Лекции по право на ЕС (стр. 4 )

– първични източници (със сравнително традиционен и безспорен обхват);

– производни източници (включващи едностранните актове на институциите на ЕС);

– и допълнителни източници (обединяващи правни източници, което не попада в обхвата на другите две групи).

Една подобна класификация, поднесена сама, е далеч от прецизността. Тя може да послужи само за преподредба на вече класифицирани по други, по-устойчиви критерии източници с цел по-доброто онагледяване (разбиране) на йерархията между тях. Разбира се, с неизбежната уговорка за още по-голямата условност на една такава преподредба...

Във всички случаи обаче съм резервиран към академичната употреба на изрази като „първично право“ и „производно“ или „вторично право“. Те създават напълно неуместното усещане, че става дума за различни видове „право“, едва ли не различни „правопорядъци“, което е точно обратното на целеното и от Съда на ЕС ясно внушение за единство и системност на правния ред на ЕС. Вместо това намирам за много по-точно и правилно да се говори за „първични“ и „производни“ („вторични“) източници на единното право на ЕС. Така става естествено и по-правилно да се говори например и за „допълнителни източници“, а не за „допълнително право“, за „договорни източници“, което няма как да не е различно от, да речем, „договорно право“ (та нали самите Учредителни договори са по форма договорно право, както и техните ревизии, вкл. договорите за присъединяване на нови ДЧ, за асоцииране и т. н.).

Система на източниците на Правото на ЕО и ЕС

(не отразява йерархия[71])

І. Писани източници

1.  Вътрешни източници

1.1.  Първични източници

Ø  Учредителните договори (ДЕС, ДФЕС и ДЕОАЕ + ХОПЕС)

Ø  Протоколите и декларациите към УД

Ø  Ревизиите на УД („големи“ и „малки“)

Ø  „Допълнителни“ първични източници (актове на институциите или на ДЧ с ранг на първични източници)

1.2.  Производни източници по чл. 288 на ДФЕС

Ø  Регламент

Ø  Директива

Ø  Решение

Ø  Препоръка и становище (тълкувателен източник)

1.3.  Други производни източници

Ø  междуинституционни споразумения (вече предвидени изрично в чл. 295 на ДФЕС)

Ø  Нетипичните актове на институциите (актове извън номенклатурата по чл. 288 на ДФЕС)

Ø  Производните източници в договорна форма (общностни/съюзни конвенции, актовете на представителите на правителствата в рамките на Съвета, Конвенциите по стария „Трети стълб” на ЕС преди ДЛ)

Ø  Актовете на институциите по старите „Втори и Трети стълб”на ЕС (действащите)

Ø  Други актове, които не пораждат правни последици, но могат да бъдат субсидиарен тълкувателен източник

2.  Външни източници

Договорите на ЕО/ЕС с трети страни

Ø  Договорите, сключени при упражняване на изрично овластяване от ДЕО/ДФЕС

Ø  Договорите, сключени при упражняване на имплицитни компетенции на ЕО/ЕС

Ø  „Смесените“ международни договори (страна са ЕО/ЕС и ДЧ заедно)

Ø  Международните договори между ДЧ, сключени в изпълнение на УД, ако не са актове за изменение на първичните източници и международните договори на ДЧ, които обвързват ЕС.

Ø  Едностранните актове на органите, създадени с международни договори на ЕО/ЕС

ІІ. Неписани източници

1.  Вътрешни източници

Ø  Принципите, произтичащи от природата на Общностите/Съюза

Ø  Общностната/съюзната административна практика и общностните/съюзните обичаи

Ø  Практиката на СЕО/СЕС

2.  Външни източници

Ø  Общите принципи на Международното право и международният обичай

Ø  Общи правни принципи

Ø  Основните права (обособени условно и с ясно разграничение до и след влизането в сила на ДЛ, който закрепи Хартата за основните права на ЕС като първичен източник и предвиди присъединяване на ЕС към ЕКПЧ)

Глава 1

Първичните източници

на Правото на ЕС

Тъй наречените „първични“[72] източници имат основополагащо значение в системата на източниците на Съюзното право. Макар и сравнително късно – едва през 1986 г. – СЕО ясно и изрично определя Учредителните договори (УД) за „базова конституционна харта“[73] на Общностите, а през 1991 г. формулира най-категорично: те са „конституционна харта на една правова общност“[74]. Най-високият ранг на УД е установен еднозначно и в самите тях – актовете на институциите подлежат на отмяна, ако противоречат на Договорите[75]. Проф. Жан-Марк Фавре определя, че „оригинерното (или първично) Общностно право се състои от съвкупността от УД и уподобените на тях актове, които очертават „конституционната“ рамка на ЕС“[76].

Първичните източници съставляват правната основа на интеграционния правопорядък. Никакво съмнение: в своята съвкупност те смело могат да бъдат определени като „основен закон“ – основополагащ акт на самостоятелна правна цялост. Макар лишено (и стремяща се да остане далеч!) от типични атрибути на суверенната държавност, интеграционната конструкция има за същностни характеристики своята самостоятелност и своя правов характер. Тези самостоятелност и правов характер се коренят – и обосновават – в Учредителните договори и тяхното нормативно обкръжение, съставляващо в своята съвкупност „конституционната харта“ на ЕС.

1. „Първичното право“ на ЕС включва няколко групи източници, обединени по 4 основни критерия:

– начин на създаване и форма: актовете, определяни като първични източници, се създават по договорен път, типичен за международното право, в традиционната форма на международния договор;

– влизане в сила: то е типично за установените в международното право и приети в ДЧ правила за влизане в сила на международните договори – по определения в самия договор ред, след обвързване по конституционно определения начин (ратификация, понякога други условия – обнародване в специалното национално издание), след определен брой ратификации (при УД – винаги от всички ДЧ, но при някои други първични източници – като Пакта от март 2012 г.[77] – вече само на определен брой ДЧ, не всички…), на определена дата или след определен срок и др.;

– действие: макар обусловено от посочените като втори критерий национални правила за влизане в сила на международните договори, актовете, първични източници на Правото на ЕС, след влизането си в сила действат в ДЧ не като източници на международното право, а като част от Съюзното, т. е. независимо от спазването на националните правила относно международните договори;

– място в системата на Съюзното право: „първични“ са тези източници, за които СЕС приема, че са в основата на правната система на ЕС, респ. на върха на йерархията на неговите действащи правни норми. Към първичните източници ще бъде причислен всеки акт, който не подлежи на контрол за съобразеност с по-горен акт (поради липса на такъв), респ. несъобразяването с който ще е недопустимо за всеки по-ниско стоящ акт (виж нататък).

2. Така първичните източници на Правото на ЕО и ЕС включват следните няколко групи източници:

1. Учредителните договори;

2. Протоколите и декларациите към УД – макар „неделими“ от Договорите, те имат самостоятелно значение като източници, поради което следва да се разглеждат самостоятелно;

3. Актовете за изменяне на УД – договори и други актове, определяни като „големи и малки ревизии” и включващи договорите за изменение на УД, договорите за присъединяване на нови държави в частта им, внасяща изменения в УД и др.;

4. С известни условности към „конституционния корпус“ на ЕС могат да се отнесат (някои от) основните правни принципи, доколкото като присъщи на всеки правов ред самите УД не могат да не са съобразени с тях – те ще бъдат разгледани нататък в главата, посветена на неписаните източници).

Раздел 1

УЧРЕДИТЕЛНИТЕ ДОГОВОРИ

На първо място по важност сред първичните източници – и изобщо в цялата система на източниците на Правото на ЕС[78] – стоят „Учредителните договори“. Така е прието да се наричат актовете за създаване на Европейските общности и на ЕС[79].

Поради особено съществената им важност нататък ще разгледам както техния обхват, съдържание и съотношение (І), така и действието им в пространството и времето (ІІ) и спрямо правните субекти (ІІІ).

І. Обхват, структура и съдържание

на Учредителните договори и съотношение между тях

1. Обхват на понятието „Учредителни договори”.

1.1. Първият „Учредителен договор“ е Парижкият „Договор за създаване на ЕОВС” (ДЕОВС), подписан на 18 април 1951 г. и влязъл в сила на 25 юли 1952 г. С този договор се създава принципно нова, уникална правна конструкция – интеграционна общност с множество съществени отлики от всичко, познато дотогава в международните отношения.

Независимо от уникалните особености в съдържанието му, ДЕОВС по форма е типичен международен договор. Той е сключен за срок от 50 години, който изтича на 25 юли 2002 г.[80] Протокол към ДН уреди последиците от изтичането му[81].

Като неделима част от духа на УД (и особено на ДЕОВС) трябва да се разглежда Декларацията на Робер Шуман (подготвена от Жан Моне) от 9 май 1950 г. – тя залага както основните начала, така и основните принципи на бъдещото интеграционно построение, които намират правна уредба в УД. Декларацията на Шуман вдъхновява авторите на УД и е важен ориентир за тълкуването на разпоредбите им, разбира се, без самостоятелна роля на правен източник[82].

1.2. В Рим на 25 март 1957 г. се подписват още два „Учредителни“ договора: за създаване на Европейска икономическа общност[83] и за създаване на Европейска общност за атомна енергия, влезли в сила на 1 януари 1958 г.

Най-съществената особеност на трите договора (Парижкият и Римските) е, че те са формално напълно самостоятелни – сключват се и се ратифицират по отделно като международни договори. В същото време те са сключени между едни и същи ДЧ и уреждат относително близки материи и няколко общи институции. В действителност Договорът за ЕИО – поради подхода и обхвата на уредбата си – се приема за „общ”, а другите два за „специални“. Някои автори ги разглеждат и като „рамков договор“ (ДЕО) и „договори-закони“ (ДЕОВС и ДЕОАЕ), други просто отбелязват, че ДЕО е централен, а другите два – секторни.