Лекции по право на ЕС (стр. 17 )

Обратно, „директният ефект“ следва да се употребява във връзка с прилагането на „действащото“ Съюзно право в държавите-членки и като последица от факта, че съответните норми са „действащо право“ именно по силата на тяхната „непосредствена приложимост“. Поради това и за „директен ефект“ следва да се говори само и единствено по повод съюзни норми, не и по повод съюзни актове (източници).

По-съществено е обаче друго уточнение.

3.1.1. Част от доктрината констатира, че „тази разпоредба всъщност покрива два принципа: …принципът на непосредствена приложимост … и директния ефект“[311].

Според мен именно и само в този смисъл следва да се разбира не достатъчно ясната редакция на израза „с непосредствена приложимост“. Въпреки употребата на думата „приложим“, изразът не следва да урежда (само) непосредствената приложимост на регламента, доколкото с такава се ползват всички източници на Съюзното право и тя със сигурност не представлява отлика между регламента и директивата или решението!

Обратно, именно принципната годност на регламента да съдържа норми с директен ефект е неговата най-същностна отлика от директивите – и именно поради това за регламента е изрично записано, че той е „с непосредствена приложимост“ в държавите-членки, т. е. че директно поражда права и задължения по отношение на частните лица в държавите-членки, докато за директивите такова нещо не е записано – и те по предназначение не съдържат норми, предоставящи права на частните лица.

3.1.2. Регламентът е единственият източник, за който „непосредствената приложимост” е изрично закрепена като същностна характеристика. За него в практиката на СЕС е прогласено еднозначно и категорично, че всякакви национални мерки по въвеждане, обнародване, още повече транспониране са ненужни и следва да се считат забранени[312]. СЕС извежда от разпоредбата, че „ще противоречат на Договора всички условия за изпълнение, които могат да имат за последица препятстването на директния ефект на общностните регламенти и така да компрометират тяхното едновременно и еднообразно прилагане в цялата Общност“[313].

Регламентът е непосредствено приложим ВЪВ всички държави-членки, а не „от“ тях, което ясно очертава неговата адресираност до самите правни субекти в ДЧ, а неговото естествено предназначение е да предоставя именно на частните лица права и задължения. СЕС е категоричен: „поради природата си и функцията си в системата на източниците на Съюзното право регламентът произвежда непосредствени последици и като такъв е годен да предоставя на частните лица права, които националните съдилища са длъжни да защитават“[314].

Поради това си позволявам да твърдя, че дефиницията на регламента в чл. 288, ал. 2 трябва да се чете като закрепваща неговата годност (по предназначение!) да поражда директен ефект, а не неговата непорсредстеван приложимост (годност за прилагане в ДЧ), която е присъща и на всеки друг съюзен правен източник!

3.2. Директният ефект на регламентите е прогласен от СЕС рано и ясно. Той не се колебае да приеме, че „по силата на самата си природа и своята функция сред източниците на Общностното право регламентът произвежда непосредствени последици и като такъв е годен да предостави на частните лица права, които националните юрисдикции са задължени да защитят“[315]. При това регламентът по предназначение е акт, годен да съдържа не само норми с ограничен директен ефект, но и най-вече норми с пълен директен ефект, които предоставят права на частните лица в отношенията им с други частни лица[316] - по точно подобие на един закон.

3.2.1. Още през 1972 г. СЕС обобщава, че „за да се прилагат с еднаква сила по отношение на всички правни субекти във всички държави-членки, общностните регламенти се интегрират в правната система, приложима на националната територия, което трябва да позволи да се упражни директният ефект, предписан от чл. 189 на ДЕО (днес чл. 288 на ДФЕС – б. м. А. С.), така че частните лица да могат да се позовават на него, без да могат да им бъдат противопоставени вътрешни разпоредби или практики“[317]. Естествено проявление на директния ефект на регламента е възможността на едно частно лице да се позове на него пред съд срещу друго частно лице[318].

3.2.2. СЕС приема, че „регламентът се ползва с директен ефект в своята цялост“ – дори при празнота в текста или липса на предвидени за изпълнението му мерки[319]. В същото време обаче, макар регламентът по принцип да е акт, чиито норми имат директен ефект, за СЕС това не означава, че всички негови норми са с директен ефект – изискването за преценка за всяка норма конкретно е напълно приложимо и тук, защото като всеки нормативен акт и регламентът може (и обикновено съдържа) встъпителни норми[320] и норми с декларативен характер, както и допълнителни, преходни и заключителни разпоредби или просто разпоредби, които по една или друга причина не отговарят на съвкупността от критерии, установена от СЕС (виж подробно в …Принципи…).

3.2.3. СЕС е категоричен, че всички регламенти по предназначение съдържат норми с директен ефект – дори тези регламенти, за прилагането на които се изисква приемането на изпълнителни мерки, било от ДЧ, било от институциите[321]. Фактът, че даден регламент изисква приемането на национални мерки по изпълнението му, не означава, че той е лишен от директен ефект – което би го приравнило до директива. В същото време обаче, когато някоя норма на един регламент е по съдържание негодна да прояви директен ефект без съответна национална норма, която да уреди условията по прилагането ù, то тази норма просто ще се счита за норма без директен ефект[322]. Така СЕС приема едно по-гъвкаво разбиране за „абсолютния директен ефект“ на регламентите, определяйки например, че разпоредбата на един регламент няма да прояви директен ефект спрямо едно предприятие, ако за това се изисква приемането на национални норми, които не са били приети към момента на позоваването от него на тази норма[323]. Това е едно сравнително ново виждане, което все още не е отразено в разгърната съдебна практика…

Наличието на такива норми обаче не прави самият акт лишен от (негоден да прояви) директен ефект. Така националният съдия ще може не само да прилага нормите с директен ефект („годните“) на въпросния регламент, а и да контролира съобразеността с него на приетите по изпълнението му национални актове[324].

3.2.4. Директният ефект на нормите на регламентите следва да се счита за презумптивен – регламентът е акт, създаден, за да проявява директен ефект, неговите норми са функционално предназначени да предоставят права и задължения на частните лица в държавите-членки. Респ. това означава неограничена възможност на частните лица да се позовават на регламент пред националните си съдилища в защита на правата, които той им предоставя директно[325]. И същевременно това означава, че националният съдия не само може, но „е длъжен“ да защити правата, които едно частно лице черпи директно от един регламент[326].

СЕС утвърждава директния ефект като същностна характеристика на регламента напълно еднозначно: „Поради самата си природа и функцията си в системата на източниците на Съюзното право регламентът произвежда непосредствени последици и като такъв е годен да предостави на частните лица права[327], които националните юрисдикции са длъжни да защитават“[328]. Правата, които едно частно лице може да черпи от един регламент, са противопоставими както на държавата[329] („вертикален“ директен ефект), така и на други частни лица[330] („хоризонтален“ директен ефект).

3.2.5. Регламентът има директен ефект „от само себе си“[331]. „На общо основание регламентът има директен ефект в своята цялост.“[332] Това означава обаче, че като вид акт регламентът е по предназначение годен да съдържа норми, проявяващи директен ефект – т. е. акт, чиито норми са по предназначение годни за прилагане от националните съдилища спрямо частните лица. Но, разбира се, не всички норми на регламента – било по презумпция, било още по-малко по дефиниция – са норми с директен ефект. Обратното е вярно: регламентът е акт, който винаги съдържа норми с директен ефект. И че само ако съдържа норми с директен ефект, един акт с такова наименование може да се счита за регламент по смисъла на чл. 288 ДФЕС. Директният ефект се преценява във всеки случай конкретно – т. е. всяка норма подлежи на анализ при прилагането ù[333]: отговаря ли на критериите за директен ефект, „годна ли е“ да предостави на частно лице субективно право (срещу ДЧ или друго частно лице), защитимо пред национален съд.

3.2.6. Така очевидно без директен ефект ще са някои норми на регламентите, които не са предназначени да създават субективни права на частните лица, а имат друга функция в системата на акта – напр. преходни и заключителни разпоредби, институционни разпоредби и др. Без директен ефект ще са и някои норми на регламент, които предвиждат (изискват) приемането на последващи национални норми за прилагането му – тез регламенти се наричат „непълни“[334].

4. Видове регламенти

Проф. Бюлюи приема, че регламентите могат да се разграничават по органичен и материален критерий.

Според това кой орган приема регламента (органичен критерий), регламентите биват създадени от СМ, СМ и ЕП, ЕК и ЕЦП.

Според това какъв е правният характер на акта (материален критерий), регламентите биват базови и изпълнителни – разграничение без изрична основа в УД, изцяло изведено в практиката, но напълно възприето от интеграционната юриспруденция и днес доразвито в новите разпоредби на чл. 289-290 на ДФЕС, въведени с ДЛ (виж нататък).

Като „базови“ се разглеждат тези регламенти, които се приемат на основание разпоредба на УД, а като „изпълнителни“ се определят регламентите, приети на основание изрична разпоредба на друг („базов“) регламент („делегирани” съгласно новата терминология след ЛД).

Между двата вида обаче съществува безусловна йерархия – изпълнителният е подчинен на базовия[335]. С известни уговорки съотношението между двата акта е подобно на това между закон и правилник по прилагането му или по-общо между закон и подзаконов акт – СЕС даже прецизира, че базовият регламент трябва „да урежда съществените елементи на съответната материя“[336].