Лекции по право на ЕС (стр. 3 )

Именно действието на правото на ЕС като самостоятелно право, което не става част от вътрешното и не се прилага като международно право, е същностното съдържание и централната идея на интеграционното обединение като наднационална конструкция, изразени еднозначно в принципа за непосредствена приложимост, изведен в практиката на СЕО[46]. Именно затова обаче е необходимо да бъде проследена, макар и накратко, системата на източниците на международното право.

3. Източници на международното право

Основополагащо за системата на източниците на международното право е волята на договарящите държави. Това е принципната разлика между двете системи: ако тази на международното право се основава на инцидентната воля на държавата „да се ангажира“ – и наличието на такава воля се преценява по отношение на всеки източник – то интеграционната правна система се основава на изначалната воля на държавите-членки за ангажиране (проявена във формален международен договор), като същностен елемент на ангажирането е волята на държавата последващо „да бива ангажирана“, без да се произнася. Собственият смисъл на интеграционната правна система е във възможността за уреждане на обществени отношения по „наддържавен“ начин. Докато „международното право е система, която се основава на суверенитета“[47] и „децентрализирана система, в която отсъства върховна власт“[48], то интеграционната система е точно обратното – основава се на „ограничен суверенитет” и „прехвърлени властови правомощия” и смисълът ù е в създаването на такава „върховна власт“, т. е. в овластяването на институциите на ЕС да вземат управленски решения вместо държавните органи[49].

Поради това, въпреки някои несъмнени формални или процедурни прилики, между двете системи съществува фундаментална разлика – разлика в основанието и разлика в предназначението. Проф. Благой Видин определя, че под „съвременно международно право се разбира право, действащо между държави…“, а държавата е негов „основен субект“[50] – докато основен субект на интеграционното право и адресат на съюзните правни норми освен държавата (ако не и в по-голяма степен от нея…) са частното лице, гражданите и стопанските субекти, действащи в рамките на Вътрешния пазар. Проф. Видин точно определя основната особеност на източниците на международното право: „тъй като в международното право отсъства законодателна власт, субектите сами създават нормите и едновременно с това сами са техни адресати“.[51] …Обект на международноправното регулиране са международните отношения. Но не всички международни отношения, а само тези, които възникват между субектите като носители на суверенитет.[52]“

Почти огледално обратна е формулировката на СЕО: „Целта на ДЕИО – да се създаде Общ пазар, чието функциониране пряко засяга всички, попадащи под юрисдикцията на Общността – предполага, че този договор е нещо повече от споразумение, създаващо само насрещни задължения между сключващите го страни; …преамбюлът на Договора, визиращ не само правителствата, но и народите…; …нов правен ред…, …а негови субекти са не само държавите-членки, но и техните граждани…“[53]!

Тези фундаментални разлики неизбежно се обективират в проявните форми на интеграционния правопорядък – дори само бегъл преглед на видовете източници очертава огромна разлика[54]: както в наименованието или начина на създаване, така и в тяхното предназначение. Още по-очевидна е разликата в действието на източниците на двата правопорядъка[55]. Поради това считам за уместен в началото на това изследване един кратък преглед.

Теорията на международното право не е единна относно видовете източници[56] на МП. Тъй като не това е предмет на настоящото изследване, ще приема, че източниците на международното право са шест категории[57], както произтича от чл. 38 на Устава на Международния съд (УМС) – макар с ясното съзнание, че „този списък има в известна степен ограничено значение, тъй като е предназначен само за Международния съд. Освен това той не е изчерпателен“[58]:

– международните договори в широк смисъл[59] – двустранни или многостранни, в тържествена (изискваща ратификация) или проста форма – определяни като „договорно право“. Член 2 на Виенската конвенция за правото на международните договори от 1968 г. разпростира разбирането за „договор“ над всяко „международно споразумение, сключено писмено между държави и уредено от международното право, независимо от конкретното наименование“;

– международният обичай като доказателство на общата практика, призната като право[60];

– общите принципи на правото, признати от цивилизованите народи[61];

– практиката на Международния съд, макар и без сила на присъдено нещо, доколкото закрепва принципи, с които държавите трябва да се съобразяват;

– доктрината (на най-квалифицираните автори на различните народи), като субсидиарен (помощен) източник („помощно средство за установяване на правните норми“)[62];

– актовете на международните организации имат особена природа и положение – тук попадат както някои вътрешни актове[63] (бюджетни и др.), които обвързват държавите – членки на организацията, така и актове на органи, изрично овластени да ангажират държавите (напр. резолюциите на Съвета за сигурност на ООН по Дял VІІ на Устава на ООН).

