Лекции по право на ЕС (стр. 26 )

2.5.  Решението се изпраща на неговия адресат и влиза в сила от момента на получаването му.

2.6.  Решенията, приети по процедурата за съвместно приемане на актове обаче, подлежат на обнародване в ОВЕС – под рубриката „Актове, чието публикуване не е условие за действието им“, – но това не отменя изискването за съобщаване на адресатите, което единствено има правопораждащо действие[506]. По изключение, когато едно решение съдържа факти, представляващи тайна, те могат да не бъдат публикувани в текста на решението[507].

ЕЦБ сама решава дали да публикува своите индивидуални решения (чл. 132, § 2 на ДФЕС).

2.7.  Могат да се разграничават „базови“ решения, приети директно на основата на разпоредба на УД, и „изпълнителни“ решения, приети в изпълнение на базови решения[508].

2.8.  Срещу индивидуалното решение възражение за незаконосъобразност, направено от лице, което е можело да го атакува, е недопустимо след изтичането на срока за атакуване по чл. 263 ДФЕС.

2.9.  Индивидуални решения по чл. 288 могат да приемат:

– Съветът;

– Съветът и Парламентът – в процедурата по съвместно приемане на актове, като това решение подлежи на обнародване в ОВЕС;

– Парламентът – напр. решението, за което СЕС приема в историческото дело Les verts, че засяга пряко и индивидуално частно лице (партията на Зелените);[509]

– Комисията – било на основание разпоредба на УД, било при овластяване от СМ;

– Европейската централна банка (чл. 132 наДФЕС).

3.  Действие на индивидуалното решение по чл. 288.

3.1.  И двата вида индивидуални решения по чл. 288 – адресирани до частно лице или до ДЧ – са по предназначение годни да пораждат преки правни последици за частните лица. Проф. Жаке е категоричен: „когато е адресирано до една или повече ДЧ, решението може да създава права или задължения за частните лица. В този случай, за да се запази полезният ефект на решението, частните лица могат да се позовават на него пред национална юрисдикция“[510].

Годността да поражда права и задължения направо за частните субек­ти в ДЧ е основна характеристика на адресираното решение по чл. 288. То е акт, предвиден, за да обслужи осъществяването от структурите на ЕС на възложените им непосредствени административни правомощия – да въздействат пряко върху патримониума на частните лица (чрез разрешения или забрани). Като акт, който има конкретен адресат, то няма общо действие: поражда правни последици за субект на частното право в някоя ДЧ или за субект на публичното право – самата ДЧ или неин орган.

Осъщественото в множество материи значително (в някои материи изключително) овластяване на ЕС логично предполага чрез своите органи той да може да осъществява не само обща, но и индивидуална нормотворческа власт – т. е. да има административни разпоредителни компетенции[511].

Решението е задължително във всички свои елементи (принципна отлика от директивата). Няма да се счита за решение акт, който не е предназначен да породи правни последици спрямо адресатите си[512]. Това е и отликата на решението по чл. 288 от други решения, които могат да имат междинна роля (подготовка на друг акт)[513] или да са лишени от правни последици.

3.2.  По въпроса за директния ефект на индивидуалните решения практиката и теорията не срещат значими съмнения.

3.2.1.  Типичните решения, адресирани до едно или няколко частни лица, несъмнено имат правнообвързващо действие спрямо тях, т. е. имат директен ефект[514]. Това е тяхното предназначение – да предоставят права или да възложат задължения на частните лица – адресати на акта. Те се ползват с изпълнителна сила дори когато съдържат финансови задължения или парични санкции, и се ползват с изпълнителна сила (виж нататък).

3.2.2.  Решенията, адресирани до държавите-членки, се уподобяват на директиви. Когато са надлежно изпълнени от държавата-адресат, те пораждат целения ефект посредством националните изпълнителни мерки, а не директно. Когато обаче едно решение, адресирано до държавите-членки, не е изпълнено, СЕС приема, че към него трябва да се подходи по същия начин, както към една директива – и да се прецени дали съдържа норми, които отговарят на изискванията за директен ефект, установени в неговата практика[515]. Впрочем по отношение на решенията, адресирани до държави-членки, практиката на СЕС не е изобилна – разбира се, и техният брой не е впечатляващ. Все пак СЕС ясно заключава, че „постоянна практика е разпоредбите на едно решение на Съвета да произвеждат директен ефект в отношенията между държавите-членки и техните правни субекти, в смисъл, че те пораждат в полза на частните лица права, които националните юрисдикции трябва да защитят, доколкото тези разпоредби налагат на държавите-членки безусловно и достатъчно ясно и конкретно задължение“[516].

