Лекции по право на ЕС (стр. 38 )

Глава 4

ВЪНШНИ ПИСАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Правото на ЕС не е международно право и принципно се различава от него. То е самостоятелен правопорядък. Не е и част от вътрешното право на държавите-членки, а се прилага на територията им като отделен правен ред, със свои източници, които не са източници на международното право, а са съществен атрибут на самостоятелния интеграционен правен ред.

ЕС е една от най-големите организирани икономически сили в света – и най-големият пазар! – и естествено влиза в разгърнати отношения с останалия свят. Редом с това ДЧ са му предоставили редица изключително съществени компетенции, които да упражнява вместо тях – не на последно място и чрез инструментариума на международния договор: митническа политика, търговска политика, транспортна политика, селскостопанска политика и ред други.

Международноправната компетентност – и активност! – на ЕС е една от неговите най-съществени отлики от международните организации. Той е не просто способен, а натоварен, предназначен, „призван“ да влиза в международни правоотношения – и да сключва съответни договори. И това се отнася не просто и далеч не само до типичните за международните организации „административни“ договори с отделни държави (относно режима на седалището например) или със свои държави-членки (договори за техническа помощ например). При ЕС става дума за сключване на договори за постигане на собствените му цели и в условията на упражняване на предоставени от ДЧ властнически правомощия!

Нещо повече: кодифицирайки устойчивата практика на СЕО, ДЛ изрично закрепи „външната компетентност на ЕС” – при това като изключителна компетентност на ЕС правото да сключва международни договори с оглед упражняването на всяка друга предоставена компетентност („вътрешна компетентност”).

Няма съмнение – овластяването на ЕС да действа вместо своите ДЧ в толкова много сфери, включително и като действа вместо тях в отношенията с трети държави или международни организации, е без прецедент и без аналог в международните отношения. То очертава на ЕС роля не просто на действителен, а на изключително важен субект на Международното право, при това субект със съществени специфики – като интеграционна, а не международна организация!

В продължение на 16 години след създаването си ЕС, макар да няма правен персоналитет, се държеше като субект на международното право[748], годен сам да сключва международни договори[749]. ДЛ изрично определи ЕС за юридическо лице (чл. 47 на ДЕС) и за правоприемник на Европейската общност (чл. 1, ал. 1 на ДЕС), не на последно място и по отношение на сключените от ЕО международни договори.

Поради това ЕО и след 1 декември 2009 г. ЕС са субекти на международното право и спрямо тях са приложими принципите и нормите на международното право (МП). В отношенията на ЕС с трети страни тези принципи и норми намират пълно приложение, доколкото това са отношения, уредени от и осъществяващи се в обхвата на международното право. Колкото до действието на МП във „вътрешното право“ на ЕС, т. е. по отношение на субектите на Правото на ЕС, то се прилага ограничено и само доколкото СЕО/СЕС не е приел, че противоречи на УД.

Иначе казано, МП намира четворно приложение по отношение на ЕО и ЕС.

То се прилага веднъж по отношение на сключването на УД – те се сключват като международни договори. В отношенията си с трети страни ЕО и ЕС се подчиняват на общо основание на международното право – така, както правят това отделните държави.

Прилага се и по отношение на договорите, сключени от ЕО/ЕС с трети страни. Това е международното право на ЕС, което става част от вътрешното му право и заема в йерархията на правните му норми място след конституционния корпус (УД и останалите първични източници – виж по-горе) и преди актовете на институциите (производните източници). Чл. 300 на ДЕО (днес по същество в чл. 216, § 2 на ДФЕС) очертава монистичен подход спрямо международното право – то става част от „вътрешното право“ на ЕС, т. е. от интеграционния (съюзния) правопорядък.

Прилага се и по отношение на договорите, сключени от ДЧ – помежду им или с трети страни.

Най-сетне някои принципи и обичаи на международното право се прилагат като общи принципи на правото – само доколкото СЕО/СЕС ги признае за такива и само субсидиарно, по изключение.

Изложеното очертава несъмненото значение на въпроса за ЕС и международното право – както в исторически, така и в съвременен план, чиято взаимосвързаност налага проследяване чрез компаративен подход. Позволявам си да смятам, че е от голямо практическо значение – включително поради наличието на множество действащи и днес международни договори, сключени от ЕО, по които ЕС е правоприемник и които са важна част от неговия правен ред (респ. приложими от и в ДЧ!) – познаването на материята да се основава на сравнението на уредбата преди и след ЛД.

Поради това в Раздел 1 ще представя уредбата и съдържанието на международната правосубектност на ЕО и ЕС, в Раздел 2 ще проследя въпроса за действието на МП спрямо ЕО и ЕС, Раздел 3 ще посветя на сключваните от ЕО и ЕС договори, а Раздел 4 – на международните договори на държавите-членки (ДЧ), имащи отношение към интеграционния правен ред. Както и по отношение на другите общностни източници, за да мога в заключителната глава да разгледам изключително важния от практическа гледна точка въпрос за мястото на международноправните източници в йерархията на нормите на Правото на ЕС.

Раздел 1

МЕЖДУНАРОДНАТА ПРАВОСУБЕКТНОСТ НА ЕО И ЕС

Особената природа на интеграционните общности естествено предполагаше тяхната правосубектност[750]. Създадени, за да упражняват самостоятелно материални властнически правомощия, Общностите естествено трябва да влизат в множество правоотношения – и да действат като самостоятелни правни субекти, по предназначение различни от учредилите ги държави. Тези правоотношения се развиват както в правния ред на отделните държави (правоспособност по националното право, или „вътрешна правоспособност“[751]), така и в международния правен ред (правоспособност по международното право).

І. Обща правосубектност на Европейската общност и на Европейския съюз

1.  Правосубектност на ЕО.

Според чл. 281 на ДЕО ЕО е юридическо лице[752]. Чл. 282 на ДЕО урежда последиците от правния персоналитет на ЕО във вътрешното право на ДЧ. Международният персоналитет обаче произтича мълчаливо от разпоредбата на чл. 300 на ДЕО относно сключването на международни договори и множество други разпоредби[753]. Международната правосубектност на ЕО не беше закрепена изрично, а произтичаше от уредбата на нейната компетентност да сключва международни договори.

От своя страна уредбата на компетентността на ЕО за сключване на международни договори можеше да се раздели на изрична и подразбираща се (виж нататък).

2.  Правосубектността на ЕС.

2.1.  Сложната природа на ЕС в периода от Маастрихт и Лисабон

Въпросът за международната правосубектност на Европейския съюз бе един от неизяснените въпроси в доктрината за съюзното право, а разграничението между привърженици и противници на тезата за правосубектността на ЕС бе особено отчетливо[754]. Лисабонският договор сложи край на 16-годишното „висящо“ положение на ЕС, признавайки му формално качеството юридическо лице, но въпросът за природата на ЕС преди това остава важен.

2.1.1.  Още през октомври 1972 г. на срещата на върха в Париж ръководителите на ДЧ прогласяват желание „да трансформират съвкупността от отношенията помежду си в Европейски съюз“, а на срещата си през 1974 г.
един от тях – белгийският премиер-министър Лео Тиндеманс – внася историческия си доклад[755] за създаването на европейски съюз[756] и неговите средства за действие, които естествено предполагат правен персоналитет. Тържествената декларация за европейски съюз от Щутгарт – 1983 г.[757] и проектът на договор за европейски съюз, приет от ЕП на 14 февруари 1984 г., засилват категорично представата за воля за създаване на организация със самостоятелно правно битие.

2.1.2.  Разпоредба, определяща ЕС като юридическо лице, присъства още в проекта на Договора от Маастрихт, и неизменно след това във всеки следващ проект на ревизионен договор. И макар това да е „политическо акù”[758], което се приема от всички правителства, в крайна сметка първите три опита за закрепване на подобна норма остават неуспешни – страховете от създаване на европейска федерална държава се оказват твърде силни. Поради това очевидно бе необходим този 16-годишен период, за да може представата за ЕС като действителен субект на правото – и като действителен самостоятелен актьор на международната сцена – да се приема спокойно и от най-пристрастените към суверенизма държави-членки, и от т. нар. „международна общност“[759]. През целия този период обаче международната правосубектност на ЕС остана „неопределена” и бе определяна като „възнищкваща” или „ембрионална”.

Налице бяха редица нормативни основания и други предпоставки за очертаване на международната правосубектност на ЕС преди ЛД.

2.1.3.  Политическото акù за желанието ЕС да действа като самостоятелен фактор, различен – и по възможност независим – от държавите-членки, е заложено още в чл. 2 на Договора от Маастрихт: основна цел на ЕС е „...да утвърждава СВОЯТА идентичност на международната сцена...“. Представата за съюз, различен и от Общностите, и от държавите-членки, проличава ясно и от една сякаш пренебрегвана разпоредба – тази на ал. 3, изр. 2 на чл. 1 на ДЕС: Съюзът има за „задача да организира по единен и солидарен начин отношенията между държавите-членки и отношенията между техните народи“. Самият изказ тук разкрива разбиране, принципно различно от традиционното за международното право, според което държавите действат чрез международните организации, а тук „съюзът“ ще организира (разбирай урежда) отношенията между ДЧ... Редом с това могат да бъдат изложени и още няколко съществени аргумента в посока на разбирането, че и първоначално ЕС не е лишен от „всякаква“ международна правосубектност[760].