Лекции по право на ЕС (стр. 25 )

4.5.6. Да остави неприложена една национална норма дори преди изтичането на срока за транспониране – ако тя може „съществено да компрометира полезния ефект на директивата“, т. е. да намали ефективността на бъдещите национални норми, които ще бъдат приети[480];

4.5.7. Изпълнявайки всички тези задължения, да действа дори по начин, непредвиден в националните актове за създаването или овластяването му (конституция, устройствени и процесуални закони). СЕС е категоричен: принципът на процесуалната автономия обективно подлежи на ограничаване от други два принципа – „на еквивалентността“ (недискриминация) и на „ефективността“. „Като се има предвид, че тези правила (приложимите национални процесуални – б. м. А. С.) не могат да бъдат по-неблагоприятни от предвидените за подобни производства от вътрешен характер; ...те със сигурност не могат да предвиждат условия и срокове, които на практика да направят невъзможно упражняването на правата, които националните юрисдикции са задължени да защитят.“[481] Според принципа на недискриминация „националните процедурни правила не могат да бъдат по-неблагоприятни от предвидените за подобни производства по вътрешни материални норми“. Според принципа на полезния ефект националните процедурни норми „не могат да правят практически невъзможно или изключително трудно“ защитаването на правата, които частните лица черпят от Съюзното право[482].

СЕС не се колебае в постоянната си практика да се произнася именно в смисъл на очевидно ограничаване на процесуалната автономия на националния съдия с цел недопускане „посредством национални процедурни способи да се ограничи или дори сведе до нула защитата и пълната реализация на правата, произтичащи от общностни норми с директен ефект“[483]. Изобилна практика на СЕС определя ограничения относно националното разбиране за „разумен срок“[484]; допустими доказателствени средства[485]; дължими финансови компенсации[486]; санкции[487] и ред други.

Разбирането за задължителността на тази концепция (респ. на тези два принципа и произтичащото от тях ограничаване на процесуалната автономия на националния съдия) СЕС утвърждава и по повод възможността за търсене на отговорност от държавата за несъобразяването на национален съдия с тази концепция! СЕС определя като нарушение на Договорите, извършено от Италия, именно такова несъобразяване от страна на нейните юрисдикции с ограниченията на процесуалната им автономия, необходими за еднаквото и пълно прилагане на Съюзното право. Тъй като Италия не е изменила законов текст, който противоречи на съюзна разпоредба, и поради това „този текст се тълкува и прилага от администрацията и голяма част от юрисдикциите, включително Върховния касационен съд (!), по начин, че... (произтичащото от общностната норма право на обезщетение – б. м. А. С.) е направено изключително трудно за лицето, Италианската република не е изпълнила задължението, произтичащо от ДЕО (ДФЕС)“[488].

Разбира се, важно е ясно да се разбере, че прилаганото от СЕС последователно ограничаване на принципа на процесуалната автономия на националния съдия в никакъв случай не означава незачитане или отказ от този принцип – той във всички случаи остава водещ[489].

Раздел 3

РЕШЕНИЕТО ПО ЧЛ. 288 на ДФЕС

Чл. 288, ал. 4:

„Решението е задължително в своята цялост. Когато решението посочва адресати, то е задължително само за тях.”

Решенията, приемани в рамките на ЕС, са навярно най-многофункционалните съюзни източници. Разбирането за тяхната същност е поредната линия на разграничение сред различните представители на доктрината. Именно по отношение на решението бе внесена и единствената изменения в текста на чл. 249 на ДЕО[490] – сега чл. 288 на ДФЕС.

Някои автори разглеждаха „решението“, предвидено в чл. 249, като събирателно понятие за различни видове актове – както индивидуални, така и нормативни… Проф. Жаке обаче е категоричен: „другите решения, за които нерядко се използва германският термин beschluss, нямат нищо общо с решенията по чл. 249. Става дума за общи актове без адресат“[491]. На разграничението между „решението stricto sensu (тип entscheidung) по чл. 288 и решението в широк смисъл (тип beschluss), което включва и актове, непредвидени в чл. 249“ внимание обръща проф. Дени Симон[492].

След редакцията от ЛД споровете са забравени – новата редакция на разпоредбата на чл. 288, ал. 4 урежда два вида решения – неадресирани[493] (общи или норматвни[494]) и адресирани (индивидуални)[495].

1.  Особености и приложение на неадресираните решения по чл. 288 на ДФЕС.

С неадресирани решения се произнасят множество от институциите на ЕС, както и органите, службите и агенциите.

1.1.  В голямото си мнозинство това са актове с вътрешна за съюза функция, които по предназначение не съдържат норми с директен ефект, но могат да имат съществени косвени правни последици за частните лица[496]. За други общи решения обаче в практиката на СЕ могат да бъдат намерени основания за търсене на директен ефект.