По подобие на директивите решенията, адресирани до ДЧ, са годни и индиректно да предоставят права на частните лица – едно физическо или юридическо лице може да се позове директно пред съд на такова решение, за да черпи права срещу държавата по силата на задълженията, които решението ù вменява. Разбира се, и в този случай преценката се прави въз основа на всяка конкретна норма поотделно – и след изтичането на срока за приемането на предписаните мерки (по-общо осъществяването на дължимото поведение).

3.3.  Член 299 на ДФЕС определя еднозначно: „Актовете на Съвета, на Комисията или на Европейската централна банка, които налагат парично задължение за субекти, различни от държавите, имат изпълнителна сила”.

Същата разпоредба (в ал. 2) препраща към действащата във всяка ДЧ гражданскопроцесуална уредба. Изпълнителната формула се полага върху решението без други формалности, освен проверката на автентичността на решението от национален орган, който правителството на всяка ДЧ определя за тази цел и за който уведомява ЕК и СЕС.

Когато това се прави по искане на заинтересувана страна, тя може да поиска принудително изпълнение, като сезира компетентния национален орган.

Раздел 4

ПРЕПОРЪКИ И СТАНОВИЩА

Чл. 288, ал. 5:

„Препоръките и становищата нямат задължителен характер.”

1.  Особености

Последните (и по значимост) два акта, предвидени в чл. 288 – препоръки и становища[517], формално са без правна сила, те не обвързват. Те се приемат от съюзните институции по въпроси, по които те не са овластени да приемат обвързващ акт, или пък когато същите преценят, че такъв не е нужен. Това обаче са актове с несъмнена практическа важност, за които Съдът на ЕС приема, че трябва „да се вземат предвид”[518], т. е. да се разглеждат като тълкувателни източници!

Старият чл. 211 на ДЕО предвиждаше възможност „ЕК да формулира препоръки или становища в материи, които са предмет на договора, ако той го предвижда изрично или ако самата ЕК го смята за необходимо” – ЛД отмени тази разпоредба, като ненужна – достатъчно е общото правило на чл. 288, ал. 5 въ връзка с ал. 1 на ДФЕС.

В някои случаи обаче УД изрично споменават (предвиждат) приемането на препоръки или становища, като след ДЛ на препоръките се отдава по-голямо значение (виж в т. 2).

Винаги, когато в УД изрично е предвидено институциите да действат по препоръка или да поискат становище от друг орган, чл. 296, § 2 на ДФЕС ги задължава в акта, който приемат, задължително да посочат това („да се позоват”), а съответната препоръка или становище се обнародват отделно в Официален вестник (серия „С”).

Понякога изрично се предвижда възможност за „публикуване на препоръките” – очевидно с оглед постигане чрез публичност на по-голямо въздействие върху адресатите.

1.1.  Според съдията в ОС проф. Ван Репенбуш е „трудно да се разграничи препоръка от становище”. Най-общо, становището е израз на мнение относно даден въпрос, то се вписва в рамките на процедура, водеща до приемането на обвързващ акт (пример: становище на ЕП по проект за регламент, мотивирано становище на ЕК в процедурата срещу ДЧ по чл. 258[519]…). Препоръката често представлява индиректен инструмент за сближаване на законодателствата, отличаващ се от директивата само по липсата на задължителен характер (пример от началото на интеграцията: препоръките на ЕК от 01.01.01 г. относно приемането на списък на професионалните заболявания и др.)[520].

1.2.  Ако становището изразява само мнението на органа, който го издава, една препоръка на Съвета или Комисията може да има определен правен ефект – например като „покана за определено поведение, нещо като необвързваща директива, която играе важна роля като индиректен източник за сближаване на националните законодателства“[521].

1.3.  Според СЕС препоръките не са напълно лишени от правно действие и националните съдии са длъжни да ги имат предвид при преценката на националните норми, ...особено когато са предназначени да допълнят задължаващи съюзни норми![522]

1.4.  Редом с това обаче за препоръките и становищата в особено висока степен важи установеното от СЕС правило, че видът на акта се определя от неговото съдържание, а не от наименованието му – и подлежи на конкретна преценка дали даден акт, приет като препоръка или становище, не съдържа обвързващи правни норми, поради които той да може да бъде квалифициран като правен акт[523].

1.5.  Препоръките и становищата са инструменти, които позволяват постигането на определени резултати в случаите, когато институциите нямат предоставени компетенции или когато са ги упражнили по предвидения начин, но считат за необходимо да направят нещо допълнително, което не може или не е необходимо да се облича в правни норми. Чрез такива актове институциите разкриват своите намерения, нормотворческа воля – упражнена или проектна, – с което пряко или между другото да допринесат и за по-доброто еднообразно и правилно прилагане на действащи съюзни норми.