловно вярно, че всяко подценяване и поради това непознаване и несъобразяване на изведените през годините от съда в Люксембург принципи и постановки обрича националния правоприлагащ и особено правораздаващ орган на невъзможност да изпълни своята „фундаментална“ интеграционна функция – да гарантира „еднообразното и правилно прилагане на Съюзното право“, респ. впоследствие обрича държавата му на преследване за неизпълнение на задълженията, произтичащи от Съюзното право.

4.2.  Разбира се, нежелателна е и другата крайност: сляпото обвързване на Правото на ЕС с класическата доктрина на прецедентното право неизбежно довежда до омаловажаване на писаната европейска норма, което, разбира се, е несъвместимо както с духа, така и с природата на интеграционния правен ред. Правопорядъкът на европейската интеграция отрежда на съдебната практика важната роля да осветлява, тълкува и разгръща писаните нормативни построения и в разумни граници да запълва по тълкувателен път празнотите в тях, основавайки се обаче преди всичко на писаната норма. Поради това, дори когато утвърждава един или друг „основен правен принцип“, СЕС изхожда на първо място от собствената природа на интеграционните общности и съюза (като „правова общност”).

В заключение смятам, че интеграционната съдебна практика трябва да се разглежда като изключително важен източник на интеграционното право. В системата от източници тя следва да се разглежда като неписан източник – без самостоятелно място в йерархията на системата от източници: мястото на отделните ù елементи се определя неделимо от писаните норми, за които се отнася.

5.  Особености на тълкувателната практика на СЕС

5.1.  Самият интеграционен съд ясно очертава[970] спецификата на своята роля по тълкуването на интеграционното право:

–  езиковото разнообразие: тълкуването трябва да взема предвид всички езикови версии на един акт[971], в случай на разминавания обаче нормата (актът) трябва да се тълкува в контекста на целия акт и предвид неговите цели (което е още един аргумент за определящата роля на мотивите на съюзните правни актове, виж по-горе)[972];

–  дълбоко специфичната интеграционна терминология и често срещаното разминаване между съдържанието, което придава на едно понятие националната доктрина, и това, което то разкрива в съюзен контекст;