1.2.  В редица случаи УД изрично предвиждат институциите на ЕС (и най-вече Съветът) да уреждат отделни правни въпроси с решение (в повечето случаи прието с единодушие и след одобрение от ЕП) – например в ДФЕС в чл. 82, § 2, ал. 2, б. „г”; чл. 83, § 1, ал. 3[497] и много други. Сред многото нормативни решения, приемани от институциите, може като типичен пример да се посочи Решението на Съвета № 88/591 от 01.01.01 г. за създаване на Първоинстанционния съд.

Особено интересни са решенията които се приематпо чл. 7 на ДЕС (в случай на нарушаване на ценностите на ЕС по чл. 2 на ДЕС) – по предвидената процедура с решения се произнасят и Европейския съвет, и ЕК, и ЕП, и Съвета (но само за него това е посочено изрично – за решението по § 3 за суспендиране на права на членуваща държава!). Член 22 на ДЕС определя произнасянето на ЕСв с решения „относно стратегическите интереси”.

1.3.  В други случаи УД овластяват институциите да уреждат определени въпроси, дори като „овластяват” обратно самите ДЧ – напр. в материята на конкуренцията (чл. 105, § 2 на ДФЕС[498]).

1.4.  ДЛ разшири значително възможността за употреба на нормативните решения – включително дори с решения да се внасят изменения в самите Учредителни договори:

-  в материята на транспорта, новата редакция на чл. 98 на ДФЕС (стар чл. 78 на ДЕО) с решение на Съвета може да отмени целия чл. 98[499];

-  в материята на конкуренцията новата редакция на чл. 107 на ДФЕС (стар чл. 87 на ДЕО) с решение на Съвета може да се отмени съответната разпоредба – и много други;

-  особено значима е предвидената за първи път с ДЛ обща възможност за изменение на УД[500] с решение. Принципно новата редакция на чл. 48 на ДЕС предвижда за целта с решения да се произнасят европейският съвет (§ 3 за обикновената процедура за преразглеждане и § 6 за опростените процедури за преразглеждане).

1.5.  Разбира се, извън изрично предвидените в УД случаи, в своята дейност институциите (и другите структури на ЕС) приемат много широк кръг неадресирани решения, чието систематизиране, признавам, е трудно…

2.  Особености на индивидуалното решение по чл. 288 на ДФЕС.

2.1.  Решението е индивидуален акт, задължителен във всички свои елементи. За проф. Жаке „решението по природа е индивидуален акт“[501]. То е инструмент за упражняване на предоставените компетенции в редица материи и може смело да бъде уподобено на индивидуален административен акт[502]. СЕС го определя като „индивидуален акт по изпълнение на Съюзното право“[503]. За да се определи в случай на съмнение дали е налице индивидуално решение или не, СЕС приема, че трябва да се „установи дали актът индивидуално засяга конкретно определени субекти“[504].

Индивидуалното решение по чл. 288 е правен акт, предназначен за директна намеса в правната сфера на частните лица в материи, в които ЕС е овластен за това.

2.2.  Като индивидуален акт, решението има винаги конкретно посочени адресати. То поражда правни последици само за своите адресати. Това обаче не ограничава възможността от решение, адресирано до една ДЧ, права да черпят и частни лица.

2.3.  Адресати на решението са частни лица или ДЧ. Едностранните актове на институциите, дори да носят наименованието „решение“, адресирани до различен субект, попадат в различна категория.

Може би най-типичното решение, адресирано до частно лице, е решението на ЕК по чл. 105 във връзка с чл. 101 на ДФЕС относно забраната за концентрация на предприятия – с него ЕК вменява на няколко предприятия, нарушили чл. 101, задължение да прекратят конкретното си нарушение и им налага санкция.

Типично индивидуално решение, адресирано до ДЧ, е решението на ЕК по чл. 108 ДФЕС относно държавните помощи – с него ЕК вменява на съответната ДЧ задължението да прекрати нарушението на чл. 107. Решения, адресирани до ДЧ, могат да се приемат също относно задействането от страна на съответната ДЧ на предвидени защитни клаузи или относно националните заявки за финансиране по структурните фондове. Пример за решение, адресирано до ДЧ, е решението на ЕК или на Съвета по чл. 65, § 4 на ДФЕС и много други.

Типично решение, адресирано до всички ДЧ, е решението на СМ за ускоряване на мерките по премахване на митата и таксите с еквивалентен ефект преди края на преходния период (1968 г.).

2.4.  Когато е адресирано до ДЧ, решението се доближава до представата за нормативен акт – „инструмент за индиректно нормотворчество, когато има за адресати всички държави-членки“[505].

Такова решение може да предвижда приемането на вътрешни мерки – подобно на транспонирането, оказва се разновидност на директивата. Двата акта обаче трябва ясно да се различават. Националните мерки се приемат в условията на обвързана администрация, без свобода на преценка, и представляват обикновени актове по изпълнение. Поради това директният ефект на решението, дори адресирано до ДЧ, не подлежи на никакво съмнение и това е най-съществената му отлика от директивата.