Различните категории източници на международното право нямат напълно обособена природа – те се „допълват, представляват продължение един на друг и именно това определя особения динамизъм на международното право“[64]. Благой Видин например отбелязва, че „трябва да отграничим понятието „източник на международното право“ от понятието „източник на международноправни задължения“[65]. В Правото на ЕС подобно разграничение не се налага…

В доктрината видовете източници на международното право се групират в няколко различни категории:

– материални и формални;

– договорни и обичайни;

– писани и неписани;

– главни и субсидиарни (допълнителни) и др.

Проф. Мари-Пиер Дюпюи обобщава: „Анализът на формите на създаване на международното право дълго време се правеше в изключително формалните рамки на теорията за източниците на международното право, систематизирана в началото на века от позитивистката доктрина, вдъхновена основно от идеалната схема на вътрешното право. …Тя и днес позволява рационално да се осмислят корените и условията за създаване на права и задължения на субектите на правото в международната общност. Иначе казано, тя предоставя първостепенна методологична и концептуална рамка. Парадоксално обаче … днес констатираме нейната неадаптираност към новите форми в международните отношения…“[66].

Сред тези форми на първо място, разбира се, стоят организационните форми на европейската интеграция. Според мен е безспорна пълната непригодност както на понятийния апарат, така и на доктрината на класическото международно право, да отразят особеностите на интеграционния правопорядък. Това именно налага отделното изучаване на правната система на ЕС и нейните източници, опит за каквото представляват следващите глави на това изследване.

4. Систематизация на източниците на Съюзното право

Независимо от различията помежду им повечето автори са категорични: интеграционният правен ред представлява структуриран и йерархизиран правопорядък, със свои източници, свои принципи и свои правила за съотнасяне с останалите правопорядъци[67].

Възможните критерии за групиране на различните видове съюзни правни източници са многобройни:

1. Според основополагащия акт в доктрината се разграничават:

– система на източниците по Парижкия договор за ЕОВС;

– система на източниците по Римските договори за ЕИО и ЕОАЕ – със съществени отлики спрямо първата;

– система на източниците по Маастрихтския договор за ЕС;

– и евентуално – система на източниците, които нямат формална договорна основа.

2. Разбира се, можем да обособим по-общо система на източниците на Общностното право и система на източниците на Правото на ЕС, прокарвайки – уместно или не дотам – принципно разграничение между двете, поне в исторически план, преди 2009 г., когато ДЛ прекрати Европейската общност.

3. Според техния автор източниците могат да бъдат групирани на такива, създадени от държавите-членки – чрез различни по вид и реквизити международноправни актове, подлежащи на предвиденото в националния им конституционен ред одобрение, и такива, създадени от институциите на ЕС, които от своя страна също могат да бъдат международни договори (сключени с трети страни) или едностранни актове (нормативни или индивидуални).

4. Несъмнено с основание и с достатъчно аналогии можем да приложим разделянето на източниците на писани и неписани[68] – подход, който ще използвам и аз в този анализ.

5. Източниците могат да се разделят на външни и вътрешни (разделение, което успешно допълва предходното и също ще бъде следвано по-надолу по отношение на писаните и съответно на неписаните източници).

6. Първични и производни източнци (може би най-традиционно използваната, но очевидно недостатъчно прецизна класификация).

7. Норми, предвидени в УД, и норми, въведени в практиката.

8. Общностно право в „широк“ и в „тесен“ смисъл – една удобна (използвана по-рано и от мен), но все пак твърде неясна формулировка за избягване на сложността на систематизацията. Ружа Иванова признава: „Формалните източници на Общностното право са твърде разнородни. …За яснота ще използвам една опростена система, която включва общностното право в тесен и в широк смисъл“. За нея „общностното право stricto sensu включва първичното и производното право“, а в широк смисъл – „още три категории източници: т. нар. външни източници…, договори, сключени от държавите-членки, формиращи т. нар. допълнително право, и накрая неписаните източници – обичаят, общите принципи на правото и съдебната практика“[69].

9. Проф. Готрон е лаконичен: „Нормите на Общностното право произтичат от многообразни източници. Писаните източници включват първичното и производното право. Общите принципи на правото, неписан източник, са изведени от съдията и действието им се простира до индивидуалните основни права. Има също вторични или допълнителни източници“[70].

С оглед по-доброто разбиране именно на йерархията на нормите и актовете на съюзното право не бих възразил енергично срещу използването – поне с дидактична цел – на една опростена (за да не кажем опростенческа) систематика, при която всички източници се обединяват в три ясно йерархизирани групи: