Лекции по право на ЕС (стр. 12 )

–  Решението от 01.01.01 г. относно провеждането на всеобщи преки избори за представители в Общото събрание, в сила от 1 юли 1978 г.[244] – също прието от Съвета (и с одобрението на ЕП с абсолютно мнозинство), на основание чл. 190, § 4, ал. 2 ДЕО (тогава чл. 138 ДЕИО) и подлежащо на ратификация от ДЧ;

–  теоретични спорове пораждат „споразуменията между ДЧ“, които по същество внасят изменения в УД, без да са съобразени с предвидената в самите УД процедура за изменянето им – напр. Споразумението от 01.01.01 г. относно условията за финансова помощ по Конвенциите от Ломе в отклонение от принципите по чл. 268 ДЕО;[245]

–  чл. 22 ДЕС предвиждаше възможност за „допълване“ на разпоредбите на Част ІІ ДЕО (Гражданство на ЕС) – чрез решение на Съвета, прието единодушно, по предложение на ЕК и след консултиране с ЕП, подлежащо на ратификация от ДЧ – до прекратяването на ЕО това не бе направено, но следва да се има предвид като възможен механизъм за изменяне на УД, вдъхновил новата уредба на процедурата за изменяне на УД, закрепена с ДЛ (виж нататък). Подобна бе и разпоредбата на чл. 67 ДЕО, според която Съветът можеше (с единодушие) да разшири приложението на процедурата за съвместно приемане на актове по въпросите на визовата и имиграционната политика и относно компетентността на СЕО;

–  по същия начин чл. 42 ДЕС предвижда СМ с единодушие, по предложение на ЕК или ДЧ и след консултиране с ЕП да може да приема решения по определянето на дадени мерки относно полицейското и съдебното сътрудничество попадат в обхвата на Дял ІV ДЕО (политики относно свободното движение на лицата) – също подлежащо на ратификация от ДЧ.

Договорите за присъединяване на нови държави-членки са самостоятелни международни договори – и самостоятелни правни източници. Те обаче съдържат и разпоредби за изменение на УД – относно разпределението на местата в ЕП, относно членовете на някои институции (ЕК, съюзните съдилища и т. н.) или други органи, относно оразмеряването на гласовете на всяка ДЧ в Съвета (преди влизането в сила на новия механизъм за изчисляване на мнозинството в Съвета, въведен с ДЛ и приложим от 1 ноември 2014 г.) и др.. Тези договори предвиждат и различни „преходни периоди“ – разпоредби, определящи различни периоди от време (и евентуално други условия), в рамките на които отделни разпоредби на УД не се прилагат по отношение на съответната присъединяваща се държава. Тези договори не се разглеждат като ревизии на УД в тесен смисъл – промените, които внасят, имат формален или политически характер и по никакъв начин не изменят нито правната логика, нито обхвата или начина на функциониране на съюзния механизъм.

Такива договори са договорите за присъединяване на:

– Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, Дания и Ирландия[246];

– Гърция[247];

– Испания и Португалия[248];

– Австрия, Финландия и Швеция[249].

– Най-големият – от 01.01.01 г. бе подписан в Атина: Договор за присъединяване на новите 10 ДЧ (Естония, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Унгария, Чехия), в сила от 1 май 2004 г.[250]

–  На 1 януари 2007 г. влезе в сила и Договорът за присъединяване на Република България и Република Румъния, подписан в Люксембург на 25 април 2005 г. и разглеждан като политическо продължение на предходния (България и Румъния са част от „петата вълна на разширяване“), но юридически напълно самостоятелен.[251]

–  Хърватска……..

2. Петте „големи ревизии“ на УД

„Ревизиите“ представляват Съюзно право подобно на УД само в частта си за изменение на УД, докато останалите им разпоредби трябва да бъдат причислени по-скоро към категорията на „допълнителните източници на Съюзното право“ (виж нататък).

2.1. Единният европейски акт. Първата голяма ревизия на УД е осъществена три десетилетия след влизането им в сила! Подписаният в Люксембург на 17 февруари и в Хага на 28 февруари 1986 г. договор за изменение на УД, наречен Единен европейски акт[252], влиза в сила на 1 юли 1987 г. Той обединява две групи разпоредби с различен материален обхват – икономически и политически – и както съдържанието, така и името му целят да подчертаят волята за обединяване на европейските усилия за намиране на общ интерес и постигане на значително повече от досегашното сближаване и в двете насоки.

2.1.1. Общи особености и значение. Първата голяма ревизия на Учредителните договори се осъществява въз основа на ясен мандат, определен от срещата на върха в Милано през юни 1985 г. на основата на предварителен писмен френско-германски „компромис“.

Задачите, възложени на новия договор, са най-общо две:

– типичната за всяка ревизия на УД: опростяване и подобряване на функционирането на институциите („довършване“) и уреждане на нови сфери на компетентност („задълбочаване“);

– създаване на правни основи за засилване на политическото сътрудничество.

