Лекции по право на ЕС (стр. 56 )

Ø  нетипични актове;

Ø  актове, които не пораждат правни последици, но могат да бъдат субсидиарен тълкувателен източник.

Тази последователност НЕ отразява йерархия.

Правният обичай и практиката на СЕС (източници, чийто самостоятелен характер е условен и които нямат обособено място в йерархията на източниците, а заемат мястото на писаната норма, към която се отнасят):

Ø  съдебната практика (решения на СЕС по тълкувателни и правораздавателни производства и становища по консултативно производство)

Ø  общностният правен обичай.

Декември 2014 – декември 2015 г.

[1] В исторически план бе възможно, а понякога и наложителн, да се прокарва разграничение между „Правото на Европейските общности“ („интеграционно право“) и „Правото на ЕС“ в тесен смисъл (включващо само материите по т. нар. „Втори и Трети стълб” на ЕС). В последните години обаче – по различни причини и поради прекратяването на Европейската общност с влизането в сила на Договора от Лисабон – се наложи употребата на събирателното понятие „Право на ЕС“. По своята уникална интеграционна (властова) същност обаче Правото на ЕС (съюзното право) е „общностно право“, то се прилага „по общностен начин” (съгласно на Конституцията за Европа, която, макар да на беше възпроизведена в новата редакция на ДЕС и ДФЕС след Лисабон, остава несъмнено вярна. И днес съюзното право е общностно по характер право, „право на една правова общност” – според безусловната формулировка на Съда на ЕС, CJCE, 14. 12. 1991, Espace economique européenne, Avis С-1/91, Rec. I-6079, § 2, на бълг. език виж Атанас СЕМОВ (съст. и ред.), 55 най-важни решения на Съда на ЕО (с коментари), ИЕП, 2007, с. 302 (по-надолу „55 най-важни решения...“)..

[2] Още през 1964 г. СЕО е категоричен: „В действителност договорът не цели създаването на взаимни задължения между различните субекти, за които се прилага, а установява един нов правен ред, който урежда компетентността, правата и задълженията на тези субекти, както и необходимите процедури за установяване и санкциониране на всяко евентуално тяхно нарушаване“ – CJCE, 13. 11. 1964, Commission c/ Luxembourg et Belgique, aff. jointes 90-91/63, Rec. 1220. Тук и навсякъде подчертаването е мое.

[3] Първоначалната позиция на СЕО е сдържана: „Общността представлява нов правен ред в Международното право, в полза на който държавите са ограничили суверенните си права, макар и в определени сфери, а негови субекти са не само държавите-членки, но и техните граждани“ – CJCE, 5. 2. 1963, Van Gend en Loos, aff. 26/62, Rec. 3, виж на бълг. език Атанас СЕМОВ (съст. и ред.), 55 най-важни решения…, стр. 13.

Много скоро обаче той достига до категорично разбиране за самостоятелния характер на общностния правопорядък: по делото Costa c/ ENEL СЕО изрично заключава за „самостоятелен правен ред, интегриран в правните системи на държавите-членки“, без каквото и да било позоваване на международното право – CJCE, 15. 7. 1964, Costa c/ ENEL, aff. 6/64, Rec. 1141, на бълг. език виж 55 най-важни решения..., цит. съч., с. 109.

Този правен ред обаче е самостоятелен и по отношение на собствения правопорядък на държавите-членки – в решението по свързани дела Commission c/ Luxembourg et Belgique СЕО установява широко разбиране за истински и самостоятелен правен ред (CJCE, 13.11.1964, Commission c/ Luxembourg et Belgique, 90-91/63, Rec. 1964, p. 1220).

Това разбиране вече е утвърдено и в българската литература: „Учредителните договори на Европейските общности полагат основите на комплексна, динамична и постоянно обогатяваща се правна система, притежаваща специфични черти. Тя съдържа всички компоненти на автономен правопорядък със собствени източници, нормотворчески органи и процедури и юрисдикционна система за установяване и санкциониране на правонарушенията“ – Ружа ИВАНОВА, Правна система и съдебна защита в Европейския съюз – в: Пенка КАРАИВАНОВА (съст.), Основното за Европейския съюз, УИ, Университет на Лимерик и ЦЕИ, С. 1998, стр. 41.

Виж също Жасмин ПОПОВА, Право на Европейския съюз, Институт по публична администрация и европейска интеграция, С. 2005, с. 98 и др.

Обратното, макар и лишено от аргументи, виж у Орлин БОРИСОВ, Право на Европейския съюз, Арго пъблишинг, С. 2005, с. 161.

[4] Самостоятелният характер на Съюзното право и непревръщането му във вътрешно право съставляват същината на принципа на непосредствена приложимост на Правото на ЕС. В по-ранни мои трудове виж Атанас СЕМОВ, Източници на правото на ЕО и ЕС и принципи на прилагането му, Министерство на правосъдието, С. 2005, и повече в Атанас СЕМОВ, Принципи на прилагане на Правото на ЕС в държавите-членки, ИПАЕИ и ИЕП, С. 2008.

[5] Дефиницията, формулирана от СЕО, е ясна и програмна: „ДЕИО, макар и сключен във фòрмата на международен договор, представлява в пълна степен конституционна харта на една правова общност. Според постоянната практика на Съда общностните договори създават нов правен ред, в полза на който държавите са ограничили във все по-широки сфери суверенните си права и чиито субекти са не само държавите-членки, но също и техните граждани“ – CJCE, 14. 12. 1991, Espace economique européenne, Avis С-1/91, Rec. I-6079, § 2, на бълг. език виж 55 най-важни решения..., цит. съч., стр. 302.

