Лекции по право на ЕС (стр. 40 )

-  да влиза в различни правоотношения (без да е посочено изрично);

-  и да бъде страна в съдебни производства в отделните ДЧ (представляван от ЕК).

2.2.3.  Така когато в качеството си на юридическо лице ЕС сключва договори (по частното право) в отделните държави (с публични или частни лица), ЕС се представлява от ЕК – отчетлива отлика от режима за сключване на международни договори (за които се представлява от Съвета – виж нататък).

3.  „Външната” правосубектност на ЕС не е закрепена изрично (както не беше закрепена и за ЕО). Тя се подразбира от притежаваната обща правосубектност и от конкретната уредба на реда за сключване от ЕС на международни договори. Доколкото разглеждаме този въпрос само в контекста на системата на съюзните правни източници, съм склонен да приема, че международните договори, сключвани от ЕС при упражняване на неговата международна правосубектност, трябва да се делят на два вида:

3.1.  Първи по време и по важност са международните договори, сключвани от ЕС (преди това от ЕО) във връзка с упражняването на вътрешните компетенции, за които по отношение на ЕО дори без изрична норма СЕО бе извел разгърната и устойчива практика (виж нататък).

3.1.1.  Днес компетентността на ЕС да сключва международни договори винаги, когато това е необходимо за упражняването на вътрешна компетентност или е предвидено изрично в законодателен акт на Съюза, е закрепена като изключителна компетентност (чл. 3, § 2 на ДФЕС) – като блестящ пример за мъдра политическа воля за кодификация на съдебната практика.

3.1.2.  Редът за сключване на такива договори е уреден в чл. 281 на ДФЕС. Новата редакция на чл. 281 на ДФЕС (възпроизвеждаща по същество стария чл. 300 на ДЕО)

3.1.3.  Разновидност е предвидена по отношение на международните договори, попадащи в обхата на Общата търговска политика и уредени в чл. 207 на ДФЕС (стар чл. 133 на ДЕО).

3.2.  Международните договори, сключвани при упражняване на външна компетентност на ЕС, след ЛД имат нова уредба. След като ЛД еднозначно закрепи ОПВРС като „компетентност на ЕС” (виж по-горе), новият чл. 37 на ДЕС (възпроизвеждащ частично стария чл. 24) предвижда изрично възможност ЕС да сключва международни договори с държави или международни организации по въпроси, обхванати от ОПВРС.

3.2.1.  Материалният обхват и природата на тези договори е доуредена в новия чл. 216 на ДФЕС – ЕС може да сключва международни договори

-  винаги, когато това е предвидено изрично в УД или в правен акт на ЕС;

-  или когато е необходимо за постигането на целите на ЕС (в рамките на неговите политики, вкл. ОПВРС);

-  или може да засегне общи правила или да измени техния обхват.

3.2.2.  Редът за сключване на всички международни договори на ЕС е общ – независимо дали става дума за договори по ОПВРС (преди уреден в чл. 24 на ДЕС) или в чисто интеграционните материи (преди в чл. 300 на ДЕО
е уреден в чл. 218 на ДФЕС (възпроизвеждащ по същество чл. 300 на ДЕО, но с някои изменения).

3.3.  ЕС става страна по всички заварени (към 1 декември 2009 г.) международни договори на ЕО, като неин правоприемник – съгласно еднозначната формулировка на чл. 1, § 3 in fine на ДЕС.

3.4.  Действието на международните договори на ЕС е определено категорично от разпоредбата на чл. 216, § 2 на ДФЕС, според която международните договори на ЕС обвързват институциите на ЕС и държавите-членки.

3.4.1.  Това ясно отрежда на всички международни договори на ЕС ролята на съюзни правни източници, но сякаш ограничава възможността те да проявят директен ефект.

3.4.2.  Всъщност обаче въпросът за действието на международните договори на ЕС трябва да се разглежда единствено и само на същата правна плоскост, като всеки други съюзен правен източник – в зависимост от правното основание и съдържанието, а не от вида на акта. Така някои международни договори на ЕС могат да проявят директен ефект (поне вертикален – виж надолу).

4.  Правосубектност на някои органи и структури на ЕО/ЕС

По смисъла на чл. 281 на ДЕО правосубектността принадлежи на самата Европейска общност, не и на нейните органи – СЕО прогласява това още в първите години на интеграцията[771]. Развитието – и особено задълбочаването – на интеграционните процеси обаче налага създаването на децентрализирани агенции и други органи, които получават самостоятелна правосубектност.

4.1.  Могат да бъдат посочени Европейският фонд за парично сътрудничество[772], Европейският център за развитие на професионалното образование[773], Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд[774], Европейската агенция за сътрудничество[775], Европейската агенция за околната среда[776], Европейската фондация за образованието[777], Службата за хармонизиране във вътрешния пазар[778], Европейската агенция по сигурността и здравето на труда[779] и ред други. Тенденцията продължава до наши дни – в материите на въздушната или морската сигурност, сигурността на храните и др. Започва създаването и на изпълнителни агенции.

4.2.  Разбира се, най-известният пример за орган със собствена правосубектност е Европейската централна банка (ЕЦБ). Наследила Европейския валутен институт (също юридическо лице), ЕЦБ е създадена по силата на чл. 105 и сл. на ДЕО и Устава на ЕСЦБ и ЕЦБ. Чл. 107, § 2 на ДЕО определя, че ЕЦБ е юридическо лице (ДЛ обаче превърна ЕЦБ в „институция на ЕС” – в новия чл. 14 на ДЕС, поради което самостоятелната правосубектност на ЕЦБ бе премахната!). Това именно правеше нейното положение по-особено – тя е едновременно орган на ЕО и банка със собствен персоналитет и собствени органи. И в същото време ЕЦБ има ясни правомощия като орган (може да приема правнозадължителни актове – регламенти и решения), но не е предвидено – нито изрично, нито имплицитно – да може да сключва международни договори, както преди, така и след ДЛ.

4.3.  Още по-особено е правното положение на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) – тя е създадена по силата на чл. 9 на ДЕО и специалния Устав, приложен към ДЕО. Чл. 266 на ДЕО определя, че ЕИБ е юридическо лице (което обаче остава непроменено и след ДЛ – сега в чл. 308 на ДФЕС), а дейността ù е очертана от чл. 267 на ДЕО, който имплицитно предполага възможност за сключване на международни договори (по заеми). Тя не е орган на ЕС и има автономно положение спрямо органите на ЕС. В нея членуват самите държави – членки на ЕС.

Като цяло от гледна точка на сключването на международни договори значението на правосубектността на някои органи или структури на ЕС е ограничено.

3.  Компетентността на ЕО/ЕС да сключва международни договори.

3.1.  Чл. 300 на ДЕО признава на ЕО компетентност да сключва международни договори в случаите, предвидени в други разпоредби на ДЕО, и урежда реда, правилата и последиците при упражняването на това право. По същество тази разпоредба урежда не самата компетентност за сключване на международни договори, а процедурата[780], по която – ако има предоставена компетентност – да може да се упражни. Според мен обаче по своята редакция чл. 300 на ДЕО представляваше достатъчно ясна индикация, че ЕО притежава международна правосубектност и договорна дееспособност.

Разпоредбата предвиждаше международните договори на ЕО да се сключват от Съвета по предложение на Комисията и след консултиране с ЕП (освен за търговските споразумения[781]). Всеки един от тези органи може преди сключването на един договор да поиска консултативно становище от СЕО относно съобразеността на проекта с Учредителните договори (УД). Какви международни договори може да сключва ЕО обаче тази разпоредба не определя – това се определя от разпоредбите относно отделните материи...

3.2.  Днешната редакция на чл. 218 на ДФЕС възпроизвежда по същество концепцията на стария чл. 300 на ДЕО, но със съществени изменения относно ролята на институциите на ЕС (основно на Съвета, чиято роля вече е определяща).

3.2.1.  Започване на преговори за сключване на МД е възможно само след разрешение на Съвета (с решение) – § 2.

3.2.2.  Преговорите за сключване на МД се водят от преговорен екип (или преговарящ), който се определя („назначава”) от Съвета с решение (§ 3) и се ръководи:

- от ЕК (арг. от чл. 17, § 1 на ДЕС – ЕК осъществява външното представителство на ЕС, освен по въпросите на ОПВРС, и от чл. 22, ал. 4 на ДЕС)

-  или от Върховния представител на ЕС по ОПВРС (съответно арг. от чл. 22, ал. 4 и чл. 27, § 2 на ДЕС).

3.2.3.  Съветът може да дава указания и дори да определи специален комитет, с който преговорния екип (преговарящият) да се консултират (§ 4).

3.2.4.  След като преговорите приключат с проект за договор, Съветът, по предложение на преговарящия, приема решение за подписване на договора, като може да допусне и предварително прилагане, преди влизането на договора в сила (§ 5).

3.2.5.  С отделно решение Съветът сключва международния договор. Решението подлежи на одобрение на ЕП или в ограничени случаи (търговските споразумения) се сключва само след консултиране с него (§ 6).

3.2.6.  Съветът приема своите решения:

-  с квалифицирано мнозинство – по общо правило (§ 8, ал. 1);

-  или с единодушие – когато МД се отнася до материя, за която се изисква единодушие за приемане на другите актове на Съвета (напр. данъчна политика); за споразуменията за асоцииране или за сътрудничество с трети страни (предвидените в чл. 212 на ДФЕС) и за присъединяване на нови ДЧ; както и за присъединяването на ЕС към ЕКПЧ.

3.2.7.  Някои от международните договори на ЕС, сключени по реда на чл. 218 на ДФЕС, изискват отделно одобряване от всички ДЧ по реда, предвиден във вътрешното им право (в повечето случаи ратификация) – като напр. договора за присъединяване на ЕС към ЕКПЧ (изрично посочено в чл. 218, § 8, ал. 2 in fine).