Тези две по същество напълно различни задачи довеждат първоначално до създаването на два отделни текста (Обединеното кралство, Дания и особено Ирландия силно се противопоставят на поставянето в обща рамка на двата кръга проблеми). Постигнатият на 16 декември 1985 г. компромис обуславя и наглед странното наименование на новия договор – „единен“. Това е и най-съществената особеност на първата ревизия: включването (за първи път формално!) в правната рамка на интеграцията на разпоредби по политически въпроси[253]!

Договорът се подписва от девет ДЧ на 14 февруари и от Италия, Дания и Гърция на 28 февруари 1986 г. Влиза в сила обаче едва от 1 юли 1987 г., тъй като Ирландия обявява, че е необходимо да направи конституционни изменения[254], за което се изисква референдум.

Още преамбюлът на ЕЕА изрично говори за „трансформирането на отношенията между държавите-членки в един Европейски съюз“, очевидно с политически измерения. Дял І на договора съдържа разпоредби, отнасящи се както за трите Общности, така и за политическото сътрудничество, докато Дял ІІ и Дял ІІІ са посветени поотделно на двата кръга въпроси. От своя страна Дял ІV съдържа общи и заключителни разпоредби, посветени основно на разграничението между съюзния правен ред и европейското политическо сътрудничество.

Успехът на ЕЕА се дължи най-вече на укрепването на Общия пазар и утвърждаването на гласуването с квалифицирано мнозинство в Съвета, което създава решаващи предпоставки за по-висока ефективност на работата му.

От друга страна ЕЕА оставя нерешени някои основни въпроси – най-вече дълголетната „болка“ на ЕП за „демократичния дефицит“, което – заедно с успеха на първия опит за голяма ревизия – обяснява серията от няколко относително бързи (на фона на трийсетгодишното изчакване) последващи ревизии.

Като цяло за безспорно се счита, че приемането на ЕЕА бележи нов етап в хода на европейския интеграционен процес.

2.1.2. По-съществени изменения и допълнения, внесени с ЕЕА:

А. Политически изменения:

– Член 1 на ЕЕА закрепва „Европейското политическо сътрудничество“ (ЕПС), определяйки, че „заедно“ с Общностите имат задачата да допринесат за напредъка на „европейския съюз“, тогава все още разбиран по-скоро като състояние на отношенията между ДЧ, отколкото като организационна структура;

– Ал. 3 на чл. 1 определя, че ЕПС се основава и представлява продължение на докладите от Люксембург (1970 г.), Копенхаген (1973 г.) и Лондон (1981 г.), на тържествената декларация за европейски съюз от 1983 г. и на последователно установените практики в отношенията между ДЧ;

– Чл. 2 институционализира Европейския съвет, дотогава съществуващ неформално на основата на комюникето от Срещата на върха в Париж през октомври 1974 г.;

– Чл. 30, ал. 1 определя като цел на ЕПС формулирането и осъществяването на европейска външна политика на ДЧ;

– ДЧ се задължават да осъществяват периодични консултации и да постигнат комбинирано въздействие на световната сцена – „чрез съгласуване, сближаване на позициите и общи действия“. Изрично се обръща внимание на задължението на ДЧ да отчитат общите интереси в своите позиции в рамките на международните организации или форуми;

– Изрично се уреждат политическите, икономическите, технологичните и индустриалните аспекти на сигурността;

– Предвиждат се най-малко четири срещи годишно на министрите на външните работи;

– Ключов институционен елемент на ЕПС е създаването на Политически комитет, съставен от политически директори от всяка ДЧ, натоварен да „дава необходимите импулси и да осигурява континюитета на европейската външна политика“; неговата дейност се подпомага от „група на европейските кореспонденти“ и работни групи. Създава се и политически секретариат;

– Предвижда се сериозно приобщаване на ЕП към осъществяването на ЕПС.

Б. Институционни изменения („довършване“):

– ЕЕА разширява гласуването в СМ с квалифицирано мнозинство (вместо с единодушие);

– Приобщаването на ЕП в нормотворческия процес се осъществява чрез въвеждането на две нови нормотворчески процедури (като се запазва прилагането по някои въпроси на процедурата по консултиране): процедурата по консултиране. Може да се приеме, че тези два вида промени – разширяването на гласуването с квалифицирано мнозинство в СМ и разширяването на ролята на ЕП, стават неотклонна линия във всички последващи изменения и съставляват същността на усилията за разрешаване на проблема с „демократичния дефицит“ в ЕС;

– Опростен и систематизиран е механизмът на делегиране на ЕК на правомощия, предоставени с УД на СМ;

– Предвижда се създаването на нов съдебен орган – ново съдилище, което да поеме разглеждането като първа инстанция на някои дела, които претоварват работата на СЕО (на това основание през 1988 г. се създава Първоинстанционният съд, днес наименован Общ съд на ЕС).

В. Материалноправни изменения („задълбочаване“):

– Потвърждава се целта за създаване на Вътрешен пазар и се определя срок до края на 1992 г., с което ДЧ се задължават дотогава да приемат всички необходими вътрешни мерки;

– Предоставят се нови компетенции на ЕО в материите на екологията и на научните изследвания;

– Комюнотаризира се Европейската валутна (парична) система (предвестник на бъдещия Икономически и паричен съюз);

– Закрепва се принципът на икономическото и социалното сближаване (кохезия) между различните европейски региони.