Професорите Ги Исаак и Марк Бланке приемат, че става дума за „истински правен ред, с всичките му елементи“! – Guy ISAAC, Marc BLANQUET, Droit communautaire générale, Armand Colin, 2001, 8e éd., p. 131.

[6] Guy ISAAC, Marc BLANQUET, Droit communautaire générale, Armand Colin, 2001, 8e éd., p. 131.

[7] CJCE, 15. 7. 1964, Costa c/ ENEL, aff. 6/64, Rec. 1141, на бълг. език виж 55 най-важни решения..., цит. съч., с. 109.

[8] CJCE, 3. 4. 1968, Firma Molkerei, aff. 28/68, Rec. 211.

[9] „Пирамидата на нормите“ в интеграционната правна система е толкова стриктна и определена, колкото и в една държавна система“, пише проф. Филип Манен, виж Philippe MANIN, Les Communautés européennes. L’Union européenne, 5éme édition, Pedone, Paris, 1999, p. 306.

[10] Като самостоятелен правопорядък разглеждат Правото на ЕО и ЕС повечето автори. Български автори виж: Ружа ИВАНОВА, Основи на европейската интеграция, ЦЕИ, С. 1998; Жасмин ПОПОВА, Право на Европейския съюз, Институт по публична администрация и европейска интеграция, С. 2005; Юлия ЗАХАРИЕВА, Общностно право – в: Ингрид ШИКОВА (ред.), Европейският съюз. История, институции, политики, ИПАЕИ, С. 2003; Юлия ЗАХАРИЕВА, Ингрид ШИКОВА, Красимир НИКОЛОВ, Европейският съюз – история, институции, политики, ИПАЕИ, С. 2004; Пенка КАРАИВАНОВА (съст.), Основното за Европейския съюз, УИ, Университет на Лимерик и ЦЕИ, С. 1998, и др.

Особено виждане, присъщо за властващото по онова време разбиране (прозиращо дори в заглавието), намираме в иначе високостойностния труд на доц. Денчо Георгиев – Денчо ГЕОРГИЕВ, Европейската икономическа общност. Международноправна характеристика, Изд. на БАН, С. 1986.

Собствено разбиране (или неразбиране…), трудно за възприемане и навярно повлияно по-скоро от съветската (руската) школа, се опитва да представи проф. Орлин Борисов – Орлин БОРИСОВ, Право на Европейския съюз, Арго пъблишинг, С. 2005.

На френски език – езикът на доктрината за съюзното право – всички водещи трудове следват и доразвиват изразеното по-горе основополагащо виждане на интеграционния съд в Люксембург: Jean-Paul JACQUÉ, Droit Institutionnel de l’Union européenne, Dalloz, 2001, и на български език Жан-Пол ЖАКЕ, Институционно право на ЕС, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2007; Denys SIMON, Le système juridique communautaire, PUF, 2e édition 1998, 3e édition, 2001; Joël RIDEAU, Droit institutionnel de l’Union et des Communautés européennes, L. G.D. J., 2006, 6e édition; Guy ISAAC, Marc BLANQUET, Droit communautaire générale, Armand Colin, 2001, 8e édition, Sean VAN RAEPENBUSCH, Droit institutionnel de l’Union européenne, Larcier, 2005; Jean-Victor LOUIS, Thierry RONSE, L’ordre juridique de l’Union européenne, L. G.D. J et a., Paris, 2005; Jean-Claude GAUTRON, Droit européen, Dalloz, 1997, 8e édition, и на български език Жан-Клод ГОТРОН, Европейско право, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2006; Jean-Marс FAVRET, Droit et pratique de l’UE, Gualino éditeur, 4e édition, 2003; Jean-Claude ZARKA, Les institutions de l’Union Européenne, Gualino éditeur, 1998, 2e édition; Philippe MANIN, Les Communautés européennes, l’Union européenne, Pédone, 5e édition, 1999, и редица други.

На английски език несъмнена стойност имат трудовете: Koen LENAERTS, Piet VAN NUFFEL, Constitutional Law of the European Union, Sweet & Maxwell, London, 1999; Dominik LASOK, Law and Institutions of the European Union, Butterwords, London, 6th edition, 2001, Jo SHAW, Law of the European union, Palgrave Law Masters, 3th edition, 2000; Trevor C. HARTLEY, The Foundations of European Community Law, 4th edition, Oxford University Press, 1998, и др.

Тук и надолу позоваването на доктрината визира основно тези безспорно водещи автори, разбира се, отчитайки различията, понякога съществени, между тях…

[11] Достатъчно е да видим разликата в подхода и разбирането дори на някои от най-големите френски специалисти, несъмнено принадлежащи към една школа: проф. Жан-Пол Жаке например изобщо не засяга темата за ролята на практиката на СЕО като източник и само с две изречения обобщава, че „съдебната практика не предлага някакво специфично разрешение, доколкото тълкуването на съдията се интегрира в тълкувания акт. ...Без да се пренебрегва значението ù, юриспруденцията не изменя йерархията на общностните норми“ – Жан-Пол ЖАКЕ, Институционно право на ЕС, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2007, с. 409. Проф. Жан-Клод Готрон е дори още по-лаконичен – представяйки източниците на общностното право, той дори не споменава съдебната практика! – Жан-Клод ГОТРОН, Европейско право, ИЕП и УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 2006, с. 250-273. В същото време други отделят на юриспруденцията съществено внимание – като напр. проф. Жоел Ридо, който не само ù посвещава 10 страници, но и говори за „нормативен принос на юриспруденцията“ и изрично подчертава: „…значението на съдебната практика като правен източник“ – Jоël RIDEAU, Droit institutionnel de l’Union et des Communautés européennes, L. G.D. J., 2006, 5e éd., р. 188.